Едно от антителата се завъртя покрай прозореца. Отблизо изобщо не приличаше на сачма. Изглеждаше доста по-голямо от сачма и приличаше на кълбо преплетени спагети. Тук-там, виждащи се само като слаби проблясъци светлина, стърчаха тънки нишки.
— Какво правят антителата? — попита Грант .
— Всяка бактерия има клетъчна стена, изградена от определени атоми, които са свързани по специфичен начин. За нас стените изглеждат гладки, но ако бяхме още по-малки — с молекулярни, а не с бактериални размери — щяхме да видим, че всяка стена прилича на мозайка и тази мозайка е различна за всеки вид бактерии. Антителата пасват точно на тази мозайка и щом веднъж покрият ключовите позиции, стената се разрушава. Все едно да се запуши носа и устата на човек и да се задуши до смърт.
— Вижте ги как се трупат — развълнувано каза Кора. — Колко… колко ужасно.
— Да не ви е жал за бактерията, Кора? — усмихна се Майкълс.
— Не, но антителата изглеждат толкова злобни и се струпват така хищно.
— Не им приписвайте човешки чувства — каза Майкълс. — Те са само молекули, които се придвижват сляпо. Междуатомните сили ги притеглят към онези части от стената, към които пасват и ги задържат там. Също като магнит, който залепва за метална пръчка. Бихте ли казали, че магнита атакува хищно желязото?
Грант, знаейки какво да търси, се загледа навън. Бактерията, която се движеше сляпо през облак от антитела, като че ли ги привличаше, като че ли ги придръпваше към себе си. На моменти стената й ставаше рошава от тях. Антителата се нареждаха ред след ред, а спагетовидните им влакна се преплитаха.
— Някои от антителата изглеждат безразлични — каза Грант. — Не докосват бактерията.
— Антителата са специфични — поясни Майкълс. — Всяко от тях е създадено за да пасва на мозайката на определен вид бактерия или на определена протеинова молекула. В този случай повечето от антителата, макар и не всички, пасват на обвивката на бактерията. Присъствието на точно този вид бактерия стимулира бързото образуване на определен набор от антитела. Все още не знаем как точно се осъществява тази стимулация.
— Мили Боже! — възкликна Дювал. — Вижте там.
Една от бактериите беше вече плътно обвита с антитела, които точно следваха всяка нейна неравност, така че формата й изглеждаше както преди, но повърхността й беше станала мъхеста и по-плътна.
— Пасват идеално — каза Кора.
— Не, не това. Не виждате ли, че междумолекулните връзки на антителата оказват някакъв натиск върху бактерията. Това не беше ясно дори и под електронен микроскоп, който ни показва само мъртви обекти.
Екипажа на „Протей“ мълчаливо наблюдаваше, докато корабът бавно следваше бактерията. Обвивката от антитела се уплътни и изпъна, а бактерията вътре започна да се гърчи. И отново, и отново, докато изведнъж бактерията като че ли поддаде и се смачка. Антителата се сближиха и онова, което приличаше на пръчка, се превърна в безформена маса.
— Те убиха бактерията. Буквално я смачкаха — каза с отвращение Кора.
— Забележително — измърмори Дювал. — Какво средство за изследване представлява „Протей“.
— Сигурен ли сте, че антителата не ни заплашват? — попита Грант.
— Изглежда, че е така — отвърна Майкълс. — Антителата не са създадени за нас.
— Сигурен ли сте? Имам чувството, че могат да бъдат създадени за всякаква форма, стига да им се въздейства по подходящ начин.
— Предполагам, че сте прав. Но все пак, очевидно не им въздействаме.
— Д-р Майкълс, още нишки пред нас — извика Оуънс. — Вече сме доста обвити с тях, а това ни забавя.
— Почти сме извън възела, Оуънс.
Една гърчеща се бактерия случайно се удари в кораба, който се разтресе, но боят вече беше към края си и бактериите очевидно губеха. „Протей“ отново си пробиваше път през ретикуларната мрежа.
— Карайте направо — каза Майкълс. — Още един завой и сме в отвеждащия лимфен съд.
— Влачим нишките след нас — рече Оуънс. — „Протей“ е заприличал на рошаво куче.
— Още колко лимфни възли имаме пред нас? — попита Грант.
— Още три. Може би можем да избегнем единият от тях, но не съм напълно сигурен.
— Не можем да използваме този маршрут. Губим много време. Няма ли пряк път?
Майкълс поклати глава.
— Нито един, който да ни създаде по-малко проблеми от тези, които имаме сега. Сигурен съм, че можем да се справим с възлите. Нишките ще се отмият и ако не спираме да наблюдаваме битките с бактериите, ще се движим по-бързо.
— А следващия път — намръщи се Грант — ще срещнем биещи се бели клетки.
Дювал пристъпи към картите на Майкълс и попита:
— Къде се намираме сега, Майкълс?
— Ето тук — посочи Майкълс, като гледаше втренчено хирурга.
Дювал се замисли за момент и каза:
— Нека да предложа нещо. Сега се намираме в шията, нали?
— Да.
В шията, помисли си Грант. Точно там, откъдето тръгнахме. Погледна към брояча. Показваше 28. Беше минало повече от половината време, а те се бяха върнали до мястото, откъдето започнаха.
— Не можем ли да избегнем всички възли — предложи Дювал, — и всъщност да минем направо, като завием някъде тук и се насочим към вътрешното ухо. Оттам е съвсем близо до тромба.
Майкълс се намръщи и въздъхна:
— На тази карта изглежда приемливо. Посочвате върху схемата и сте там. Но мислили ли сте какво означава минаването през вътрешното ухо?
— Не. Какво означава?
— Няма нужда да ви казвам, докторе, че ухото е уред за съсредоточаване и усилване на звукови вълни. Най-лекият шум, най-лекият външен шум ще предизвика силни вибрации във вътрешното ухо. При нашите размери това ще бъде смъртоносно.
— Да, разбирам — замисли се Дювал.
— Вътрешното ухо винаги ли вибрира? — запита Грант.
— Освен ако не е тишина, под прага на чуваемостта. Но по нашите мащаби вероятно дори и тогава ще усетим някакви слаби движения.
— По-лоши ли ще бъдат от Брауновото движение?
— Може би не.
— Доколкото разбрах, звукът трябва да дойде отвън — каза Грант. — Ако минем през вътрешното ухо бумтенето на двигателя и звукът от нашите гласове няма да ни въздейства, нали?
— Не съм сигурен. Вътрешното ухо не е създадено за нашите миниатюризирани вибрации.
— В такъв случай, ако хората навън в болничната зала поддържат пълна тишина…
— Как ще ги накараме? — прекъсна го Майкълс.
След това, почти грубо, процеди:
— Вие разбихте радиото, така че не можем да се свържем с тях.
— Но те могат да ни проследят. Ще видят, че се насочваме към вътрешното ухо. Ще разберат, че е необходима тишина.
— Дали ще се досетят?
— А няма ли? — нетърпеливо каза Грант. — Повечето от тях са медици и разбират достатъчно от тези неща.
— Искате ли да поемете такъв риск?
Грант се огледа наоколо.
— Какво мислят останалите?
— Ще следвам всеки курс, който ми наредите, но няма да го избирам сам — каза Оуънс.
— Не съм сигурен — рече Дювал.
— Аз съм сигурен — каза Майкълс. — Против съм.
