свободно да се движат навсякъде по света.
— Драги Албърт — каза Калинина, — склонен сте да теоретизирате. Да, хората свободно могат да се движат, но всяка нация има своите изключения. Съветският съюз няма да позволи на висококвалифициран учен с опит в област свързана с миниатюризацията да напусне страната. Помислете и ще видите, че е напълно основателно. Ако ви придружа ще последва незабавен съветски протест, сигурно ще заявят, че съм била отвлечена. По всички краища на света ще се понесе вой да бъда върната, за да се избегне криза. Швеция ще действа толкова бързо за мене, колкото и за вас.
— Но аз наистина бях отвлечен.
— Ще има много хора, които ще повярват в отвличането ми или ще предпочетат да повярват в него. Ще ме върнат от Съединените щати така, както вас ви връщат обратно от Съветския съюз. По този начин през последните шест десетилетия са избегнати десетки кризи. Не е ли по-добре така, отколкото война?
— Ако настоявате, твърдо и постоянно, че искате да останете в Съединените щати…
— Тогава никога вече няма да видя детето си, а може би и живота ми ще е в опасност. Освен това не искам да отивам в Съединените щати.
Морисън я погледна изненадано.
— Трудно ли ви е да повярвате? — попита Калинина. — Искате ли да останете в Съветския съюз?
— Не, разбира се. Моята страна… — той спря на средата на изречението.
— Точно така. Говорите безспирно за човечеството, за важността от гледна точка на света, но ако изстържем всичко до емоциите ви, остава родината ви. Аз също имам родина, език, литература, култура, начин на живот. Не искам да ги изоставям.
— Както кажете, София — въздъхна Морисън.
— Не мога повече да издържам в тази стая, Албърт. Нека да се качваме на колата и ще ви откарам там, където ни чака шведския самолет.
— Вероятно още не е дошъл.
— Тогава по-добре да изчакаме на летището, отколкото да стоим тук. Поне ще сме сигурни, че веднага щом пристигне ще се качите на борда. Искам да видя, че сте в безопасност, Албърт. А след това искам да видя лицето му.
Беше излязла от стаята и стъпките й се чуваха по стълбището. Морисън побърза да я последва. Наистина не съжаляваше, че си тръгва.
Преминаха по коридор застлан с килим и излязоха през една странична врата.
Близо до стената се намираше лъскава черна лимузина.
— Определено ни снабдяват с луксозен транспорт — малко задъхано рече Морисън. — Можете ли да карате това нещо?
— Без проблеми — усмихна се Калинина и неочаквано спря, а усмивката й замръзна.
Иззад ъгъла на хотела пристъпи Конев. Той също спря. Известно време и двамата не помръднаха, като че ли бяха две горгони, всяка от които се беше превърнала в камък от погледа на другата.
85.
Морисън пръв наруши мълчанието.
— Да не би да сте дошли да ме изпратите, Юрий? — каза той малко дрезгаво. — Ако е така, довиждане. Заминавам.
Изречението прозвуча фалшиво в ушите му. Сърцето му туптеше силно.
Юрий отмести очи, колкото да отправи бърз поглед към Морисън, след което ги върна в първоначалната посока.
— Елате, София — рече Морисън.
Със същия успех можеше да не казва нищо. Когато най-накрая тя заговори, думите й бяха към Конев:
— Какво искаш? — остро попита тя.
— Американеца — отвърна Конев с глас, който не беше по-мек от нейния.
— Ще го отведа.
— Недей! Нуждаем се от него. Той ни измами — гласът на Конев стана по-тих.
— Така твърдиш ти — каза Калинина. — Имам заповед. Трябва да го отведа до самолета и да видя как се качва. Не можеш да го вземеш.
— Не е нужен само на мен. Нужен е на нацията.
— Кажи ми! Хайде, кажи ми! Кажи, че Майка Русия се нуждае от него и ще се изсмея в лицето ти.
— Не твърдя подобно нещо. Съветският съюз има нужда от него.
— Безпокоиш се само за себе си. Махни се от пътя ми!
Конев застана между лимузината и останалите двама.
— Не! Не разбираш колко е важно да остане тук. Повярвай ми! Вече изпратих доклад в Москва.
— Сигурна съм. Мога също да предположа до кого е доклада. Но стария мърморко няма да успее да направи нищо. Само вдига шум и всичко добре го знаем. Няма да посмее да каже дума в президиума. Дори да го направи, Албърт отдавна ще си е отишъл.
— Не. Няма да си отиде.
— София, аз ще се погрижа за него. Отвори вратата на лимузината — заяви Морисън.
Усети, че леко трепери. Конев не беше едър, но изглеждаше жилав и очевидно беше решен на всичко. Морисън не вярваше, че от него може да излезе добър гладиатор при каквито и да са условия, а сега определено не се чувстваше във форма.
Калинина вдигна ръка с длан към Морисън.
— Стойте там, Албърт! — след това се обърна към Конев. — Как ще ме спреш? Имаш ли оръжие?
— Не — погледна изненадано Конев. — Не, разбира се. Носенето на оръжие е незаконно.
— Така ли? Но аз имам — тя измъкна от джоба на якето си малък предмет, който почти се скриваше в юмрука й, а малкото му дуло проблесна между показалеца и средния й пръст.
— Парализатор — отстъпи Конев, а очите му се разшириха.
— Разбира се. По-лошо от пистолет, нали? Помислих си, че можеш да се опиташ да ни попречиш и се приготвих.
— Носенето на парализатор също е незаконна.
— В такъв случай можеш да докладваш, а аз ще обясня, че съм го взела, за да изпълня заповедите, въпреки престъпната ти намеса. Сигурно ще получа похвала.
— Няма да получиш. София… — Конев направи крачка напред.
Тя отстъпи крачка назад.
— Не се приближавай! Готова съм да стрелям и бих го направила дори и да стоиш там, където си. Не забравяй какво прави парализатора. Разбърква мозъка ти. Не ми ли го каза веднъж? Ще изпаднеш в безсъзнание и ще се събудиш с частична амнезия. Ще са ти нужни часове, а може би и дни, за да се възстановиш. Чувала съм, че някои хора никога не са се възстановили напълно. Представи си, че забележителния ти мозък никога не успее да възстанови фините си гънки.
— София! — каза отново Конев.
— Защо използваш името ми? — каза тя през почти стиснати устни. — Последния път, когато го употреби, каза: „София, никога вече няма да си говорим, никога вече няма да гледаме един към друг.“ Сега ми говориш, гледаш към мен. Махай се и спазвай обещанието си, жалък…
Морисън не разбра руската дума, която Калинина употреби.
— София — каза за трети път пребледнелия Конев, — изслушай ме! Щом искаш, вярвай, че всяка дума, която някога съм казвал е лъжа, но сега ме изслушай! Американецът е смъртоносна заплаха за Съветския съюз. Ако обичаш родината си…
— Уморена съм от любов. И какво ми даде тя?
— А на мен какво ми даде? — прошепна Конев.
— Ти обичаш само себе си — горчиво възкликна Калинина.
— Не! Продължаваш да го твърдиш, но не е вярно. Ако сега говоря за себе си, то е само защото аз мога да спася родината ни.
