— Защо питате? — остро каза Морисън.
— Поради начина, по който говорите руски. С този акцент какъв бихте могли да бъдете? Синът на цар Николай Тиранина.
— Какво не му харесвате на моя руски?
— Звучи, като че ли сте го учили в училище. Можете да познаете американеца от километър, като го чуете да казва: „Чаша водка, моля.“ Все пак американците не са толкова зле, колкото англичаните. Тях можете да ги познаете от два километра.
— Е, добре, аз съм американеца.
— И някой ден ще си тръгнете?
— Надявам се.
Сервитьорката кимна мълчаливо, извади един парцал и започна замислено да бърше масата.
— Бих искала да посетя Щатите някой ден.
— А защо не? — кимна Морисън.
— Нуждая се от паспорт.
— Разбира се.
— А как една обикновена, лоялна сервитьорка може да получи такъв?
— Предполагам, че трябва да го поискате.
— Да го поискам? Ако отида при служителя и му кажа: „Аз, Валерия Палерон, желая да посетя Съединените щати.“ той ще ме попита: „Защо?“.
— И защо искате да отидете?
— Да видя страната. Хората. Богаташите. Любопитна съм да видя как живеят. Но тези причини не са достатъчни.
— Кажете нещо друго — предложи Морисън. — Кажете, че искате да напишете книга за Съединените щати, предназначена за съветската младеж.
— Знаете ли колко книги…
Изведнъж се стегна и започна отново да бърше масата, неочаквано погълната от работата си.
Морисън вдигна глава. Боранова стоеше до тях с разгневен вид. Процеди дрезгаво някаква едносричкова дума, която Морисън не разбра, но можеше да се закълне, че е епитет и при това не много изискан.
Сервитьорката се изчерви. Боранова направи слаб жест и жената се обърна, и си тръгна.
Морисън забеляза, че зад Боранова стои мъж — нисък, с дебел врат, с приближени очи, големи уши, с широки рамене и мускулесто тяло. Косата му беше черна, по-дълга от обичайната за руснаците и беше в пълен безпорядък, като че ли умишлено я беше рошил дълго време.
Боранова не направи опит да го представи.
— Тази жена разговаря ли с вас? — попита тя.
— Да — отвърна Морисън.
— Разбрала е, че сте американец?
— Каза, че акцента ми го прави очевидно.
— И ви каза, че иска да посети Съединените щати?
— Да, каза го.
— А вие какво отговорихте? Предложихте ли й да и помогнете?
— Посъветвах я да си извади паспорт, ако иска да отиде?
— И нищо повече?
— Нищо повече.
— Не трябва да й обръщате внимание — каза недоволно Боранова. — Тя е невежа и некултурна жена. Позволете ми да ви представя моя приятел, Аркадий Висарионович Дежньов. Това е д-р Албърт Джонас Морисън, Аркадий?
Дежньов направи тромав поклон и каза:
— Чувал съм за вас, д-р Морисън. Академик Шапиров често говореше за вас.
— Поласкан съм — хладно отвърна Морисън. — Кажете ми, д-р Боранова, щом тази сервитьорка толкова ви дразни, вероятно лесно можете да я замените или да я изпратите другаде.
Дежньов се засмя дрезгаво.
— Никакъв шанс, другарю американец, както, предполагам, ви е нарекла.
— Всъщност, не.
— Щеше да го каже, рано или късно, ако не ви бяхме прекъснали. Подозирам, че тази жена е служител на разузнаването и е една от онези, които ни държат под око.
— Но защо…?
— Защото при подобни проекти, не може да се вярва напълно на никого. Когато в Америка се занимавате с нови разработки, не ви ли държат под око.
— Не знам — сухо отвърна Морисън. — Никога не съм бил зает с нови разработки, към които правителството да е проявявало дори минимален интерес. Но исках да попитам, защо тази жена се държи така, както би действала, ако е агент на разузнаването?
— Очевидно, за да ви провокира. За да може да подметне нещо скандално, което да ви предизвика да кажете нещо.
— Е, проблемът е ваш, а не мой — заяви Морисън.
— Както кажете — рече Дежньов, след което се обърна към Боранова. — Наташа, каза ли му вече?
— Моля те, Аркадий…
— Е, хайде де, Наташа. Както казваше баща ми: „Ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност.“ Нека да му кажем.
— Казах му, че се занимаваме с миниатюризация.
— И това ли е всичко? — попита Дежньов.
Седна, придърпа стола си до Морисън и се наклони към него. Морисън, чувствайки, че нарушават личното му пространство, автоматично се отдръпна. Дежньов се приближи отново и каза:
— Другарю американец, моята приятелка Наташа е романтик и е сигурна, че ще искате да ни помогнете от любов към науката. Тя чувства, че можем да ви убедим охотно да направите онова, което е нужно. Но тя греши. Няма да можем да ви убедим повече, отколкото ви убедихме да дойдете тук доброволно.
— Аркадий, държиш се невъзпитано — сопна се Боранова.
— Не, Наташа, просто съм честен, което понякога е същото. Д-р Морисън, или, Албърт, за да избегнем официалностите, които мразя — Дежньов драматично помръдна рамене, — тъй като не можахме да ви убедим и понеже нямаме време, ще направите каквото е необходимо със сила, така както бяхте доведен тук.
— Аркадий, обеща, че няма… — намеси се Боранова.
— Не ми пука. Откакто обещах, размислих по въпроса и реших, че американецът трябва да знае какво го очаква. Ще бъде по-лесно за нас, а и за него.
Морисън погледна от Дежньов към Боранова и усети, че гърлото му се свива, така че му стана трудно да диша. Каквото и да планираха за него, знаеше, че няма да му дадат право на избор.
14.
Морисън остана безмълвен, докато Дежньов безгрижно продължи да закусва с охота.
Столовата беше почти празна и сервитьорката, Валерия Палерон, прибираше остатъците и почистваше масите и столовете.
Дежньов забеляза, че тя гледа към него и й направи знак, че масата трябва да бъде почистена.
— В такъв случай, аз нямам избор — рече Морисън. — Но за какво нямам избор?
— Ха! Наташа не ви ли е казала все още? — отвърна Дежньов.
— Неколкократно ми спомена, че ще се занимавам с миниатюризационни проблеми. Но аз знам, а и вие знаете, че миниатюризационен проблем не съществува, освен ако не се опитваме да превърнем невъзможното във факт. Определено не мога да ви помогна за това. Онова, което искам да знам е какво наистина искате от мене?
