тримерното изображение на мозъка. Освен това, тримерността на изображението не е само думи. Компютърът е снабден с холографска установка и може буквално да показва тримерни изображения.
— В такъв случай защо ви е миниатюризацията? — предизвикателно вмъкна Морисън. — Защо е нужно да изпращате кораб в човешкия мозък?
За миг на лицето на Конев се изписа пренебрежение.
— Това е глупав въпрос, Албърт и предполагам, че е предизвикан единствено от страха ви от миниатюризацията. Хващате се за всяка възможност да я избегнете. Това, което виждате на екрана е тримерно изображение на мозъка, но само тримерно. Всъщност то е запечатало само един миг. Онова, което желаем е да можем да регистрираме дейността на невроните, промените на активността им с времето. Искаме четиримерно изображение на електрическия потенциал, който нараства и спада, микротоковете, които текат през клетките и клетъчните влакна и тяхната интерпретация като мисли. Това е вашата задача, Албърт. Аркадий Дежньов ще насочва кораба по избрания от мен път, а вие ще ни съобщите мислите.
— И въз основа на какво ще избирате маршрута?
— Въз основа на вашите статии, Албърт. Избрах областите, които посочвате като части от невронната мрежа за творческо мислене. Използвайки като пътеводител тази книга, която съдържа кодираното представяне на мозъка на Шапиров, пресметнах центровете, където повече или по-малко вероятно биха могли да бъдат намерени пътища, водещи към определени части на мрежата. След това ги локализирах по- прецизно с помощта на компютъра. Утре ще проникнем в един или повече от тези центрове.
— Страхувам се, че не мога да гарантирам, че ще успея да открия истински мисли — поклати глава Морисън, — дори да открием центровете, в които се осъществява мисленето. Все едно, че искаме да достигнем място, където се чуват човешки гласове, но ако не знаем езика, няма да успеем да разберем какво казват.
— Не можем да го знаем предварително. Може би променливият електрически потенциал на мозъка на Шапиров ще се окаже близък до потенциалите в нашите мозъци и ще успеем да узнаем мислите му, без да разберем точно как. Във всеки случай, не бихме могли да кажем преди да сме опитали.
— В такъв случай, трябва да сте готови за разочарование.
— В никакъв случай — възрази напълно сериозно Конев. — Аз възнамерявам да съм първия човек, на когото човешкия мозък най-сетне ще разкрие тайните си. Ще реша напълно основната физиологична загадка на човечеството, а може би и на Вселената, ако се окаже, че ние сме най-сложните мислещи устройства, които съществуват. Така че утре ще работим заедно, вие и аз. Искам да бъдете готов за пътуването, искам да ми помагате при насочването, като внимателно изучавате мозъчните вълни, които ще срещнем. Искам да интерпретирате мислите на Шапиров и най-вече идеите му за обединението на квантовата механика и теорията на относителността, така че пътуванията като утрешното ни да станат нещо обичайно и да започнем задълбоченото изучаване на мозъка.
Спря и съсредоточено се загледа в Морисън.
— Е?
— Какво, е?
— Казаното не ви ли впечатли?
— Разбира се, че ме впечатли, но… Имам един въпрос. Докато вчера наблюдавах експеримента със заека, при миниатюризацията имаше забележимо виене, а при деминиатюризацията — бучене. Когато самият аз бях подложен на процеса нямаше нищо подобно. Иначе щях да се досетя какво става.
— А! — вдигна пръст Конев. — Шумът се чува, когато сте в истинското пространство, но не и когато сте в миниатюризираното. Аз го забелязах пръв, когато бях миниатюризиран и го съобщих. Все още не знаем защо миниатюризационното поле спира звуковите вълни, след като не спира светлинните, но предполагаме, че в процеса на изучаването ще разберем причините.
— Докато все още не сме открили фаталните причини — промърмори Морисън. — Юрий, от нищо ли не се страхувате?
