едно действие може да бъде разтълкувано както като приятелско, така и като враждебно, човек може да избере първото. Бащата на Дежньов сигурно би се съгласил. Почувства се ободрен от тази мисъл.
Задницата на кораба се освободи и остана на няколко сантиметра — може би няколко пикометра по истинската скала? — от стената на капиляра. Можеха да се видят стегнатите редици на протеиновите и липидните молекули, които я изграждаха.
„Какво правим, като ги игнорираме? — помисли си той. — Имаме възможност да изучим тъканите с по- голяма точност, отколкото най-добрия сканиращ електронен микроскоп и при това да ги изследваме на живо; да видим не само положението, но и живите промени, и движения. Преминахме през кръвоносната система и се пъхнахме в един капиляр, без нищо да погледнем в научния смисъл на думата. Преминаваме, без да покажем повече интерес, отколкото ако бяхме в метрото и се движехме в тунел. И всичко това, за да изследваме осцилациите, които мислите може би създават, а може би не…“
Корабът напредваше бавно, като че ли опипваше пътя си. А може би, подмятан от двигателите на Дежньов и колебливото поле на Калинина, той правеше точно това.
— Наближаваме съединението, малка ми София — заяви Дежньов с рядко рязък тон. — Провери дали захващането отпред е здраво, докато се придвижим още около метър.
— От онова, което виждам и от електрическото поведение смятам, че сме здраво закрепени към съединението. Това означава, че има област с положителен заряд. Мога да го направя гладко като крем.
— Не бъди прекалено самоуверена, София! — рече строго Боранова. — Наблюдавай внимателно! Ако сгрешиш и кораба се откъсне, ще си имаме много работа.
— Да, Наталия, но с цялото си уважение искам да кажа, че забележката не беше необходима.
— София, прави точно това, което ти казвам! Дръж само носа на кораба закрепен за стената, но здраво. Освободи останалото.
— Готово — тихо рече София.
Морисън усети, че сдържа дъха си. Задната част на кораба се извъртя настрани от стената, но носа се държеше здраво. Кръвният поток подхвана кораба и го извъртя перпендикулярно на течението, докато капилярната стена, където кораба беше закрепен, се изду напред като пъпка.
— Внимавайте! — напрегнато подхвърли Морисън. — Ще откъснем част от стената.
— Тихо, всички! — прогърмя Дежньов. След това добави с нормален глас — София, бавно ще увелича мощността на двигателите. Бъди готова да премахнеш останалото привличане! Корабът трябва да бъде напълно неутрален, но не преди да ти кажа.
София хвърли бърз поглед към Боранова.
— Прави, каквото ти казват, София — каза й тихо тя. — За тези неща Аркадий има пълна власт.
Секцията от капилярната стена, към която беше закрепен кораба, се разтягаше все повече и повече.
— Аркадий — нетърпеливо рече София, — или полето ще поддаде, или стената няма да издържи.
— Още миг, мила, още миг. Сега!
Стената се отдели от тях и корабът се хвърли напред с голям скок, който тласна Морисън назад. Носът на кораба се заби в свързващото вещество между двете клетки на капилярната стена.
52.
За първи път Морисън усещаше работата на микротермоядрените двигатели. Чуваше се почти недоловимо боботене, докато корабът все по-трудно си пробиваше път през съединителната тъкан. Напред нямаше нищо за гледане. Стената на капиляра, много тънка в нормален смисъл, беше далеч по-дебела от дължината на кораба.
Корабът вече беше изцяло в съединението. Дежньов, с чело покрито с капчици пот, се обърна към Боранова:
— Изразходваме енергия по-бързо, отколкото би трябвало.
— В такъв случай спри корабът и нека да го обсъдим!
— Ако го направя, съществува възможност естествената еластичност на това вещество да ни изхвърли обратно в кръвта.
— Тогава забави двигателите! Избери такова ниво, което ще е достатъчно, за да ни задържи на едно място!
Боботенето изчезна.
— Съединението оказва значителен натиск върху нас — заяви Дежньов.
— Достатъчен ли е, за да ни смачка?
— Сега не. Но кой би могъл да кажа какво ще стане по-нататък, ако натиска продължава?
— Това е глупаво — избухна Морисън. — Не каза ли някой, че сме с размерите на малка органична молекула?
— Имаме размерите на глюкозна молекула — потвърди Боранова, — която е изградена от двайсет и четири атома.
— Благодаря — отвърна смразяващо Морисън, — но знам колко атома има в глюкозната молекула. Малките молекули постоянно се придвижват през стените на капилярите посредством дифузия. Дифузия! Така функционира тялото. Защо ние не дифундираме?
— Дифузията е статистическа възможност — рече Боранова. — В кръвта във всеки момент има двайсет и четири милиарда трилиона глюкозни молекули. Те се движат произволно и някои от тях удрят на такива места, и по такъв начин, че да преминат през съединението между две клетки или през мембраната на клетките от капилярната стена, през клетката, и от другата й страна. Много малък процент успяват да го направят, но това е достатъчно за да осигури правилната работа на тъканите. Обаче е възможно дадена глюкозна клетка да остане в кръвта цял месец, без да дифундира. Можем ли да изчакаме един месец, докато дифундираме?
— Наталия, това не е аргумент — нетърпеливо каза Морисън. — Защо целенасочено не сторим онова, което глюкозната молекула би направила случайно? Особено сега, когато донякъде сме навлезли в съединението. Защо стоим на едно място?
— Аз съм на страната на Албърт — намеси се Конев. — Вероятно дифузията не е пасивно преминаване. Между дифузиращия обект и бариерата, през която той преминава, вероятно съществува някакво взаимодействие. Само че никой не знае какво точно е това взаимодействие. Особено тук, където бариерата е кръв — мозък.
— Намираме се при бариерата — додаде Дежньов. — Ти си мозъчния експерт. Не можеш ли да се огледаш и да ни кажеш как се осъществява дифузията?
— Не, не мога. Но молекулата на глюкозата преминава лесно през прехода кръв — мозък. Трябва да преминава лесно, защото е единственото гориво на мозъка. Бедата е там, че корабът е малък колкото глюкозна молекула, но не е глюкозна молекула.
— Целиш ли нещо, Юрий — попита Боранова, — или това е само лекция?
— Целя нещо. Премахнахме заряда на кораба, за да се гмурнем в съединението, но защо сега да го оставяме незареден? Не можем ли да му дадем зарядните характеристики на глюкозна молекула? Ако го направим, за тялото на Шапиров той ще бъде глюкозна молекула. Наталия, предлагам да наредиш да бъде направено.
Калинина не дочака заповедта.
— Направено е, Наталия.
Морисън забеляза, че и двамата се обръщаха към Боранова. Все още и двамата поддържаха измислицата, че другия не съществува.
— И натиска на съединението веднага намаля — рече Дежньов. — Разпознава приятел, така че се покланя любезно и отстъпва назад. Майката на баща ми, вечна й памет, би извикала: „Черна магия“ и веднага би се скрила под леглото.
— Аркадий — прекъсна го Боранова, — увеличи мощността на двигателите, за да преминем, преди съединението да забележи, че зад глюкозната характеристика се крие нещо друго.
— Да, Наталия.
