щастлива, след като на миниатюризирания кораб не желаеше дори да го погледне?
— Изглежда нямате нищо против да говорите за него, София? — след което умишлено добави забранената дума — Имам предвид Юрий. Дори ми се струва, че този разговор ви прави щастлива. Защо?
— Уверявам ви, Албърт, не сантименталните мисли ме правят щастлива — процеди през зъби Калинина. — Гневът и разочарованието и… и скръбта правят човека злобен. Искам отмъщение и съм достатъчно подла, е, имам предвид нормалното човешко чувство, че да се му се насладя, когато дойде момента.
— Отмъщение ли? Не ви разбирам.
— Много е просто, Албърт. Отне ми любовта и лиши дъщеря ми от баща, когато нямах възможност да отвърна на удара. Докато мечтаеше да превърне миниатюризацията в използваем процес с малък разход на енергия и да стане в отплата най-известния учен в света, а може би в цялата история, това не го безпокоеше.
— Но се провали. Не получихме нужната информация от мозъка на Шапиров. Знаете, че не успя.
— Да, но вие не го познавате. Никога не се предава. Действията му се ръководят от яростта. Видях го мимоходом как ви наблюдаваше, след като приключихме пътуването в тялото на Шапиров. Мога да прочета мислите му само от едно мигане на клепачите му. Той мисли, че вие имате отговора.
— Мисли, че знам какво има в мозъка на Шапиров? Не. Как бих могъл да го знам?
— Албърт, няма значение дали знаете нещо или не. Той мисли, че вие знаете нещо и повече от всичко на света желае да притежава вас и вашето устройство, повече дори отколкото иска мене или детето си. А аз ви измъквам от ръцете му, Албърт. Със собствените си ръце ви измъквам от Пещерата и ще ви видя как отлитате за родината си. И ще го видя как се поболява от неосъществените си амбиции.
Морисън удивено се загледа в нея, докато скимера се носеше равномерно, подчинявайки се на твърдата й ръка върху лоста за управление. Не беше и помислял, че Калинина е способна на подобна унищожителна и злобна радост.
82.
Боранова слушаше емоционалния и задъхан разказ на Конев, и усети, че вълната на вътрешната му убеденост я повлича. Веднъж вече се беше случвало, когато Конев беше убеден, че могат да прочетат мислите в умиращия ум на Шапиров и че Морисън, американския неврофизик е ключа към загадката.
— Звучи напълно налудничаво.
— Какво значение има как звучи, щом е истина? — отвърна Конев.
— А, значи е вярно?
— Сигурен съм.
— Трябваше Аркадий да е тук — промърмори Боранова, — за да ни каже как баща му го е убедил, че увереността не е гаранция за истината.
— Нито пък е гаранция за обратното. Ако се съгласиш с онова, което казвам, трябва също да признаеш и че не можем да му позволим да си отиде. Сега със сигурност, а вероятно никога.
— Твърде късно е — Боранова силно поклати глава. — Нищо не може да се направи. Съединените щати го искат и правителството се съгласи да го пусне. Не можем да се откажем от взетото решение, без да предизвикаме световна криза.
— Наталия, като вземем предвид каква е цената, можем да рискуваме. Няма да избухне световна криза. Месец-два ще има шумни разговори и много позиране, а след това, ако сме получили нужното можем да го оставим да си върви, ако е абсолютно наложително или можем да организираме малка катастрофа…
Боранова скочи на крака разгневена.
— Не! Предложението ти е немислимо. Сега сме двайсет и първи век, а не двайсети.
— Наталия, в което и столетие да живеем, изправени сме пред дилемата дали Вселената ще бъде наша или тяхна.
— Знаеш, че не можеш да убедиш Москва, че точно това е залога. Правителството получи онова, което искаше — безопасно пътуване в човешко тяло. И за момента е всичко, което желаят. Никога няма да разберат, че сме искали да прочетем мислите на Шапиров. Никога няма да им го кажем.
— Точно тук е грешката ни.
— Хайде, Юрий. Знаеш ли колко време отне да ги убедя, че трябва да доведем Албърт насила, ако не се съгласи да дойде доброволно? Не искаха да се изправят пред криза, дори и толкова малка, колкото сегашната. А сега ще искаш от тях да приемат една много по-голяма криза. Не само, че ще се провалиш, но и ще ги накараш да преразгледат идването на Албърт тук. Не можем да си го позволим.
— Правителството не е едно цяло. Има много ръководители, които са убедени, че твърде енергично отстъпваме на американците и че цената, която плащаме за равновесието на силите е прекалено висока. Имам достъп до някои хора…
— Отдавна го знам. Играеш опасна игра, Юрий. И по-добри хора от тебе са били залавяни в подобни интриги и са стигали до плачевен край.
— Трябва да поема този риск. Мога да променя мнението на правителството. Но за целта ни е нужен Албърт Морисън. Ако си отиде, всичко е свършено. Кога трябва да тръгне?
— Довечера. София и аз решихме, че е по-добре да сме по-ненатрапчиви и не е нужно излишно да провокираме онези, които са против сътрудничеството с американците. Така че нощта е по-добра от деня.
Конев се втренчи в нея, а очите му се разшириха толкова, като че ли щяха да изхвръкнат.
— София? — дрезгаво попита той. — Какво общо има тя?
— Отговаря за подробностите по отпътуването на Албърт. Само го пожела.
— Тя ли го пожела?
— Да. Мисля, че искаше още малко да е с него — след това добави със злобна нотка — Може би не си го забелязал, но тя доста харесва американеца.
— Ни най-малко — усмихна се презрително Конев. — Познавам я. Ако изобщо познавам нещо добре, това е тя. Знам всички мисли в главата й. Тя иска да го измъкне от мен. Докато е седяла до него в кораба и е наблюдавала всяко негово движение, навярно е отгатнала важността му и възнамерява да ми го отнеме. Няма да изчака нощта. Ще се опита веднага да го изпрати.
Скочи и излезе тичешком от стаята.
— Юрий! — извика Боранова след него. — Юрий, какво смяташ да правиш?
— Да я спра — долетя отговора.
Боранова замислено се загледа след него. Можеше да го спре. Имаше достатъчно власт. И все пак…
А ако беше прав? А ако наистина залога беше цялата Вселена? Ако го спреше всичко, всичко щеше да попадне в ръцете на американците. Ако го оставеше да действа, може да възникне криза, за каквато не са и помисляли от поколения.
Трябваше веднага да вземе решение.
Започна да разсъждава отначало.
Ако го спреше, щеше да е направила нещо. Ако след това се окажеше, че е прав, вината, че го е спряла и е изгубила Вселената щеше да се струпа върху нея. Ако го спреше и се окажеше, че е грешал, действията й щяха да бъдат забравени. Нямаше нищо страшно в грешка, която не е направена.
Обаче ако не го спреше, цялата вина се струпваше на главата на Конев. Ако успееше някак да предотврати завръщането на Морисън в Съединените щати и ако правителството по унизителен начин бъдеше принудено да го върне, щяха да обвинят Конев. Боранова не губеше нищо, тъй като той се втурна, без да й каже какво възнамерява да прави. Можеше да предложи приемливото обяснение, че не е и помисляла, че би могъл да наруши заповедта на правителството. Щеше да бъде оправдана. От друга страна, ако Конев предотвратеше завръщането на Морисън и докажеше, че е прав, а правителството спечелеше битката на волите, която щеше да последва, можеше да претендира, че не е направила нищо, за да го спре. Би могла да каже, че е действал с нейно разрешение.
Значи ако го спреше в най-лошия случай щеше да бъде виновна, а в най-добрия щеше да заеме
