— Чувствам се отвлечен — решително отвърна той.
— Освен това. Наспахте ли се добре?
— Може би. Не мога да кажа. Честно казано, госпожо, не съм в настроение да го обсъждам. Какво искате от мене?
— В момента, нищо друго, освен да ви заведа на закуска. И, моля ви, д-р Морисън, разберете, че и аз действах принудително. Уверявам ви, че в момента бих предпочела да съм с моя малък Александър. В последните месеци го пренебрегвам, а Николай също не е очарован от отсъствието ми. Но когато се ожени за мене, знаеше, че аз имам своя кариера и продължавам да му го напомням.
— Доколкото разбирам, свободна сте да ме върнете обратно в родината ми и да прекарвате цялото си време с Александър и Николай.
— Ех, ако можеше да бъде така, но е невъзможно. Така че да вървим да закусим. Можехме да ядем и тук, но ще се чувствате като затворник. Нека да отидем в столовата и ще се почувствате по-добре.
— Мислите ли? Тези двама войници ще ни последват, нали?
— Такива са разпоредбите, д-р Морисън. Това е строго секретна зона. Те трябва да ви пазят, докато някой от началниците им не реши, че е безопасно да сте без охрана. Ще бъде трудно да убедите войниците в това. Тяхната работа е да не се поддават на уговорки.
— Убеден съм в това — каза Морисън, докато обличаше сакото, което му бяха дали. Беше доста тясно под мишниците.
— По никакъв начин няма да ни пречат.
— Но ако неочаквано се втурна да бягам или просто тръгна в непозволена посока, предполагам, че ще ме застрелят.
— Не, това ще им навлече неприятности. Вие сте по-ценен жив, отколкото мъртъв. Те ще ви преследват и вероятно ще ви хванат. Сигурна съм, разбирате, че не трябва да правите нищо, което би предизвикало ненужни неприятности.
Морисън се намръщи, без да полага усилия да скрие гнева си.
— Кога ще получа багажа си? Моите собствени дрехи?
— Когато му дойде времето. Първото нещо, което ще направим е да се нахраним.
Столовата, до която достигнаха с асансьор и доста дълго ходене по пуст коридор, не беше много голяма. Имаше десетина маси, всяка с по шест места и нямаше много хора.
Боранова и Морисън бяха сами на тяхната маса и никой не изяви желание да седне при тях. Двамата войници седнаха на маса близо до вратата и макар всеки от тях да ядеше за двама, постоянно наблюдаваха Морисън и не откъсваха очи от него за повече от една или две секунди.
Нямаше меню. Просто донесоха храната. Морисън откри, че няма нужда да претендира за количеството. Имаше твърдо сварени яйца, варени картофи, зелева супа, хайвер и дебели резени черен хляб. Не бяха разделени на отделни порции, а стояха в средата на масата, така че всеки можеше сам да се обслужи.
„Може би, помисли си Морисън, донесената храна е за шестима, а тъй като сме само двама, трябва да изядем една трета.“ След известно време трябваше да признае, че с пълен стомах се чувства по- спокоен.
— Госпожа Боранова…
— Защо не ме наричате Наталия, д-р Морисън. Тук сме неофициално и вероятно ще бъдем колеги за доста време. От повтарянето на „госпожо“ ще ме заболи глава. Приятелите ми ме наричат Наташа. Можем дори да преминем към това име.
Тя се усмихна, но Морисън упорито не желаеше да се покаже благоразположен.
— Госпожо, когато се почувствам приятелски настроен, определено ще се държа като приятел, но тъй като съм жертва и присъствам тук не по своя воля, предпочитам известна официалност.
Боранова въздъхна. Отхапа доста голямо парче хляб и го задъвка мрачно. След това, като преглътна, заговори отново:
— Нека бъде както желаете, но, моля ви, спестете ми поне обръщението „госпожо“. Нека да бъде професионалната ми титла и то не „академик“. Твърде е дълго. Но аз ви прекъснах.
