Боранова присви устни и за известно време потъна в мисли.
— Изглежда, че периода на полуразпад на един миниатюризиран обект е пропорционален на нормалната маса на обекта и обратно пропорционален на интензитета на миниатюризация.
— Така че колкото повече се миниатюризираме, а също и колкото по-малки сме били в началото, толкова по-кратко е времето, през което е вероятно да останем миниатюризирани.
— Точно така — сковано рече Боранова.
Морисън погледна сериозно към нея.
— Възхищавам се от честността ви, Наталия. Не горяхте от желание да ми кажете тези неща. Не ми дадохте информацията доброволно. Но все пак не ме заблудихте.
— Аз съм човек и казвам лъжи само при нужда или поради недостатъци в емоциите или в личността ми. Но аз съм също и учен, и не мога да изопача един научен факт, освен ако причините наистина не са непреодолими.
— Тогава, каква е стойността в нашия случай? Дори и корабът, макар да е много по-масивен от хелиевото ядро, има период на полуразпад.
— Много голяма — бързо отвърна Боранова.
— Но фактът, че сме толкова силно миниатюризирани съкращава този много дълъг период на полуразпад.
— И все пак го оставя достатъчно дълъг.
— А отделните компоненти на кораба? Молекулите на водата, която пием; молекулите на въздуха, който дишаме; отделните атоми, които изграждат телата ни? Те би трябвало… трябва да имат твърде малък…
— Не! — Боранова очевидно намери облекчение във възможността да отрече нещо. — Миниатюризационно поле се припокрива там, където влизат във взаимодействие достатъчно близки частици, които са в покой, или приблизително в покой, една спрямо друга. Съставно тяло, като кораба и всичко, което съдържа, се третира като една отделна голяма частица и има съответния период на полуразпад. Тук е разликата между миниатюризацията и радиоактивността.
— А — възкликна Морисън, — но когато бях извън кораба и не влизах в контакт с него, възможно ли е да съм бил отделна частица с много по-малка маса от тази на кораба, заедно със съдържанието му и да съм имал миниатюризационен период на полуразпад, много по-малък, отколкото сега?
— Не съм сигурна дали разстоянието между вас и кораба беше достатъчно, за да ви направи отделно тяло. Възможно е да е било така, докато не бяхте в допир.
— И тогава съм имал по-къс период… много по-къс.
— Вероятно, но вие не бяхте в допир само няколко минути.
— Тогава, какъв е периодът на полуразпад на кораба при сегашното ниво на миниатюризация?
— Не можем наистина да говорим за период на полуразпад на единичен обект.
— Да, защото величината е статистическа. За произволна частица деминиатюризацията може да настъпи по всяко време, дори и след съвсем кратък период, макар периода на полуразпад за голям брой подобни частици да е доста дълъг.
— Вероятността да настъпи спонтанна деминиатюризация след съвсем кратък период време, когато статистическия период на полуразпад е дълъг, е нищожна.
— Но не е невъзможна, нали?
— Така е — съгласи се Боранова. — Не е невъзможна.
— Така че след пет минути можем неочаквано да се деминиатюризираме или дори след минута, или дори при следващото ми вдишване.
— На теория.
— Всички ли го знаехте? — погледът му обиколи кораба. — Разбира се, че сте знаели. Защо не ми казахте?
— Ние сме доброволци, Албърт, които работят за науката и за една нация. Знаем всички опасности и ги приемаме. Вие бяхте принуден и нямате нашите мотиви. Ако знаехте всички опасности беше възможно да откажете да се качите доброволно на кораба, независимо как щяхме да ви убеждаваме или, ако ви бяхме качили насила, можехте да сте напълно безполезен от…
— От уплаха, искахте да кажете — допълни думите й Морисън. — Сигурно имам право да съм изплашен. Има причини за страх.
Калинина се намеси с леко писклив глас:
— Време е да спрем да се позоваваме на страха на Албърт, Наталия. Той напусна кораба в неподходящ костюм. Пак той завъртя кораба с риск за живота си. Къде беше страхът му тогава? Ако го е почувствал, той го скри дълбоко и не му позволи да му попречи да изпълни онова, което трябваше.
— И все пак вие не се поколебахте преди време да кажете, че американците са страхливи — обади се Дежньов.
— Тогава съм грешала. Била съм несправедлива и моля Албърт да ме извини.
В този миг Морисън забеляза погледа на Конев. Беше се извил назад и го гледаше гневно. Не беше специалист по разчитане на израженията на лицето, но от един поглед почувства каква беше болката на Конев. Той ревнуваше, ревнуваше яростно и силно.
48.
Корабът бавно продължаваше движението си по капиляра към целта посочена от Конев — скептичния възел. Сега не зависеха от кръвния поток, който всъщност беше доста бавен. Моторите работеха, за което Морисън съдеше по две неща. Първо, те придвижваха кораба активно, вместо пасивно, подтискайки вече изненадващо слабия ефект на Брауновото движение. Второ, корабът задминаваше едно след друго червените телца.
В повечето случаи корабът избутваше червените клетки встрани, след което те се претъркулваха между него и стената. Случайно удариха червено телца в самия център, при което известно време го бутаха, докато накрая клетката се пръсна. Отломките отплуваха назад, без да оставят и следа върху корабния корпус. При пет милиона телца във всеки кубически милиметър кръв, нямаше значение колко щяха да бъдат разрушени и постепенно Морисън привикна към касапницата.
Морисън съзнателно мислеше за червените клетки, вместо за възможността за спонтанна деминиатюризация. Знаеше, че възможността да експлодират в следващите няколко секунди е незначителна, а дори да се случваше, не би го разбрал. Смъртта от изпържването на мозъка би настъпила твърде бързо, за да успее да го усети.
Не толкова отдавна той се загряваше бавно в кръвта. Усещаше, че умира. След това преживяване, незабавната смърт не беше страшна.
Но му се искаше и за други неща да може да мисли същото.
Погледа на Конев! Какво кипеше в него и го разкъсваше? Беше изоставил София с най-голяма жестокост. Наистина ли не мислеше, че детето е негово? Хората не се нуждаят от причини, за да достигнат до емоционално заключение, а подозрението, че може би грешат само укрепва това убеждение. Патологично. Като Леонтес от „Зимна приказка“! Шекспир винаги е долавял правилно тези неща. Конев беше я отблъснал и намразил, заради грешката, която беше допуснал към нея. Беше я тласнал в ръцете на друг мъж и беше я намразил задето я е тласнал. И в добавка я ревнуваше.
А тя? Дали не знаеше за ревността му и не се възползваше от нея? Дали съзнателно не беше се обърнала към Морисън, американеца, за да разкъса Конев на парчета? Внимателно изтривайки американеца с мокра кърпа. Защитавайки го на всяка стъпка. И, разбира се, всичко това пред очите на Конев.
Морисън сви устни. Не му харесваше да бъде топка за тенис, прехвърляна от един на друг, за да създава максимална болка.
В края на краищата не беше негова работа и не би трябвало да взима страна. Но как можеше да го избегне? София Калинина беше привлекателна жена, която правеше всичко с тиха тъга. Юрий Конев беше намръщен зъл мъж, който правеше всичко с кипящ гняв. Не можеше да избегне нито симпатията си към София, нито антипатията си към Юрий.
Изведнъж забеляза, че Боранова го гледа сериозно и се зачуди дали не беше изтълкувала погрешно замислеността и мълчанието му. Дали не чувстваше, че размишлява върху вероятността за смърт при
