ръце са свободни.
Палерон протегна ръка към парализатора и Калинина й го даде, без да каже дума.
— Всъщност — продължи тя, — успокоих се като го взех. Страхувах се, че в пламъка на новооткритата ви любов можете да започнете да стреляте във всички посоки. Не е безопасно да го държите, малка моя.
Върна се към Морисън, все още изучавайки и въртейки на всички страни парализатора.
— Не го насочвай към мен, жено — размърда се неспокойно Морисън. — Може да гръмне.
— Няма да гръмне, ако не го искам, другарю американец — високомерно отвърна Палерон. — Знам как да го използвам.
Усмихна се към Конев и Калинина. След като се освободи от оръжието, Калинина беше обхванала с две ръце шията на Конев и го целуваше с бързи, нежни докосвания на устните си. Палерон добави към тях, но всъщност без наистина да им говори, тъй като те не я слушаха:
— Знам как да го използвам. Ето така! И ето така!
Първо Конев, а след това и Калинина се строполиха на пода.
Палерон се обърна към Морисън.
— А сега ми помогнете, идиот такъв. Трябва да побързаме.
Последните думи бяха казани на английски.
87.
Морисън я разбра трудно. Просто стоеше втренчен в нея.
Палерон го хвана за рамото и го разтърси, сякаш искаше да го събуди от дълбок сън.
— Хайде. Хванете го за краката.
Морисън механично се подчини. Палерон смъкна тънкото одеяло от леглото, след което вдигнаха Конев, а после и Калинина. Изпъна ги по дължината на тесния единичен дюшек, след това претърси Калинина с бързи, опитни движения.
— А-ха! — възкликна тя, взирайки се в един прегънат лист хартия, запечатан с печат, което несъмнено подсказваше, че е държавен документ. Мушна го в джоба на белия си жакет и продължи претърсването. Намери и други неща, например чифт малки ключета. Бързо премина на Конев и откъсна един малък метален диск закрепен от вътрешната страна на ревера му.
— Личния му предавател — поясни тя и също го пусна в джоба си.
Най-накрая измъкна черен правоъгълен предмет.
— Това е ваше, нали?
Морисън изсумтя. Беше компютърната му програма. Дори не знаеше, че е в Конев. Сграбчи я отчаяно.
Палерон обърна Калинина и Конев един към друг, подпирайки ги така, че да не паднат. След това постави ръката на Конев върху Калинина и ги зави с одеялото, като го подпъхна под двамата, за да ги закрепи по-здраво.
— Не ме гледайте така, Морисън — рече тя след като приключи. — Елате!
Хвана го здраво за мишницата.
— Където отиваме? — възпротиви се той. — Какво става?
— Ще ви кажа по-късно. Сега нито дума. Нямаме време за губене. Нито минута. Нито секунда. Елате — в думите й се появи слаба злоба и Морисън се подчини.
Излязоха от стаята и се промъкнаха по стълбите, колкото можеха по-безшумно. Морисън я следваше и имитираше движенията й. По коридора застлан с килим и навън, към лимузината.
Палерон отвори предната врата с един от ключовете, които взе от Калинина и рече безцеремонно:
— Качвайте се!
— Къде отиваме?
— Качвайте се! — всъщност тя го набута в лимузината.
Бързо се настани зад кормилото. Морисън подтисна желанието си да я попита дали знае да кара. Най- сетне в зашеметения му мозък започна да се промъква мисълта, че Палерон не е обикновена сервитьорка.
Но че играеше ролята на такава беше очевидно по слабия мирис на лук, който все още се носеше от нея и се смесваше доста неуместно с по-богатия и по-приятен аромат на лимузината.
Палерон включи двигателя, огледа паркинга, който беше празен с изключение на една котка тръгнала на някъде по своя работа и се насочи през песъчливата площадка към алеята, водеща към съседния път.
Лимузината бавно набра скорост и когато стрелката на спидометъра най-сетне достигна деветдесет и пет километровото деление, вече се движеха по двулентова магистрала. От време на време в обратна посока преминаваше по някой автомобил. Морисън откри, че отново е способен да мисли нормално.
Погледна загрижено назад. Далече зад тях една кола завиваше в отбивката, която току-що бяха отминали. Като че ли никой не ги преследваше.
Морисън се обърна към Палерон. Владееш положението, но изглеждаше мрачна. Започна да разбира не само, че не е келнерка по професия, но и едва ли е съветски гражданин. Английският й носеше силен градски акцент, който не можеше да се научи в европейските училища или да се придобие по такъв начин, че да звучи достоверно в ушите на Морисън.
— Чакахте пред хотела с книгата, за да видите кога София и аз ще дойдем — заговори Морисън.
— Познахте — отвърна Палерон.
— Вие сте американски агент, нали?
— Ставате все по-проницателен.
— Къде отиваме?
— Към летището, откъдето ще ви вземе шведския самолет. Трябваше да взема инструкциите от Калинина.
— Знаете ли как се отива там?
— Да, разбира се. Живея в Маленкий град значително по-дълго от вашата Калинина. Но отговорете ми, защо й казахте, че този човек, Конев, я обича? Тя просто очакваше да го чуе от трети човек. Желаеше да се потвърди и вие й направихте тази услуга. По този начин цялата игра пое Конев. Защо го направихте?
— Само по една причина — кротко отвърна Морисън. — Беше самата истина.
— Истината? — Палерон с объркан вид поклати глава. — Не живеете в реалния свят. Сигурна съм. Изненадана съм, че някой не ви е ударил по главата и не ви е заровил, просто така, за ваше добро. Освен това, откъде знаете, че е истината?
— Знам… — започна Морисън. — Съжалявах я. Вчера спаси живота ми. Спаси живота на всички ни. Всъщност, Конев също ми спаси живота.
— Предполагам, че всички сте спасявали живота си един на друг.
— Така се получи на практика.
— Но това е било вчера. Днес сте започнал наново и не е трябвало да позволявате на вчерашния ден да ви въздейства. Никога нямаше да се върне при него, ако не беше глупавата ви забележка. Можеше да се кълне колкото иска, че я обича и всякакви подобни глупости, но тя нямаше да му повярва. Нямаше да посмее. Да се остави отново да я правят на глупачка? Никога! Още някоя минута и щеше да го зашемети с парализатора и тогава щяхте да й кажете: „Да, дете, това момче наистина те обича.“ и това щеше да й е достатъчно. Казвам ви, Морисън, не трябва да излизате без придружител.
— Откъде знаете всичко това? — неспокойно се размърда Морисън.
— Бях на пода между седалките в тази кола, готова да дойда с вас и Калинина, за да се убедя, че ви е отвела. И тогава извадихте глупавия си номер. Какво ми оставаше, освен да ви хвана и да ви предпазя от някой изстрел на парализатора, да ви отведе обратно в стаята, където щяхме да бъдем по-прикрити и да се опитам някак да се добера до парализатора?
— Благодаря ви.
— Няма нищо. Освен това ги сложих така, че да изглеждат като влюбена двойка. Всеки, който влезе, ще изскочи с думите: „Извинете ме!“, а това ще ни даде още време.
