— Сетих се за един парадокс — рече Морисън.
— Какъв е той? — попита Калинина, като се прозя.
Очевидно беше последвала собствения си съвет за разумността на почивката.
— Докато ние се смаляваме, обектите извън кораба ни изглеждат по-големи. Не трябва ли дължината на светлинните вълни също да става по-голяма, тоест вълните да станат по-дълги, докато ние се смаляваме? Не би ли трябвало всичко навън да ни изглежда червеникаво, тъй като едва ли навън има достатъчно ултравиолетова светлина, чиято дължина да нарасне и да замести по-късовълновата видима светлина?
— Ако можехте да видите светлинните вълни навън, те наистина щяха да ви изглеждат така, както ги описахте — отговори Калинина. — Но вие не ги виждате. Вие виждате светлинните вълни само след като са навлезли в кораба и са проникнали в ретината ви. Тъй като навлизат в кораба, те попадат под въздействието на миниатюризационното поле, което автоматично скъсява дължината им, така че виждате светлината в кораба по същия начин, както бихте я видели и навън.
— Ако светлинните вълни намаляват дължината си, те би трябвало да увеличават енергията си.
— Да, ако константата на Планк в кораба имаше същата стойност, както и извън. Но константата на Планк намалява в миниатюризационното поле — това е същността на миниатюризацията. При скъсяването си, светлинните вълни запазват съотношението си към редуцираната константа на Планк и не увеличават енергията си. Аналогичен е случаят с атомите. Те също се смаляват и въпреки това взаимодействията между отделните атоми и между субатомните частици, които ги изграждат, остават същите, каквито са и извън кораба.
— Но гравитацията се променя. Тук тя е по-слаба.
— Силните, електромагнитните и слабите взаимодействия се описват от квантовата механика. Те зависят от константата на Планк. А какво става с гравитацията? — Калинина сви рамене. — Въпреки двувековните усилия, квантовия характер на гравитацията не беше доказан. Честно казано, мисля, че промяната на гравитацията при миниатюризация е достатъчно доказателство, че гравитацията няма квантов характер и че по принцип природата й не е квантова.
— Не мога да повярвам — вмъкна Морисън. — Двата века провали може би просто означават, че все още не сме навлезли достатъчно дълбоко в проблема. Теорията за свръхструните най-накрая почти успя да ни даде търсеното обединено поле.
Дискутирането на подобни проблеми го облекчаваше. Едва ли можеше да го прави, ако мозъкът му се загряваше.
— Както сам казахте „почти“ — каза Калинина. — Все пак, мисля, че Шапиров беше съгласен с вас. Както той отбеляза, щом веднъж успеем да свържем константата на Планк със скоростта на светлината, ще имаме не само практическия ефект от миниатюризацията и деминиатюризацията, но и ще имаме възможността теоретично да разработим връзката между квантовата механика и теорията на относителността и най-сетне ще получим добра теория за обединеното поле. При това една по-проста теория, отколкото бихме могли да си представим.
— Може би — отвърна Морисън. Знанията му не бяха достатъчни, за да продължава спора.
— Шапиров би казал — разгорещено продължи Калинина, — че при ултраминиатюризация, гравитацията би била достатъчно близо до нулата, за да може да бъде пренебрегната, така че скоростта на светлината би била достатъчно голяма, за да я приемем за безкрайна. При практически нулева маса, инерцията също ще бъде практическа нула и всеки обект, например този кораб, би могъл да бъде ускорен до произволна скорост с почти нулева енергия. На практика бихме имали антигравитация и свръхсветлинни пътувания. Химическите двигатели, казваше той, ни дадоха Слънчевата система; йонните двигатели биха ни дали най-близките звезди, но релативистичната миниатюризация би ни дала цялата Вселена.
— Красива картина! — възкликна Морисън, запленен от възможностите.
— Така че сега разбирате какво търсим, нали?
Морисън кимна:
— И всичко това — ако успеем да прочетем мислите на Шапиров. Ако наистина там има нещо, а не е било само мечти.
— Възможността не си ли струва риска?
