също толкова грубо:
— Мислех, че професорите са привикнали да ходят напред-назад из студентските градчета.
Морисън последва Конев и двамата тръгнаха мълчаливо по коридора. Морисън беше сигурен, че след известно време двамата стражи ще ги последват. Погледна назад, но Конев не се обърна.
— Още много ли има, Юрий? — попита Морисън нетърпеливо.
— Глупав въпрос, Албърт. Нямам намерение да ви водя по-далече от нашата цел. Когато стигнем, ще бъдем там. Щом все още вървим, значи все още не сме стигнали.
— При цялото това вървене из коридорите мисля, че щеше да бъде по-удобно, ако използвахте картове за голф или нещо подобно.
— Нещо, което да позволи на мускулите да атрофират ли, Албърт? Та вие не сте толкова стар, че да не можете да ходите или толкова млад, че да трябва да бъдете носен.
„Ако бях на мястото на онази бедна жена, помисли си Морисън, щях да изстрелям няколко фойерверка, за да отпразнувам отказа му от бащинство.“
Най-сетне стигнаха до офиса на Конев. Поне така предположи Морисън, тъй като Конев излая думата „отвори“ и вратата гладко се плъзна встрани в отговор на гласа му. Конев влезе пръв.
— Какво ще стане, ако някой се опита да имитира гласа ви? — полюбопитства Морисън. — Гласът ви не е чак толкова необичаен.
— Лицето ми също се сравнява — отвърна Конев. — Няма да реагира, на което и да е поотделно.
— А ако настинете?
— Веднъж се бях разболял и не успях да вляза в кабинета си три дни. Накрая се наложи да отворим вратата механично. Ако лицето ми е насинено или се появят белези, също могат да възникнат проблеми. Все пак, това е цената на секретността.
— Нима тук има толкова… толкова любопитни хора, че да влязат в кабинета ви?
— Хората са си хора и не е много умно да предизвикваш дори и най-добрите от тях. Тук имам неща, които са изключително важни за мене и не бих искал да ги виждат, преди аз да съм решил. Това, например — слабата му ръка посочи един много голям и дебел том, който почиваше върху поставка, очевидно изработена за него.
Морисън забеляза, че ръцете му са грижливо поддържани и с добре направен маникюр — може би пренебрегваше другите заради работата си, но не и себе си.
— Какво е това? — попита Морисън.
— Това е академик Шапиров или поне същината му.
Отвори книгата и прелисти страниците. Страница след страница, може би всичките, бяха изпълнение с символи, свързани в блок-схеми.
— Разбира се имам го и на микрофилм — продължи Конев, — но в печатните книги има известно удобство.
Той потупа книгата почти с любов.
— Все още не ви разбирам — додаде Морисън.
— Това е основната структура на мозъка на Шапиров, преведена в символи, който създадох самият аз. Ако се подадат като вход на подходяща програма, от тях върху екрана на компютъра може да се възстанови тримерната карта на мозъка до най-малките подробности.
— Удивително, ако говорите сериозно.
— Напълно сериозен съм — рече Конев. — Отдал съм цялата си кариера на тази задача — преводът на мозъчната структура в символен вид и обратно. Аз създадох и усъвършенствах тази наука, наречена церебрография.
— И сте използвали Шапиров като опитен обект?
— По една добра случайност, да. Или може би не беше случайност, а просто съвпадение. Всеки от нас е донякъде суетен. Шапиров смяташе, че си струва структурата на мозъка му да бъде подробно запазена. След като започнах, под негово ръководство, да работя в тази насока, беше очевидно, че един ден трябва да изследваме поне животински мозъци. Той настоя неговия собствен мозък да бъде изследван церебрографски.
— Не можете ли да възстановите теориите му от записаната структура на мозъка му? — намеси се Морисън с неочаквано въодушевление.
