Калинина. Устата й беше полуотворена, веждите сключени, а пръстът й — поставен пред устните. Като че ли го умоляваше да мълчи, без да смее да го каже на глас.
Радостният, силен глас на Дежньов прекъсна мислите му.
— Достатъчно дрънкане, деца мои. Пещерата е определила положението ни и за огромно учудване ние сме точно там, където твърдим, че се намираме.
Конев размаха двете си ръце и гласът му прозвуча почти момчешки:
— Точно там, където казах, че се намираме.
— Нека да поемем отговорността заедно. Където ние казахме, че се намираме.
— Не — възрази Боранова. — Наредих на Конев да вземе решението на негова собствена отговорност. Следователно заслугата е негова.
Думите й не бяха достатъчни, за да успокоят Конев.
— Нямаше толкова бързо да търсите общата отговорност, Аркадий Висарионович — Конев употреби бащиното име, отдавна остаряла практика в Съветския съюз, за да подчертае факта, че Дежньов беше син на селяни, единствено между които все още се използваше подобно обръщение, — ако се беше оказало, че сме в друг капиляр.
Усмивката на Дежньов помръкна и жълтеникавите му резци прехапаха долната му устна.
Боранова прекъсна възможния отговор на Дежньов с властния си контраалт:
— А Шапиров? Какво казват за него?
— Че е прескочил трапа. Стабилизирали са пулса с някаква инжекция.
— Е, готови ли сме да тръгнем? — попита Конев.
— Да — отвърна Боранова.
— В такъв случай — най-сетне извън кръвообращението.
51.
Боранова и Калинина се бяха съсредоточили над уредите си. Известно време Морисън наблюдава как работят, но разбира се не знаеше какво става. Обърна се към Дежньов, който седеше отпуснат, за разлика от Конев, чието тяло беше толкова напрегнато, че почти личаха мускулите.
— Какво следва, Аркадий? Не можем просто да си пробием път от кръвоносния съд в мозъка.
— Ще се промъкнем щом станем достатъчно малки. Отново се миниатюризираме. Огледайте се!
Изненаданият Морисън последва съвета му. Всеки път, щом околния свят се стабилизираше, той бързо се научаваше да го приема за даденост и не му обръщаше внимание.
Кръвният поток беше набрал скорост. Или по-скоро корабът отново се беше смалил и съответно на движещите се обекти им отнемаше по-малко време, за да преминат. Но умът, който упорито приемаше размерите на кораба за постоянни, обясняваше видяното с по-високата скорост.
Покрай тях преминава червено телце, което се движеше със същата скорост както в сънната артерия, или поне така изглеждаше. Въпреки скоростта, тялото му доста време се надигаше над кораба, подобно на кит, преминаващ край гребна лодка. Наистина беше нараснало. Беше станало почти прозрачно, а краищата му изглеждаха неравни от Брауновото движение. Заобикаляше го сивкава мъгла, която му придаваше вид на гневен гръмоносен облак, който плува из небесата. Беше изгубило почти всичкия си кислород, отдавайки го на жадните мозъчни клетки, които без движение или видими признаци на живот консумираха една четвърт от кислорода пренасян от кръвта до различните органи на тялото. Мозъкът просто си седеше, възприемаше, реагираше и мислеше, и всичко това обединено и съгласувано със сложност, спрямо която компютрите бяха на астрономическо разстояние. Може би никога нямаше да я достигнат, ако не поевтинееха.
Като компенсация за разпрострелите се червени телца, тромбоцити и сравнително редки бели клетки, които се бяха превърнали в необхватни чудовища, кръвната плазма все повече изгубваше безличния си вид.
Започваше да става зърнеста, а отделните гранули бавно се увеличаваха, докато преминаваха покрай тях с постепенно нарастваща скорост. Морисън знаеше, че наблюдава протеинови молекули и след известно време му се стори, че през въртенето и гърченето им се забелязва неравномерното спирално подреждане на атомите им. Някои бяха наполовина обхванати от гора от липидни молекули.
