в проклятие на детето ми.
— Заради това ли е трябвало да бъдете убеждавана да се подложите на тази миниатюризация?
— И да работя с него? Да, заради това е. Казаха ми, че не мога да бъда заменена и че онова, което може би ще направим за науката е далеч по-значимо и се намира отвъд всякакви лични чувства, всяка омраза или гняв. Освен това…
— Освен това?
— Освен това, ако откажа да участвам в проекта, ще загубя положението си на съветски учен. Ще загубя привилегиите си и добавките към заплатата, което е без значение за мене, но значи много за дъщеря ми.
— Юрий също ли трябваше да бъде убеждаван, за да работи с вас?
— Той? Разбира се, че не. Единственото нещо, което знае и вижда е проекта. Той не поглежда към мене. Не ме вижда. И ако загине по време на този опит… — тя протегна умолително ръка към него. — Моля, разберете, че дори за миг не вярвам, че това ще се случи. Това е само една глупава, романтична забележка, с която се измъчвам от любов към страданието, предполагам. Ако той умре, дори няма и да си помисли, че и аз ще умра заедно с него.
Морисън усети, че започва да трепери.
— Не говорете така. А какво ще стане с дъщеря ви в този случай? Наталия каза ли ви?
— Няма нужда да го прави. Знам го и без нея. Държавата ще се погрижи за дъщеря ми, като за дете на мъченик на науката. Може би дори ще е по-добре за нея — София замълча и се огледа. — Навън всичко започва да изглежда нормално. Скоро ще излезем от кораба.
Морисън безразлично сви рамене.
— Ще трябва да прекарате по-голямата част от остатъка от деня в медицински и физиологични изследвания, Албърт. А също и аз. Ще бъде много досадно, но трябва да се направи. Как се чувствате?
— Щях да се чувствам по-добре — рече Морисън в пристъп на откровеност, — ако не бяхте говорили за смъртта. Утре, когато ще пътуваме в тялото на Шапиров, колко ще бъдем миниатюризирани?
— Наталия ще реши. Очевидно поне до размерите на клетките. Може би до молекулярни размери.
— Някой правил ли го е досега?
— Не ми е известно.
— Със зайци? С неживи обекти?
Калинина поклати глава и повтори:
— Не ми е известно.
— Как, в такъв случай, знаете, че миниатюризацията до такава степен е възможна? И ако е възможна, дали някой от нас ще оцелее?
— Теорията твърди, че е възможно и че ще оцелеем. Досега всички експерименти се подчиняват на теорията.
— Да, но винаги съществуват ограничения. Не би ли било по-добре, ако свръхминиатюризацията първо се изпробва на парче пластмаса, след това на заек, след това…
— Да, разбира се. Но да се убеди Централния координационен комитет да разреши разхода на енергия би било трудна задача, а освен това подобни експерименти биха отнели месеци или дори години. А ние нямаме време. Трябва незабавно да навлезем в Шапиров.
— Но ние ще направим нещо безпрецедентно, ще навлезем в неизследвана област само с предположенията на теорията…
— Точно така, точно така. Елате, светлинния сигнал се включи. Трябва да излизаме и да се оставим в ръцете на чакащите физиолози.
Неясната еуфория от безопасната деминиатюризация бързо напусна Морисън. Това, което преживя днес по никакъв начин не наподобяваше онова, с което щеше да се сблъска утре.
Ужасът се завръщаше.
Глава 8
ПОДГОТОВКАТА
Най-голямата трудност възниква при тръгването. Нарича се „пригответе се“.
31.
Късно вечерта, след дълги и отегчителни медицински изследвания, Морисън се присъедини за вечеря към четиримата съветски изследователи. „Тайната вечеря“, помисли си мрачно той.
— Никой не ми каза какви са резултатите от изследванията — избухна той, докато сядаше. След това се обърна към Калинина — София, вас изследваха ли ви?
— Да, разбира се, Албърт.
— Казаха ли ви какви са резултатите?
— Боя се, че не. Тъй като не ние им плащаме, предполагам, че не се чувстват задължени с нищо към нас.
— Няма значение — весело се намеси Дежньов. — Старият ми баща казваше: „Лошите вести имат крилете на орел, а добрите — крака на охлюв.“ Ако не са казали нищо, значи не е имало нищо за съобщаване.
— Дори и новините да бяха лоши — рече Боранова — щяха да бъдат съобщение на мене и на никой друг. Аз решавам кой ще пътува с нас.
— Какво ви казаха за мене? — попита Морисън.
— Че при вас няма нищо съществено нередно. Ще дойдете с нас и след дванайсет часа приключението започва.
— В такъв случай, има ли нещо несъществено нередно, Наталия?
— Нищо, което да си заслужава да се спомене, освен, че сте показали, както каза лекарят „типично американски лош нрав“.
— Ха! — възкликна Морисън. — Една от нашите американски свободи е да сме с лош нрав, когато лекарите показват типично съветската липса на загриженост за пациентите си.
Въпреки това опасенията му за състоянието на мозъка му намаляха, но за сметка на това се засили страха му от предстоящата миниатюризация.
Потъна в мълчание, хранейки се бавно и без особен апетит.
32.
Юрий Конев пръв стана от масата. За миг остана прав, леко приведен над масата, леко смръщил напрегнатото си, младежко лице.
— Наталия, трябва да заведа Албърт в кабинета си. Трябва да обсъдим утрешните задачи и да се подготвим за тях.
— Помнете, че всички трябва добре да се наспим — отвърна Боранова. — Не искам да се бавите прекалено дълго. Желаете ли и Аркадий да дойде с вас?
— Не се нуждая от него — отвърна високомерно Конев.
— Все пак — продължи Боранова — пред вратата на кабинета ви ще има двама пазачи и можете да ги повикате, ако имате нужда.
— Не се нуждая от тях, Наталия, сигурен съм — нетърпеливо рече Конев. — Елате с мен, Албърт!
Морисън, който ги наблюдаваше изпод вежди, стана и попита:
— Много ли трябва да вървим? Изморих се да ме премятат от едно място на друго из Пещерата.
Морисън знаеше, че се държи нелюбезно, но изглежда, че това не обезпокои Конев, който отвърна
