Морисън поклати глава в сумрака.
— В такъв случай, със сигурност няма да ви помогна. Защо ще очаквате подобно нещо от мен? Не бих помогнал на съветската мисъл да обхване космоса. Предпочитам американското мислене и традиции.
— Така си мислите и аз не ви обвинявам за това. Но ще ви убедим. Ще видите.
— Няма да успеете.
— Скъпи приятелю Албърт — каза Боранова, — ако ми позволите да ви наричам така. Ще видите, че ще оцените високо нашия прогрес. Но нека да оставим тази дискусия за друг път.
Тя посочи към прозореца на самолета, където току-що се беше показало сиво море.
— Сега сме над Средиземно море — поясни тя — и скоро ще бъдем на Черно море, а след това през Волга към Маленкий град — малкия град. Когато се приземяваме, слънцето ще изгрява. Това ще бъде символично. Нов ден. Нова светлина. Ще видите, че ще горите от желание да ни помогнете да ускорим идването на този нов ден и няма да се учудя, ако поискате никога вече да не напускате Съветския съюз.
— Без да ме принудите да стоя?
— Ще ви откараме в къщи, ако пожелаете. Веднага щом ни помогнете.
— Няма да ви помогна.
— Ще го направите.
— Освен това искам да бъда върнат веднага.
— Това не се брои — каза жизнерадостно Боранова.
А след това прелетяха оставащите няколкостотин километра до Маленкий град.
Глава 3
МАЛЕНКИЙ ГРАД
Пешката е най-важната фигура на шахматната дъска… за другите пешки.
11.
На следващата сутрин Френсис Родано отиде рано в офиса. Беше понеделник — началото на седмицата. Фактът, че беше работил в неделя не беше необичаен за него. Сънят през цялата нощ го компенсираше напълно.
Пристигна половин час преди началото на работното време, но Джонатан Уинтроп вече беше там. Това също не изненада Родано.
Две минути, след като Родано пристигна, Уинтроп влезе в офиса му. Облегна се на стената, обхванал с длани лактите си и кръстоса десния си крак върху левия, така че носът на обувката му се опря в килима.
— Имаш изморен вид, Френк — каза той и свъси вежди над тъмните си очи.
Родано погледна рошавата сива коса на Уинтроп, която изцяло го лишаваше от всякаква възможност да заяви, че има нещо на главата си.
— Чувствам се изморен, но се надявах да не ми личи.
Родано беше сигурен, че е преминал грижливо през всички сутрешни ритуали и доста време беше подбирал дрехите си.
— Все пак си личи. Лицето ти е огледало на твоята душа. Трябваше да изпратиш някой от агентите.
— Не всички сме подходящи за работа на открито.
— Знам. Нито пък всички сме подходящи за работа на бюро — Уинтроп потри големия си нос, като че ли се опитваше да го смали до нормални размери. — Предполагам, че се безпокоиш за твоя учен… как му беше името?
— Казва се Албърт Джонас Морисън — изморено отвърна Родано.
В отдела имаше тенденция да не си спомнят името на Морисън, като че ли искаха да подчертаят, че задачата не е тяхна.
— Добре. Нямам нищо против да споменаваш името му. Разбирам, че се безпокоиш за него.
— Да, обезпокоен съм за него, както и за ред други неща. Бих искал да съм по-наясно със ситуацията.
— А нима не е ясна? — Уинтроп седна. — Виж, няма причини за безпокойство. Занимаваш се с този случай от самото начало. Това беше моето желание, понеже знам, че си разбираш от работата. Напълно съм доволен от начина, по който се справяш. Едната от причините е, че разбираш руснаците.
Родано трепна.
— Не ги наричай така. Гледал си прекалено много филми от двайсети век. Не всички са руснаци, както и не всички ние сме англо-саксонци. Те са съветски граждани. Ако искаш да ги опознаеш, опитай се да разбереш как мислят.
— Разбира се. Както кажеш. Успя ли да разбереш какво толкова важно има в нашия учен?
— Нищо, доколкото знам. Никой, освен Съветите, не го взима на сериозно.
— Мислиш ли, че Съветите знаят нещо, което не ни е известно?
— Сигурен съм, че знаят нещо, но нямам никаква идея какво виждат в Морисън. Всъщност, не са Съветите, а един руски учен, Шапиров, който се занимава с теоретична физика. Възможно е той да е човека, измислил метода за миниатюризация, ако изобщо е бил разработван подобен метод. Мненията на учените извън Съветския съюз за Шапиров се раздвояват. Той е странен или, да го кажем по-благозвучно, ексцентричен. Но Съветите го подкрепят, а той поддържа Морисън, което би могло да бъде просто още една от проявите на ексцентричността му. Докато наскоро интереса към Морисън премина от любопитство към отчаяние.
— А! И откъде знаеш това, Френк?
— Отчасти от контакти със Съветския съюз.
— Ешби?
— Отчасти.
— Добър агент.
— Но стои там твърде дълго. Трябва да бъде заменен.
— Не знам. Няма нужда да пенсионираме един победител.
— Във всеки случай — каза Родано, който не желаеше да спори по този въпрос, — внезапно нарасна интереса към Морисън, когото наблюдавам от няколко години.
— Предполагам, че на онзи, Шапиров, внезапно му е хрумнала някаква идея за Морисън и е убедил Рус… Съветите, че се нуждае от него.
— Възможно е, но най-забавното е, че Шапиров изчезна от последните новини.
— Да не е в немилост?
— Няма подобни признаци.
— Но е възможно, Френк. Ако се е оказало, че миниатюризацията е чист боклук, не бих искал да съм на негово място. Вярно е, че живеем в добрите нови времена, но Съветите не успяха да се научат да посрещат с чувство за хумор ситуациите, при които ги карат да изглеждат или да се чувстват като глупаци.
— Възможно е да е изчезнал за известно време, защото миниатюризационния проект набира скорост. А това също би могло да обясни неочаквания интерес към Морисън.
— Какво знае той за миниатюризацията?
— Единствено, че е невъзможна.
— Но това е пълна безсмислица, нали?
— Точно заради това оставихме да го отвлекат — внимателно каза Родано. — Съществува вероятност да размести парчетата на мозайката, така че да се наредят по нов начин, който има някакъв смисъл.