— Д-р Боранова — продължи Морисън, дори още по-хладно от преди, — Все още не сте ми казали какво искате от мене. Споменахте миниатюризация, но и вие, и аз знаем, че е невъзможна. Мисля, че я споменахте само за да ме заблудите — мене или някой друг, който подслушва. В такъв случай, нека да я оставим настрани. Тук със сигурност нямаме нужда от преструвки. Кажете ми защо всъщност съм тук. В края на краищата ще трябва да го направите, защото очевидно очаквате от мене някаква помощ, а как бих могъл да го направя, ако съм в пълно неведение какво е искането ви.
Боранова поклати глава.
— Д-р Морисън, трудно е човек да ви убеди. Искрена съм с вас от самото начало. Проектът, с който се занимаваме е миниатюризацията.
— Не мога да го повярвам.
— Защо, в такъв случай, се намирате в Маленкий град?
— Малкият град? Мъничкият град? — каза Морисън, чувствайки удоволствие от звука на собствения си глас, който произнесе тези имена на английски. — Може би просто защото е малък град.
— Д-р Морисън, както вече няколко пъти имах възможността да спомена, вие сте несериозен. Все пак, няма да се съмнявате още дълго. Трябва да се срещнете с няколко човека. Единият от тях, всъщност, трябваше вече да е тук — тя се огледа раздразнено. — Къде ли е той?
— Забелязах, че никой не се приближава към нас — вмъкна Морисън. — Повечето от хората поглеждат към мене, но щом срещнат погледа ми, извръщат очи.
— Всички бяха предупредени — каза разсеяно Боранова. — Не искаме да ви губим времето със странични неща, а почти всички хора тук нямат никакво отношение към вас. Но за някои положението е друго. Къде ли е той? — тя стана. — Д-р Морисън, извинете ме. Трябва да го открия. Ще се върна след малко.
— Дали е безопасно да ме оставяте сам? — попита иронично Морисън.
— Войниците ще останат тук. Моля ви, не им давайте причина да реагират. Интелектът не е най- голямата им сила, а те са обучени да следват заповедите, без болезнената необходимост да мислят, така че лесно могат да ви наранят.
— Не се безпокойте. Ще внимавам.
Боранова размени няколко думи с единия от войниците, след което бързо излезе от столовата.
Морисън хвърли поглед към излизащата Боранова, след това отегчено огледа столовата. Не видя нищо интересно. Загледа се в кръстосаните си върху масата ръце, а след това заби поглед във все още значителното количество храна пред себе си.
— Привършихте ли със закуската, другарю?
Морисън рязко вдигна очи. Нима обръщението „другарю“ не беше архаизъм?
До него стоеше жена, която го наблюдаваше, с небрежно поставена на хълбока ръка. Беше доста пълничка, облечена в бяла поизцапана престилка. Косата й беше червеникаво-кафява, както и веждите й, които бяха извити презрително.
— Коя сте вие? — намръщи се Морисън.
— Как се казвам ли? Валерия Палерон. Каква е длъжността ми? Сервитьорка, която работи много, но съм гражданка на Съветския съюз и част от колектива. Аз ви донесох тази храна. Не ме ли забелязахте? Може би съм недостойна за вниманието ви?
Морисън се изкашля.
— Извинявайте, госпожо. Бях се замислил. По-добре оставете храната. Мисля, че ще дойде още някой.
— А! А царицата? Предполагам, че ще се върне?
— Царицата ли?
— Вероятно мислите, че в Съветския съюз вече няма царици. Помислете пак, другарю. Сигурна съм, че тази Боранова, внучка на селянин и потомка на селски род, се счита за истинска дама — тя издаде с устни звук, който прозвуча като едно дълго „ш-ш-шт“, изпълнено с презрение и с лек мирис на херинга.
— Не я познавам добре — сви рамене Морисън.
— Вие сте американеца, нали?
