Грант хвърли бърз поглед към Кора, която мълчаливо седеше.
— Е, добре — рече той. — Отговорността е моя. Насочваме се към вътрешното ухо. Изберете маршрут, Майкълс.
— Вижте… — започна Майкълс.
— Решението е взето, Майкълс. Изберете маршрут.
Майкълс почервеня, след това вдигна рамене.
— Оуънс? Трябва да завием наляво в точката, която ви показвам…
Глава 15
УХОТО
КАРТЪР разсеяно вдигна чашата с кафе. Няколко капки се разплискаха и паднаха върху панталоните му. Забеляза ги, но не им обърна никакво внимание.
— Какво имате предвид, като казвате, че те са завили?
— Предполагам, разбрали са, че са загубили твърде много време в лимфния възел и не искат да минават през повече възли — каза Рейд.
— Добре. Но къде отиват тогава?
— Не съм още напълно сигурен, но мисля, че се насочват към вътрешното ухо. Не бих казал, че го одобрявам.
Картър остави чашата си и я избута встрани. Не беше я докоснал до устни си.
— Защо не?
Погледна към брояча на времето, който сочеше 27.
— Ще бъде трудно. Трябва да внимаваме със звуците.
— Защо?
— Не можеш ли да се досетиш, Ал? Ухото реагира на звуците. Кохлеата вибрира. Ако „Протей“ е някъде наблизо, той също ще завибрира и това може да продължи, докато се разруши.
Картър се наклони напред и се взря в спокойното лице на Рейд.
— Тогава защо отиват натам?
— Предполагам, защото мислят, че този път е единствения, който ще ги отведе достатъчно бързо до целта. Или просто са полудели. Няма как да го разберем, след като унищожиха радиото.
— Там ли са вече? — попита Картър. — Имам предвид, във вътрешното ухо.
Рейд натисна един бутон и зададе бърз въпрос.
— Наближават.
— Дали хората в операционната зала разбират необходимостта да пазят тишина?
— Предполагам.
— Предполагаш? Какво хубаво нещо е предположението.
— Няма да са дълго в него.
— Ще бъдат достатъчно дълго. Слушай, кажи на хората, там долу… Не, твърде късно е за да рискувам. Дай ми лист хартия и повикай някой отвън. Кой да е.
Влезе въоръжен мъж от охраната и отдаде чест.
— О, я млъкни — измъчено каза Картър, без да отговори на поздрава. Беше написал на листа с големи букви: „ТИШИНА! ПЪЛНА ТИШИНА, ДОКАТО «ПРОТЕЙ» Е В УХОТО.“
— Вземи това — Картър му подаде листа. — Върви в операционната и го покажи на всеки. Убеди се, че са го видели. Ако създадеш някакъв шум, ще те убия. Ако кажеш само една дума, ще те изкормя. Ясно ли е?
— Да, сър — отвърна войника, но изглеждаше смутен и разтревожен.
— Върви. Побързай. И си свали обувките.
— Сър?
— Сваляй ги. Ще ходиш в залата по чорапи.
Наблюдаваха от наблюдателната зала, като брояха неизбежните секунди, докато войникът най-сетне влезе в операционната по чорапи. След това започна да обикаля от доктор към сестра, като показваше листа и сочеше с пръст към контролната зала. Един след друг хората кимаха мрачно. Никой не помръдваше от мястото си. Като че ли масова парализа беше обхванала всички в залата.
— Очевидно разбраха — каза Рейд. — Без специални инструкции.
— Браво на тях — изръмжа Картър. — Сега слушай, свържи се с хората при уредите. Нито един зумер не трябва да бръмчи, никакви камбанки, никакви гонгове, нищо. А също и никакви мигащи светлини. Не искам някой да промърмори заради тях.
— Ще преминат за няколко секунди.
— Може би, да — рече Картър, — а може би, не. Заеми се с това.
Рейд веднага започна да се свързва.
„Протей“ навлезе в голяма област, изпълнена с чиста течност. С изключение на случайните антитела, пробляскващи тук-там, нямаше нищо за гледане, освен блясъка на корабните прожектори, които осветяваха жълтеникавата лимфа.
Почти недоловим звук разтресе кораба, като че ли той се плъзгаше по дъска за пране. След това отново. И отново.
— Оуънс! — извика Майкълс. — Бихте ли изгасили светлините в кабината?
Незабавно околността стана по-добре видима.
— Виждате ли това? — попита Майкълс.
Другите се взряха. Грант не видя нищо.
— Намираме се в кохлейния канал — поясни Майкълс. — Във вътрешността на малката спирална тръба на вътрешното ухо, която ни позволява да чуваме. Конкретно тази позволява на Бенеш да чува. Звуците я карат да вибрира по различен начин. Виждате ли там?
Най-сетне Грант го забеляза. Изглеждаше като сянка в течността — огромна, плоска сянка, която се промъкна край тях.
— Това беше звукова вълна — продължи Майкълс. — Или поне така се нарича. Вълна от сгъстяване, която по някакъв начин сме причинили с нашата миниатюризирана светлина.
— Това означава ли, че някой говори? — попита Кора.
— О, не. Ако някой говореше или издаваше някакъв истински звук, онази вълна щеше да изглежда като дядото на всички земетресения. Дори при абсолютна тишина, кохлеата улавя звуци — далечното туптене на сърцето, триенето на кръвта във вените и артериите на ухото и т.н. Не сте ли закривали ухото си с рапан, за да чуете звука на океана? Това, което основно се чува е усиления звук на собствения ви океан — кръвта.
— Дали ще бъде опасно? — обади се Грант.
— Не по-лошо от сега — повдигна рамене Майкълс. — Ако никой не говори, разбира се.
Дювал, който се беше върнал в работилницата и отново работеше над лазера, попита:
— Оуънс? Защо спираме отново?
— Нещо не е наред — отвърна Оуънс. — Двигателят се претоварва, а не мога да разбера защо.
Бавно се засили усещането, че се намират в спускащ се асансьор, докато „Протей“ падаше надолу в канала.
Удариха се леко в дъното и Дювал отново остави скалпела си.
— А сега какво?
— Двигателят прегрява и се наложи да го спра — нетърпеливо поясни Оуънс. — Мисля, че…
— Какво мислите?
— Вероятно е онази ретикуларна мрежа. Онези проклети водорасли. Сигурно са запушили всмукателните клапи. Не се сещам за никаква друга причина.
— Не можете ли да ги издухате? — попита напрегнато Грант.
— Не е възможно — поклати глава Оуънс. — Това са всмукателни клапи. Те теглят навътре.