Усети, че корабът се движи, но не с трептенето на Брауновото движение, а постепенно се накланя.
Обърна се, за да види капилярната стена, към която се бяха закрепили.
„Плочите“ бяха изчезнали или поне отделните „плочи“, или клетки — сега вече може да мисли за тях като за такива — бяха нараснали до такава степен, че се виждаше само една от тях. Зад тях се отдалечаваше грамадата на ядрото — голямо и дебело.
Корпусът частично се отлепи от стената и корабът се наклони, а след това, при повторното залепване, смени посоката на наклона си.
— Какво стана? — Морисън се обърна към Калинина, която нетърпеливо поклати глава. Беше напълно погълната от работата си.
— София се опитва да неутрализира тук-там електрическия заряд на кораба — поясни Дежньов, — така че да се освободим преди натиска да повреди стената. Трябва да намери нова област за закрепване на кораба, преди изобщо да сме изгубили капилярната стена. Не е лесно да се миниатюризираш и същевременно да останеш прикрепен към стената.
— Още колко ще се миниатюризираме? — разтревожи се Морисън.
Думите му се изгубиха в острата команда на Калинина.
— Аркадий, малко напред. Внимателно! Просто дай на кораба лек тласък.
— Да, София, но ще ми кажеш кога да спра — след което добави към Морисън — Баща ми казваше: „Между недостатъчно и прекалено има един косъм разстояние.“
— Още, още — рече Калинина. — Добре. Сега ще опитаме.
Корабът като че ли залепна, а след това изведнъж се плъзна напред и Морисън почувства как тласъкът леко го притиска към седалката.
— Добре. Сега малко по-слабо.
Доближиха края на клетката. А отвъд нея — друга клетка. Тънки, като всички клетки, просто един слой от клетки, които образуваха микроскопична тръба, към чиято вътрешна повърхност беше прилепнал, с помощта на привличането на електрически заряди, корабът и екипажа му от петима човека.
Пространството между допиращите се клетки беше влакнесто, изпълнено с въжета, които се простираха от едната клетка до другата. Не всички бяха непокътнати. Имаше остатъци, които приличаха на изсечена гора. Като че ли се виждаха тесни просеки в падналата гора, но Морисън не можеше да ги забележи ясно от този ъгъл.
— Аркадий, колко ще се миниатюризираме?
— Вероятно до размера на малка органична молекула.
— Но при такива размери каква ще бъде възможността за спонтанна деминиатюризация?
— Значителна — отвърна Дежньов. — Много по-голяма отколкото когато бяхме с размерите на червена клетка, та дори и на тромбоцит.
— И все пак недостатъчно, за да се безпокоите — намеси се Боранова. — Уверявам ви.
— Точно така — съгласи се Дежньов и леко вдигна ръка с кръстосани показалец и среден пръст, така че само Морисън да го види, а Боранова, която седеше отзад, да не може. Американският жест беше станал универсален и Морисън, който знаеше какво точно означава, почувства как изстива отвътре.
Дежньов гледаше право напред, но може би беше почувствал гримасата на Морисън или беше чул изсумтяването му.
— Не го мислете, Албърт. По-разумно е да имате само една грижа, а точно сега нека да се безпокоим за излизането ни от кръвоносния съд. София, любима моя!
— Да, Аркадий?
— Намали полето в задната част на кораба и когато се придвижа, потърси напред!
— Ще го направя, Аркадий. Баща ти не е ли казвал някога: „Не учи крадеца да краде!“
— Да, казвал го е. Кради тогава, малки крадецо, кради!
Дали Дежньов и Калинина умишлено не се държаха весело пред лицето на възможността за неочаквана смърт, само за да го ободрят? Или показваха пренебрежение към страхливостта му? Избра първото. Когато
