— Аз? Аз не ви причинявам нищо. Вие си го причинявате сам. Искате да си отидете и понеже не успяхме да ви накараме да се съгласите на миниатюризация, нямахме друг избор, освен да се съгласим. След като веднъж сме се съгласили да ви изпратим обратно, всичко останало следва логически, стъпка по стъпка.
— Но в такъв случай, аз не мога да се върна у дома. Не желая да разбивам непоправимо живота си.
— На кого му пука, Албърт? На бившата ви жена? На децата ви, които вече не живеят с вас и винаги могат да променят имената си? На вашия университет, който ви уволнява? На вашето правителство, което ви изостави? Не унивайте. Никой няма да се заинтересува. След първоначалния силен смях в цялата страна ще бъдете забравен завинаги. Ще умрете без некролог, освен ако някой вестник, който не възразява срещу безвкусицата, не реши да ви изпрати в гроба с един последен изблик смях.
Морисън отчаяно поклати глава.
— Не мога да си отида.
— Трябва да си отидете. Не можете да стоите тук, освен ако не желаете да ни помогнете, а вие не искате да го направите.
— Не мога да си отида у дома при тези условия.
— Каква е алтернативата?
Морисън погледна жената, която го наблюдаваше с такава нежна загриженост.
— Приемам алтернативата — прошепна той.
Боранова остана втренчена в него цяла, дълга минута.
— Албърт, не желая да ви разбера погрешно. Кажете съгласието си в явен вид.
— Трябва да съглася или да бъда миниатюризиран, или да бъда унищожен. Така ли е?
— Представяте възможностите много грубо. Предпочитам да го формулираме по друг начин. Или до обяд ще се съгласите да ни помогнете, или в два следобед ще бъдете на самолета към Съединените щати. Какво ще кажете? Сега е почти единайсет. Имате повече от час да решите.
— Каква полза има? Един час няма да промени нищо. Ще бъда миниатюризиран.
— Ще бъдем миниатюризирани. Няма да сте сам — Боранова се протегна и натисна един бутон върху бюрото.
Дежньов влезе веднага.
— Е, Албърт. Изглеждате толкова тъжен, толкова съкрушен, че се досещам, че сте решили да ни помогнете.
— Няма нужда да правиш иронични забележки — намеси се Боранова. — Албърт ще ни помогне, а ние ще му бъдем признателни за помощта. Решението му е доброволно.
— Сигурен съм — каза Дежньов. — Как го постигна този път, Наташа? Не мога да кажа как, но знаех, че ще успееш. Трябва да ви поздравя, Албърт. Отне й малко повече, отколкото предполагах.
Морисън само ги гледаше отнесено. Почувства се така, сякаш е глътнал ледено кубче, което не се топеше, а охлаждаше стомаха му до точката на замръзване.
Освен това трепереше.
Глава 7
КОРАБЪТ
Нито едно пътешествие не е опасно за онзи, който маха за сбогом от брега.
27.
През целия обяд Морисън се чувстваше вцепенен, но въпреки това напрежението беше отслабнало донякъде. Нямаше ги нито настойчивите гласове, нито напрежението на обясненията и убежденията, нито решителните усмивки, нито приведените към него глави.
Разбира се, ясно му показаха, че излизане от Пещерата няма да има, докато работата не бъде свършена, а също и че няма път за бягство.
А освен това в ума постоянно се въртеше една и съща мисъл: Той действително беше приел да бъде миниатюризиран.
Заведоха го до собствената му стая в Пещерата, където можеше да гледа книги-филми с проектор, предоставен му за собствено ползване. Дори бяха му намерили книги на английски, ако желаеше да прекара следващите часове в позната, домашна атмосфера. И така, седеше там с проектора, прикрепен към очите му, а книгата се превърташе без изобщо да достигне до ума му.
Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран!
Казаха му, че може да прави каквото пожелае, докато някой не го повика. Можеше да прави каквото пожелае, тоест всичко, без да напуска. Навсякъде имаше стражи.
Чувството на страх беше намаляло значително. Такова беше въздействието на вцепенението, а и когато една мисъл се повтаря прекалено често, тя губи смисъла си. Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран. Колкото повече тази мисъл отекваше в главата му като камбанен звън, толкова повече страха отслабваше. А на негово място оставаше вакуума на безчувствието.
Смътно усети, че някой влиза в стаята. Някой е дошъл за мене, предположи вяло. Свали проектора, безразлично вдигна поглед и за миг почувства слаб проблясък на интерес.
Беше София Калинина, която изглеждаше красива дори за притъпените му чувства.
— Един добър ден на вас, джентълмен — каза тя на английски.
Морисън се намръщи леко. Предпочиташе да слуша руски, вместо толкова неправилен английски.
— София, моля ви, говорете на руски — каза той намусено.
Вероятно за нея руския му беше също тъй изтощителен, както нейния английски за него, но това не го вълнуваше. Бяха го довели тук насила и ако грешките му ги безпокояха, това също беше техен проблем.
Тя сви рамене и отговори на руски:
— Както желаете.
След това замислено се загледа в него. Издържа с лекота погледа й, защото в момента не се вълнуваше от събитията около себе си. Можеше да гледа към нея, както към всеки друг или към никой. Моментното впечатление от красотата й беше изчезнало.
— Разбрах, че сте се съгласили да се присъедините към нашето начинание — каза тя най-накрая.
— Да, съгласих се.
— Постъпили сте правилно. Много сме ви благодарни. Често казано, мислех, че няма да го направите, тъй като сте американец. Дължа ви извинение.
— Решението да ви помогна не беше доброволно — отвърна Морисън със слаб нюанс на съжаление и гняв. — Бях убеден от специалист.
— От Наталия Боранова?
Морисън кимна.
— Тя владее добре умението да убеждава — продължи Калинина. — Не много любезно, но много ефикасно. Аз също бях подложена на натиск.
— А защо точно вас?
— Имах други причини, които са важни за мен…
— Така ли? Какви са те?
— Но са без значение за вас.
Последва кратка неловка пауза.
— Елате, възложиха ми да ви покажа кораба — каза Калинина.
— Кораба? От колко време планирате този експеримент? Имахте ли време да построите кораб?
— За да изследваме отвътре мозъка на Шапиров? Не, разбира се. Беше замислен за други, по-прости
