— Вярваш ли си? — попита Калинина. — Наистина ли го вярваш? Ти си луд.
— Ни най-малко. Знам собствената си цена. Няма да позволя на нищо да ме възпре, дори и на тебе. Заради нашата страна и моята работа, аз те изоставих, изоставих и детето си. Трябваше да се разкъсам на две и да изхвърля по-добрата част от себе си.
— Твоето дете? Нима поемаш отговорността?
Конев отпусна глава.
— Как иначе можех да те накарам да се махнеш? Как иначе можех да бъда сигурен, че нищо няма да попречи на работата ми? Обичам те. Винаги съм те обичал. През цялото време знаех, че детето е мое и не би могло да бъде на никой друг.
— Толкова силно ли искаш Албърт? — парализатора в ръката й не потрепваше. — Казваш, че детето е твое, че ме обичаш само за да ти дам Албърт, а след това отново ще го отречеш? Колко ниско е мнението ти за интелигентността ми.
— Как мога да те убедя? — поклати глава Конев. — Е, след като съзнателно съм отхвърлил всичко, не мога да очаквам отново да си го върна, нали? Но ще ми върнеш ли американеца за благото на нашата нация? А след това можеш да ме отхвърлиш. Ще ми позволиш ли да ти обясня защо се нуждаем от него?
— Няма да повярвам на обясненията ти — Калинина отправи бърз поглед към Морисън. — Албърт, чувате ли този човек? Не знаете с каква жестокост отхвърли мен и дъщеря ми. Сега очаква да му повярвам, че през цялото време ме е обичал.
И Морисън се чу да казва:
— Вярно е, София. Обича ви и винаги ви е обичал отчаяно.
Калинина замръзна. Свободната й ръка посочи към Морисън, докато очите й не се отделяха от Конев.
— Откъде знаете, Албърт? И вас ли е излъгал?
— Той знае — изкрещя възбудено Конев. — Признава го. Видя ли? Почувствал го е с компютъра. Ако сега ме оставиш да ти обясня, ще повярваш на всичко.
— Албърт, вярно ли е? — попита Калинина. — Потвърждавате ли думите на Юрий?
Морисън млъкна, за съжаление прекалено късно, но очите му го издаваха.
— София, моята любов не се е променяла — заяви Конев. — Страдах като тебе. Но дай ми американеца и всичко ще свърши. Повече няма да се опитвам да избягвам пречките. Ще върша работата си и ще имам теб и моето дете, каквото и да ми струва. И проклет да съм, ако не се справя и с двете задължения.
Калинина се взря в Конев, а очите й неочаквано плувнаха в сълзи.
— Искам да ти повярвам — прошепна тя.
— Тогава повярвай. Американецът ти го каза.
Като насън Калинина тръгна към Конев, с парализатора насочен настрани.
— Вашите заповеди… към самолета! — изкрещя Морисън и се втурна към тях.
Но се сблъска с нечие тяло. Обхванаха го нечии ръце, стиснаха го здраво и нечий глас каза в ухото му:
— Спокойно, другарю американец! Не нападай двама добри съветски граждани.
Беше Валерия Палерон, която го държеше със здрава хватка.
Калинина също така плътно се прилепи до Конев, макар и с друга цел. Парализаторът все още стоеше в отпуснатата й дясна ръка.
— Другарю академик, другарю доктор! — викна Палерон. — Ще ни видят. Да се върнем в стаята на американеца. Хайде, другарю американец, и се дръжте кротко или бъда принудена да ви нараня.
Конев зърна погледа на Морисън и му отправи триумфална усмивка. Имаше всичко — жена си, детето си и американеца си. Мечтата на Морисън да се върне в Америка се спуска като сапунен мехур и изчезна.
Глава 19
ОБРАТ
Обаче при триумфа няма губещи.
86.
Морисън отново седна в хотелската стая, за която през последните петнайсет минути си мислеше, че никога вече няма да види. Беше близо до пълното отчаяние, по-близо дори и отколкото когато беше сам и изгубен в клетъчния поток на неврона.
И каква полза? Отново и отново тази мисъл преминаваше през главата, като думи, ехтящи в пещера. Беше губещ. Винаги е бил губещ.
Почти цял ден си мислеше, че София Калинина изпитва привличане към него, но разбира се не беше така. Не беше нищо повече от оръжие срещу Конев. Когато Конев я извика, когато й махна с ръка, тя се върна при него. Повече нямаше нужда от оръжия — нито от Морисън, нито от парализатора.
Мрачно погледна към тях. Стояха заедно в слънчевата светлина, струяща през прозореца — те в светлина, той в сянка, както винаги би трябвало да бъде.
Шептяха си, толкова погълнати един от друг, че Калинина изглежда не усещаше, че все още държи парализатора. За миг подгъна колене, като че ли възнамеряваше да се отърве от тежестта му, като го остави на леглото. Конев и каза нещо, и отново цялото й внимание беше погълнато от него, без да обръща внимание на съществуването на парализатора.
— Вашето правителство няма да одобри действията ви — дрезгаво извика Морисън. — Имате заповед да ме освободите.
Конев вдигна глава, а очите му слабо проблеснаха, като че ли с мъка склони да обърне внимание на пленника си. В крайна сметка не му се налагаше да пази Морисън във физическия смисъл на думата. Сервитьорката, Валерия Палерон, вършеше тази дейност с най-голяма ефективност. Стоеше на около метър от Морисън и очите й, някак развеселени, все едно че работата й доставяше удоволствие, не се откъсваха от него.
— Моето правителство няма нужда да се безпокои за вас, Албърт — каза Конев. — Скоро ще промени мнението си.
Калинина вдигна ръка, сякаш искаше да възрази, но Конев я хвана.
— Не се безпокой, София — продължи той. — Цялата информация, с която разполагам, вече е изпратена в Москва. Ще ги накара да размислят. Скоро ще ми се обадят по личния ми канал и щом им кажа, че Морисън е невредим в ръцете ни, ще предприемат действия. Сигурен съм, че имат достатъчно убедителност, за да накарат Стария човек да види какви са причините. Обещавам ти.
— Албърт? — загрижено каза Калинина.
— София, може би искате да ми кажете, че съжалявате, че сте зачертали съществуването ми само при една дума на човека, когото като че ли мразехте?
— Не съм зачертала съществуването ви, Албърт — изчерви се Калинина. — Ще работите тук така, както бихте работили в родината си, с тази разлика, че тук ще бъдете наистина оценен.
— Благодаря ви — отвърна Морисън, намирайки в себе си малък запас от сарказъм. — Щом вие се чувствате щастлива заради мене, какво значение имат моите чувства?
— Другарю американец — нетърпеливо се намеси Палерон, — говорите прекалено много. Защо не седнете? Седнете! — тя го бутна към едното кресло. — Можете да почакате тихо, тъй като не можете да направите нищо друго.
Обърна се към Калинина, чиито рамене Конев покровителствено беше обхванал с ръка и добави:
— А вие, малка царице, все още ли възнамерявате да стреляте по хубавия си любовник, та държите толкова застрашително този парализатор в ръка? Ще можете да го прегърнете по-здраво, ако и двете ви