— Страхувам се от възможността да не завърша работата си. Това би се случило, ако утре загина или ако откажа да се подложа на миниатюризация. Да бъда спрян от смъртта, обаче, е само една малка вероятност. Ако откажа да бъда миниатюризиран, тогава със сигурност ще бъда възпрепятстван. По тази причина предпочитам първата възможност, вместо втората.
— Не ви ли безпокои, че София ще бъде миниатюризирана заедно с вас?
— Какво? — намръщи се Конев.
— Ако не си спомняте първото й име, ще я наричам Калинина.
— Тя е част от групата и ще бъде на борда.
— И вие нямате нищо против?
— А защо трябва да имам?
— В края на краищата, тя смята, че сте я измамили.
Конев се намръщи, а лицето му почервеня.
— Нима лудостта й е достигнала толкова далече, та да споделя безсмислиците си с непознати? Ако не се нуждаехме от нея за този проект…
— Съжалявам. Звучеше доста убедително.
Морисън не знаеше защо се захваща с тази тема. Може би се чувстваше малоценен заради страха си от задачата, която останалите посрещаха толкова пламенно и искаше по някакъв начин да им го върне.
— Никога ли не сте били… приятели?
— Приятели? — лицето на Конев отразяваше презрението му. — Какво е приятелството? Когато се включих в проекта, тя вече беше тук — беше започнала работа един месец по-рано. Работехме заедно, бяхме нови и неопитни. Разбира се имаше нещо, което хората биха могли да нарекат приятелство — физическата нужда от близост. И какво от това? Бяхме млади и несигурни в себе си. Това беше само един преходен период.
— Но този период е оставил нещо след себе си. Едно дете.
— Това не е мое дело — Конев стисна устни.
— Тя казва, че…
— Не се съмнявам, че би желала да ме натовари с отговорността, но няма да стане.
— Мислили ли сте за генетичен анализ?
— Не! Вярвам, че за детето се полагат подходящи грижи и дори генетичния анализ да покаже, че аз съм вероятния баща, бих отхвърлил всички опити да ме обвържат емоционално с детето. Така че какво би спечелила тази жена?
— Толкова ли сте коравосърдечен?
— Коравосърдечен! Какво си мислите, че съм сторил — че съм покварил една млада, невинна девица? Тя имаше инициативата във всичко. В тъжната история, която ви е разказала, беше ли споменато, че е била бременна и преди и че е правила аборт няколко години преди да ме срещне? Не знам кой е бил бащата тогава, нито кой е бащата сега. Може би и тя не знае.
— Държите се жестоко с нея.
— Не е вярно! Тя е жестока със самата себе си. Аз имам една любовница. Аз имам една любов. И тя е този проект. Тя е абстрактния човешки мозък, неговото изучаване, анализът му и всичко, до което те могат да ни доведат. Жената, в най-добрия случай, е лудост, а в най-лошия — разрушение. Разговора, който водим и който не започнах, този разговор, към който несъмнено тя ви е подтикнала…
— Не е — вмъкна Морисън.
— Подтикването не винаги се забелязва. Този спор може да ми докара една безсънна нощ и да ме направи невнимателен утре, когато ще се нуждая от цялата острота на ума си. Това ли целите?
— Не, разбира се, че не — тихо отвърна Морисън.
— В такъв случай, това е нейната цел. Нямате представа по колко различни начини е опитвала да ми попречи и колко често е успявала. Не поглеждам към нея, не разговарям с нея и все пак не ме оставя на мира. Въображаемата й обида е все така свежа в ума й, както и когато я изоставих. Да! Възразявам срещу присъствието й на кораба и го казах и на Боранова, но тя твърди, че има нужда и от двама ни. Доволен ли сте?
— Съжалявам. Не исках да ви разстроя.
— Какво, тогава, искахте? Просто кротко да си поговорим? „Кажете, какви са всички тези изневери и