— Склонен съм да повярвам — каза тихо Морисън. — Много сте убедителна. Защо Наталия не употреби тези аргументи?
— Наталия си е Наталия. Тя е практична личност, а не мечтател. Винаги успява да се справи.
Морисън се обърна към Калинина, която седна от лявата му страна и се загледа напред с отнесен поглед, който придаваше на профила й израз на непрактичен мечтател, но, за разлика от Шапиров, вероятно не мечтаеше за завладяването на Вселената. При нея мечтите изглеждаха по-близо до дома.
— София, вашето нещастие не е моя работа, както казахте, но ми споменаха за вас и Юрий.
— Аркадий! — проблеснаха очите й. — Знам, че е бил той. Той е… — тя поклати глава — При цялото му образование и гениалност, той си остава просто един селянин. За мене той винаги е бил брадат селяк с бутилка водка в ръка.
— Мисля, че той е загрижен за вас по свой начин, дори и да не се изразява поетично. Всеки би трябвало да бъде загрижен.
Калинина хвърли яростен поглед към Морисън, сякаш сдържаше думите си.
Морисън я докосна нежно.
— Защо не ми разкажете за него? Мисля, че мога да ви помогна и освен това съм най-подходящия събеседник, тъй като съм външен за вашия колектив. Уверявам ви, че можете да ми се доверите.
Калинина отново го погледна, този път почти признателно.
— Юрий! — процеди тя. — Всеки друг би могъл да бъде загрижен, но не и Юрий. Той няма чувства.
— Сигурно някога е бил влюбен във вас.
— А дали е бил? Не вярвам. Той има… има… — тя вдигна очи и разпери ръце, които трепереха и като че ли търсеха подходящата дума — фикс-идеи.
— Не винаги сме господари на емоциите и реакциите си, София. Ако е срещнал друга жена и мечтае за нея…
— Няма друга жена — намръщи се Калинина. — Няма! Това е само оправданието, зад което се крие! Ако изобщо ме е обичал, това е било единствено защото бях под ръка, защото можех да задоволя неопределената физиологична потребност и защото също участвах в проекта, така че нямаше нужда да губи много време с мене. Докато е включен в този проект, той не би възразил срещу връзката ни — тиха, ненатрапчива, през свободното време.
— Работата…
— Не е необходимо да запълва всеки миг. Казах ви, че има фикс-идеи. Той възнамерява да стане новия Нютон, новия Айнщайн. Иска да направи толкова фундаментално, толкова велико откритие, че за бъдещето да не остане нищо. Той ще вземе размишленията на Шапиров и ще ги превърне в сериозна наука. Юрий Конев ще стане същината на естествените науки, а всичко останало ще бъде странично.
— Нима това не са прекрасни амбиции?
— Не и когато заради амбициите си е готов да пожертва всичко и всички, дори да отрече собственото си дете. Аз? Какво значение има? Аз мога да бъда пренебрегната, отхвърлена. Аз съм възрастна. Мога сама да се грижа за себе си. Но бебето? Детето? Да отрече, че й е баща? Да се откаже от нея? Да я отхвърли? Тя би го отвличала от работата му, би имала изисквания към него, би консумирала част от времето му тук и там… и ето, той настоява, че не й е баща.
— Генният анализ…
— Не! Трябва ли да го завлека в съда и да го принудя да приеме официалното решение? Да обсъждаме намеците му? Децата не се раждат непорочно. Все някой трябва да е бащата. Той намеква… не, той твърди, че имам безразборни връзки. Не се поколеба да изкаже като мнение, че самата аз не знам кой е бащата на моето дете, тъй като се лутам между многото възможности. Трябва ли да се старая да направя против неговата воля толкова низък човек официално доказания баща на детето си? Не, нека сам да дойде и да признае, че той е бащата и да се извини за стореното. Аз може би ще му позволя да хвърля на детето по един поглед от време на време.
— Въпреки това имам усещането, че все още го обичате.
— Дори и да е вярно, това е моето проклятие — горчиво рече Калинина. — Не трябва да се превръща и
