миниатюризация, което всъщност той мъжествено се мъчеше да не прави?
Изглежда, че наистина беше така, защото Боранова изведнъж заговори:
— Албърт, никой от нас не е безумец. Аз имам съпруг. Имам син. Искам да се върна при тях жива и възнамерявам да го направя. Искам да го разберете.
— Сигурен съм, че намеренията ви са добри — заяви Морисън, — но какво можете да направите срещу вероятността за деминиатюризация, която е спонтанна, непредсказуема и веднъж започнала не може да бъде спряна?
— Съгласна съм, че е спонтанна и непредсказуема, но кой твърди, че не може да бъде спряна?
— В такъв случай можете ли да я спрете?
— Мога да опитам. Тук всеки от нас има своите задължения. Аркадий управлява кораба. Юрий ни насочва към целта. София определя електрическите характеристики на кораба. Вие ще изучавате мозъчните вълни. Що се отнася до мене, а седя тук отзад и взимам решения — най-важното ми решение до сега беше грешка, признавам го — и наблюдавам топлинния поток.
— Топлинния поток ли?
— Да. Преди да започне деминиатюризацията, топлината се променя по характерен начин. Дестабилизиращия фактор е именно това топлоотделяне; то нарушава деликатното равновесие и след малко забавяне започва процеса на деминиатюризация. Когато това се случи, ако съм достатъчно бърза, бих могла да увелича по такъв начин интензитета на миниатюризационното поле, че да погълнем отново тази топлина и да възстановим метастабилността.
— Този метод изпробван ли е изобщо? — усъмни се Морисън. — Всъщност, правено ли е в условията на полето или е само теория?
— Правено е при много по-малка степен на миниатюризация, разбира се. Все пак, тренирала съм го и рефлексите ми са изострени. Надявам се да не бъда изненадана.
— Наталия, Пьотр Шапиров при спонтанна деминиатюризация ли изпадна в кома?
Боранова се поколеба.
— Всъщност не знаем дали е било нещастен сблъсък с природните закони или човешка грешка, или и двете. Възможно е да е било малко по-силно от обичайното отклонение от метастабилната точка на равновесие и нищо повече. Не е нещо, което бих могла да анализирам в подробности с вас, тъй като нямате нужната специфична физическа и математическа подготовка, нито пък биха ми разрешели да ви я дам.
— Ясно. Секретен материал.
— Разбира се.
— Наташа — намеси се Дежньов, — достигнахме скептичния възел или поне Юрий твърди така.
— Спирай, тогава! — нареди Боранова.
49.
Спирането отне известно време.
С лека изненада Морисън откри, че Дежньов не се интересува много от процеса. Проверяваше инструментите си, но не полагаше никакви усилия да контролира движението на кораба.
В момента най-много беше заета Калинина. Морисън погледна наляво към нея, наблюдавайки я как се е привела над уредите си, с коса паднала напред, но не достатъчно дълга за да й пречи, със съсредоточен поглед, а пръстите й гальовно докосваха клавишите на компютъра.
— Аркадий — каза тя, — още малко напред.
Слабото течение в капиляра едва помръдваше кораба. Дежньов увеличи мощността на двигателите. Морисън почувства как лишеното му от маса тяло леко се притиска назад, тъй като липсваше достатъчно инерция, която да му даде истински тласък. Най-близките червени телца между кораба и далечната стена на капиляра отплуваха назад.
— Стоп, стоп — рече Калинина. — Достатъчно.
— Не мога да спра — отвърна Дежньов. — Мога само да изключа моторите, което вече е сторено.
— Така е добре. Успях — след което добави неизбежното — или поне така мисля. Да, успях.
Морисън почувства, че леко се люшва напред. След това забеляза, че съседната червена клетка, заедно с един случаен тромбоцит, се приближават и лениво отминават.
В добавка усети, че Брауновото движение — това слабо трептене, към което беше толкова привикнал, че вече го пренебрегваше — изчезва, докато накрая спря напълно. Отсъствието му вече беше забележимо и имаше същия ефект, както би подействало спирането на продължително ниско бръмчене. Морисън се размърда неспокойно. Като че ли беше спряло сърцето му, въпреки че знаеше, че не е така.
— Какво стана с Брауновото движение, София?
— Прикрепени сме към клетъчната стена, Албърт.
Морисън кимна. Щом корабът станеше, така да се каже, част от капилярната стена бомбардиращите ги водни молекули, които създаваха Брауновото движение, щяха да изгубят въздействието си. Техните удари биха се опитвали да придвижат една цяла секция от относително инертната стена, вместо малкия кораб с размерите на тромбоцит. Естествено, трептенето би спряло.
— София, как успя да закрепиш кораба към стената?
— С най-обикновени електрически сили. Капилярната стена се състои отчасти от протеин, отчасти от фосфолипиди. Тук-там има положително и отрицателно заредени групи. Трябваше да открия достатъчно сбита такава област и след това да придам на кораба огледална характеристика — отрицателен заряд, там където стената е положителна и обратното. Проблемът е в това, че корабът се движи заедно с кръвта, така че трябва да определям характеристиката предварително и да създавам огледалния й образ преди да преминем покрай областта. Пропуснах три такива случая, а след това попаднахме в област, където стената нямаше подходящи характеристики, така че трябваше да накарам Аркадий малко да ни придвижи към по- добър район. Но накрая успях да го направя.
— Ако корабът имаше задна скорост — каза Морисън — нямаше да има подобни проблеми, нали?
— Така е — потвърди Калинина — и следващия кораб ще има. Но засега разполагаме само с онова, което имаме.
— Напълно вярно — вмъкна Дежньов. — Както казваше баща ми: „Днес можем да погладуваме, заради утрешния празник.“
— От друга страна — продължи Калинина, — ако имахме двигател, който може да прави всичко, каквото поискаме, щяхме да сме склонни да го използваме прекомерно, а това можеше да не се отрази добре на бедния Шапиров. Освен това щеше да бъде и по-скъпо. При сегашното положение използваме електрическо поле, което спестява много повече енергия, отколкото моторите. Нужна е само малко повече работа, но какво от това?
Морисън беше напълно сигурен, че тя не говори заради собствената си изгода.
— Винаги ли сте толкова философски настроена?
За миг очите й се разшириха, а ноздрите й се присвиха. След това се отпусна и леко се усмихна.
— Не, та кой би могъл да бъде? Но се опитвам.
Боранова нетърпеливо ги прекъсна.
— Достатъчно, София. Аркадий, очевидно си във връзка с Пещерата. Защо се бавим?
Аркадий се извъртя наполовина в креслото си и вдигна голямата си ръка с длан към Боранова.
— Търпение, капитане. Искат от нас да стоим на едно място по две причини. Първо, изпращам носеща вълна в три посоки. С нейна помощ ще определят положението ни, за да сравнят дали съвпада с координатите, които дават изчисленията на Юрий.
— Колко време ще отнеме?
— Кой знае? Поне няколко минути. Носещите вълни не са много интензивни, а положението трябва да бъде определено точно, така че може би ще се наложи да повторят измерванията няколко пъти, да ги усреднят и да пресметнат границите на грешката. Трябва да бъдат точни, в края на краищата, защото както казваше баща ми: „Почти вярното не е по-добро от грешното.“
— Да, да, Аркадий, но дали е така зависи от естеството на проблема. Каква е втората причина, поради която чакаме?
— Правят някакви изследвания на Пьотр Шапиров. Пулсът му е станал непостоянен.
