— Тогава покажете ми!
Иронично си помисли, какви глупаци са. Скоро щяха да започнат да твърдят, че нещо не е наред, но какво щяха да направят след това? За какво беше цялата история?
— Д-р Морисън — каза Боранова, — като начало бихте ли вдигнали клетката?
Морисън не се помръдна. Огледа тримата руснаци подозрително и неуверено.
— По-смело — окуражи го Дежньов. — Няма да се нараните. Дори няма да се изцапате. В края на краищата, предполага се, че ръцете се цапат при работа.
Морисън хвана клетката с две ръце отстрани и я повдигна. Прецени, че тежи около десет килограма.
— Мога ли да я оставя? — изпъшка той.
— Разбира се — отвърна Боранова.
— Внимателно — намеси се Калинина. — Не плашете Катюша.
Морисън внимателно остави клетката. Заекът, който беше спрял да се храни при вдигането на клетката, подуши любопитно и предпазливо се върна към спокойното си дъвчене.
Боранова кимна и София се насочи към другия край на стаята, където зад кабелите се виждаше контролен пулт. Погледна към клетката, като че ли искаше да прецени позицията й, след това се върна и леко я премести. Отиде отново при пулта и натисна един бутон.
Разнесе се виещ звук и клетката започна да блести, като че ли между нея и тях беше паднала невидима преграда. Блясъкът обхвана цялата клетка и я отдели от каменния плот на масата, върху която беше поставена.
— В момента клетката се обхваща от миниатюризационното поле — поясни Боранова. — Ще бъдат миниатюризирани само обектите в полето.
Червеят на съмнението започна да гризе Морисън. Дали не смятаха да му покажат някой хитроумен фокус и да го накарат да мисли, че е видял миниатюризация?
— И как точно генерирате така нареченото миниатюризационно поле?
— Не възнамеряваме да ви кажем — отвърна Боранова. — Предполагам, разбирате, че това е секретна информация. Продължавай, София.
Виенето стана по-пронизително и се засили. Звукът не допадна на Морисън, но останалите го понасяха стоически. Докато ги гледаше, беше откъснал поглед от клетката. Когато отново я погледна, тя му се стори по-малка.
Намръщи се и се приведе леко за да види на каква височина е ръбът на клетката спрямо кабелите върху отсрещната стена. Остана неподвижен, но ръбът се отмести от набелязания кабел. Нямаше грешка, клетката определено се смаляваше. Смутено примигна.
— Наистина се смалява, д-р Морисън — усмихна се леко Боранова. — Очите ви не ви лъжат.
Виенето продължаваше, а с него — и смаляването. Клетката беше достигнала приблизително една втора от първоначалните си размери.
С очевидно смущение Морисън каза:
— Съществуват оптични илюзии.
— София — извика Боранова, — спри за малко процеса.
Виенето спря и блясъка на миниатюризационното поле потъмня, и изчезна. Както и преди, клетката се намираше върху масата, но беше значително по-малка. В нея все още имаше заек — по-малък заек, който обаче имаше същите пропорциите като първоначалния. Заекът хрупаше малки листенца, а по пода на клетката се търкаляха малки парченца моркови.
— Наистина ли мислите, че това е оптична илюзия? — попита Боранова.
Морисън замълча.
— Хайде, Албърт — намеси се Дежньов, — приемете доказателствата на очите си. Този експеримент консумира доста енергия. Нашите хитри администратори ще са недоволни от нас, ако останете неубеден. Какво ще кажете?
— Не знам какво да кажа — отвърна Морисън, клатейки смутено глава.
— Д-р Морисън, бихте ли вдигнали клетката — предложи Боранова.
Морисън отново се поколеба и Боранова продължи:
— Миниатюризационното поле не е оставило някаква радиоактивност или нещо подобно върху нея. Докосването на неминиатюризираните ви ръце няма да й въздейства, нито пък нейното миниатюризирано състояние ще въздейства на вас. Виждате ли?
И тя постави внимателно ръка върху нея.
Морисън преодоля колебанието си. Предпазливо постави ръце от двете страни на клетката и я вдигна. Извика от учудване, защото тежеше не повече от килограм. Клетката потрепна в ръцете му и миниатюризирания заек изплашено скочи в единия ъгъл и се сгуши.
Морисън внимателно остави клетката, като се опита да я върне в предишното й положение, но Калинина се приближи и леко я донагласи.
— Какво е мнението ви, д-р Морисън? — обади се Боранова.
— Тежи значително по-малко. Дали не сте натиснали някакво копче?
— Да натиснем някакво копче ли? Имате предвид, че сме подменили по-големия обект с подобен, по- малък? Д-р Морисън, моля ви!
Морисън се изкашля и изостави темата. Дори на него му се стори неправдоподобно, че го мамят.
— Моля, забележете — продължи Боранова, — че не само размерите, но и масата е намаляла пропорционално. Атомите и молекулите, от които е изградена клетката, и съдържанието й са намалили размерите и масата си. Константата на Планк е намаляла, така че вътре в нея нищо не се е променило. Храната и всичко останало в клетката изглеждат нормално на заека. За него външният свят е променил размерите си, но, разбира се, той не осъзнава това.
— Но миниатюризационното поле не съществува вече. Защо клетката и съдържанието й не се върнат към първоначалните си размери?
— По две причини, д-р Морисън. Първо, миниатюризираното състояние е метастабилно. Това е едно от фундаменталните открития, които направиха възможни миниатюризацията. Независимо от точката, в която е прекратен процеса, необходима е много малко енергия, за да се поддържа достигнатото състояние. И второ, миниатюризационното поле не е напълно премахнато. Просто е с намалени размери, така че предпазва въздухът в клетката от дифузия навън и пречи на нормалните въздушни молекули да дифундират навътре. Освен това позволява докосването на клетката от неминиатюризирани ръце. Но все още не сме приключили, д-р Морисън. Да продължаваме ли?
Морисън, който беше обезпокоен и не беше в състояние да отрече очевидното, за миг се зачуди дали не беше под въздействието на наркотик, който го караше да вярва във всичко, което му казваха.
— Казахте ми доста неща — каза той с дрезгав глас.
— Да, но само повърхностно. Ако повторите всичко това в Америка, вероятно няма да ви повярват. Нищо, от онова което бихте казали, няма да подскаже ни най-малко къде се намира същността на миниатюризационния процес.
Боранова вдигна ръка и Калинина отново натисна бутона.
Виещият звук се появи отново и клетката наново започна да се смалява. Сега процесът беше по-бърз и Боранова, като че ли прочела мислите на Морисън, заяви:
— Колкото повече се смалява, толкова по-малко маса се премахва и скоростта нараства.
Морисън втрещено гледаше голямата един сантиметър клетка върху масата.
Боранова отново вдигна ръка и виенето спря.
— Внимавайте, д-р Морисън. Тежи само няколкостотин милиграма и е доста крехка. Ето. Опитайте с това.
Подаде му лупа. Морисън, без да промълви дума, я взе и се наведе над клетката. Ако не беше предварителната му информация, вероятно нямаше да разпознае движещия се в нея обект, защото мозъкът му нямаше да възприеме съществуването на толкова малък заек.
Но това наистина беше заек и Морисън го наблюдаваше със смесица от смущение и очарование.
Погледна към Боранова и попита:
— Нима не сънувам?
