завиваха в обратна посока в широка дъга към отвора в стената, през който бяха дошли. Видя друга вагонетка, която изчезна в отвора, а след нея стената се затвори. Вагончето, с което пристигнаха направи бавен завой и спря.
Морисън се огледа. Имаше много врати, а тавана беше относително нисък. Без да има очевидни доказателства, усети, че се намира в тримерна шахматна дъска, с голям брой стаи на различни нива.
Боранова го чакаше, като наблюдаваше неодобрително любопитството му.
— Готов ли сте, д-р Морисън.
— Не, д-р Боранова — отвърна Морисън. — Не съм готов, понеже не знам нито къде отивам, нито какво правя. Но съм готов да ви последвам.
— Това е достатъчно. Оттук, моля. Искам да ви представя на един човек.
Преминаха през една от вратите в друга малка стая. За разлика от предишната, тази беше добре осветена, а стените й бяха опасани с дебели кабели.
В стаята се намираше млада жена, която при появата им отмести настрани лист, приличащ на технически доклад. Бледността и уязвимия й вид я правеха доста приятна. Русата й коса беше подстригана късо, но не чак толкова, че да й придаде строг вид. Носеше скромната памучна униформа, която явно беше универсална в Пещерата. Беше привлекателно слаба и добре оформена, но без пищността на Боранова. Лицето й се загрозяваше или разкрасяваше, според вкуса, от малка бенка под левия ъгъл на устата. Скулите й бяха изпъкнали, ръцете — изящни и с тънки пръсти, а изражението й показваше, че няма навика често да се усмихва.
Морисън, обаче, се усмихна. За първи път, откакто беше отвлечен, му се стори, че може би нерадостната ситуация, в която беше въвлечен насила, има и хубава страна.
— Добър ден — каза той — За мен е удоволствие да се запозная с вас.
Опита се да придаде на руския си образовано звучене и усети онова, което сервитьорката му беше посочила като типично за американците.
Младата жена не му отговори. Обърна се към Боранова и попита с леко дрезгав глас:
— Това ли е американеца?
— Да — потвърди Боранова. — Това е д-р Албърт Джонас Морисън, професор по неврофизика.
— Доцент — поправи я Морисън.
Боранова не обърна внимание на забележката му.
— А това, д-р Морисън, е д-р София Калинина, която е нашия специалист по електромагнетизъм.
— Трудно е да се нарече стара — каза галантно Морисън.
Комплиментът не очарова младата жена.
— Може би изглеждам по-млада, отколкото съм в действителност — каза тя. — На трийсет и една години съм.
Морисън се смути и Боранова побърза да се намеси:
— Е, готови сме. Моля те, провери схемите и започвай. И по-бързо.
— Радвам се, че не харесва американците — ухили се Дежньов. — Това ми спестява поне сто милиона потенциални съперници. А ако може да намрази и руснаците и да разбере най-накрая, че съм карело- фин.
— Карело-фин ли си? — Боранова се насили да се усмихне. — Кой би повярвал?
— Тя би повярвала, ако е в подходящо настроение?
— Такова настроение при нея е невъзможно — каза Боранова и се обърна към Морисън. — Д-р Морисън, не възприемайте поведението на София като нещо лично. Много от съгражданите ни преминават през свръхпатриотичен период и считат, че трябва да мразят американците. Това е по-скоро поза, отколкото действителност. Сигурна съм, че щом веднъж започнем да работим като един екип, тя ще изостави предразсъдъците си.
— Напълно разбирам. В родината ми има подобни тенденции. Например аз, в момента не съм изпълнен с любов към Съветите и това, мисля, е разбираемо. Но — Морисън се усмихна, — много лесно мога да направя изключение за д-р Калинина.
Боранова поклати глава.
— Американците като вас или руснаците като Аркадий имат особен мъжки начин на мислене, който лесно преодолява националните граници и културните различия.
— Не че ще работя с нея или с който и да било друг — продължи Морисън. — Д-р Боранова, уморих се да ви повтарям, че не вярвам в съществуването на миниатюризацията и че не мога и няма да ви окажа никаква помощ.
— Знаете ли, Албърт — разсмя се Дежньов, — човек почти може да ви повярва. Говорите толкова сериозно.
— Наблюдавайте внимателно, д-р Морисън — каза Боранова. — Това е Катюша.
Тя почука по една клетка, която Морисън видя чак сега. Досега вниманието му беше привлечено от д-р Калинина. Дори след като напусна, Морисън продължи разсеяно да наблюдава вратата в очакване на завръщането й.
Съсредоточи се върху клетката от телена мрежа. Катюша беше бял заек, умерено голям и с невъзмутим вид. Беше заета с хрупане на зеленина, с присъщото на вида й съсредоточение.
Усещаше се миризма на заек и се чуваше лек драскащ шум. Вероятно ги беше доловил и по-рано, но несъзнателно ги беше игнорирал.
— Да, виждам я. Заек — рече Морисън.
— Не е просто заек. Тя е най-необикновеното създание. Единствено по рода си. Историята й е много по-забележителна от войните и нещастията, които обикновено се свързват с това име. Като изключим чисто случайните създания от рода на червеи, бълхи и паразити, Катюша е първото живо същество, което бе миниатюризирано. На практика тя е била миниатюризирана три пъти и щеше да бъде миниатюризирана още поне десетина пъти повече, ако можехме да си го позволим. Приносът й за нашите знания за миниатюризацията е изключителен. Както виждате, преживяванията не са й се отразили неблагоприятно.
— Не искам да ви оскърбя — възрази Морисън, — но голото ви заявление, че е била миниатюризирана три пъти не е никакво доказателство, че това наистина се е случило. Не се съмнявам в честността ви, но в подобни случаи считам, че единствено присъствието ми при подобен експеримент ще бъде достатъчно убедително.
— Разбира се. И именно по тази причина, при това на значителна цена, Катюша сега ще бъде миниатюризирана за четвърти път.
18.
Веднага след влизането си, София Калинина се обърна към Морисън.
— Носите ли часовник или някакви други метални предмети?
— Нямам нищо, д-р Калинина. Нищо, освен дрехите, които нося. Джобовете ми са празни. Дори опознавателната гривна, която ми дадоха, като че ли е пластмасова.
— Просто питам, защото има силно електромагнитно поле, а метала ще пречи.
— А някакви физиологични ефекти? — попита Морисън.
— Никакви. Поне досега не сме забелязали.
Морисън се зачуди кога ли ще прекратят с преструвките си. С всяка измината минута ставаше все по- критично настроен към измамата им.
— Д-р Калинина, дали прекаленото излагане на въздействието й няма да предизвика проблеми, ако забременеете? — попита Морисън с едва забележима злобна нотка.
— Аз имам бебе — изчерви се Калинина. — Тя е напълно нормална.
— Облъчвана ли сте по време на бременността?
— Веднъж.
— Д-р Морисън — намеси се Боранова, — приключихте ли с инквизицията?
— Все още ли твърдите, че можете да миниатюризирате този заек?
— Разбира се.