— Разбира се, че не мога. Този символичен запис представлява церебрално изследване, което е направено преди три години. По онова време той не беше споменавал последните си идеи. Във всеки случай това, което имам записано тук е само физическата структура, но не и мислите. Все пак церебрографът ще бъде безценен за нас при утрешното ни пътешествие.
— И аз мисля така, но никога преди не съм чувал за него.
— Не съм изненадан. Публикувал съм статии по тази тема, но само във вътрешните издания на Пещерата, а те са строго секретни. Никой извън Пещерата, дори и в Съветския съюз, не знае за тях.
— Това е неправилно. Ще бъдете изпреварен от някой, който ще публикува резултатите си преди вас и ще бъде приет за пръв.
— При първия признак, че в тази насока е отбелязан значителен прогрес някъде другаде — поклати глава Конев, — ще бъдат публикувани достатъчно от ранните ми работи, за да се докаже първенството ми. Например, имам цереброграми на кучешки мозък, които мога да публикувам. Но това е без значение. Важното е, че имаме карта на мозъка на Шапиров, по която да се ориентираме, което е изключителна случайност. Тя беше направена без да знаем, че един ден ще се нуждаем от нея, за да се ориентираме в самата мозъчна джунгла.
Конев се обърна към компютъра и, с обиграно движение на китката си, вкара пет големи диска.
— Всеки един от тях — поясни той — може да побере без проблеми цялата информация на Централната московска библиотека. Всичките съдържат данни за мозъка на Шапиров.
— Нима се опитвате да ми кажете — каза възмутено Морисън, — че можете да прехвърлите цялата тази информация, целия мозък на Шапиров, в тази книга?
— Е, не — отвърна Конев, поглеждайки книгата. — В сравнение с всичките данни, тази книга е само една малка извадка. Обаче тя съдържа скелета, така да се каже, на невронната структура на Шапиров и я използвах за да насочвам компютърната програма при изграждането на подробната карта. За тази работа ми бяха необходими няколко месеца и най-добрия компютър, с който разполагаме. Дори при това положение, Албърт, достигаме само до клетъчно ниво. Ако искаме да създадем карта на мозъка на молекулярно ниво и се опитаме да опишем възможните комбинации и пермутации — всички възможни мисли, които могат да възникнат в един конкретен човешки мозък като този на Шапиров, предполагам, че ще ни е нужен компютър с размерите на Вселената, който трябва да работи повече време, отколкото е съществувала самата Вселена. Обаче това, с което разполагаме, може би ще е достатъчно, за да изпълним задачата си.
— Юрий, бихте ли ми показали как работи?
Конев се загледа в компютъра, който беше включен, както се разбираше от шума на вентилатора му и натисна необходимите клавиши. На екрана се появи страничен изглед на човешки мозък.
— Можем да видим произволен напречен разрез — поясни Конев.
Натисна един клавиш и от мозъкът започнаха да се отделят пластове, като че ли някакъв свръхтънък микротом отделяше по няколко хиляди слоя в секунда.
— При тази скорост ще са нужни около час и петнайсет минути, за да се премине през целия мозък, но мога да спра процеса във всеки момент. Мога също да отделям по-дебели пластове или да отделя един предварително пресметнат слой, което ще ми даде желания разрез — докато говореше, той показваше тези възможности на програмата. — Освен това мога да ориентирам разреза в произволна посока или да го завъртя спрямо произволна ос. Мога да увеличавам изображението произволен брой пъти до клетъчно ниво, бавно, както виждате, или бързо.
При тези думи изображението на мозъка шеметно се втурна във всички посоки от центъра на екрана, така че Морисън примигна и извърна очи.
— Сега сме на клетъчно ниво — продължи Конев. — Тези малки обекти са отделните неврони, а ако увелича още изображението, ще видите аксоните и дендритите. Можем да проследим отделния аксон през клетката, дендрита и през синапса до друг неврон и така нататък, пътувайки, с помощта на компютъра, в
