вибрирал толкова силно, че трептенията са се предали на цялата клетка.
— Глупости — намръщи се Конев. — Ние сме с размерите на молекула, при това на малка молекула. Мислите ли, че каквото и да правим, независимо дали се движим или подскачаме, би могло да повреди цялата клетка?
— Не е нужно да спорим, Юрий — отвърна Морисън. — Изправени сме пред факт. Вътрешноклетъчният поток спира и това не е нормално.
— На първо място това е впечатление на Аркадий — заяви Конев, — а той не е невролог…
— Трябва ли да съм невролог, за да имам очи? — разпалено попита Дежньов, вдигайки ръка, като че ли искаше да удари другия.
Конев погледна Дежньов, но не потвърди забележката му.
— Освен това — продължи той — не знаем какво е нормално в една жива мозъчна клетка при това ниво на наблюдение. Може би в потока има затишия и завихряния, така че и да попаднем на нещо подобно, възможно е да е само временно.
— Свирите в гробище, Юрий — каза Морисън. — Истината е, че повече не можем да използваме тази клетка и нямаме достатъчно енергия, за да търсим наоколо друга.
Конев стисна зъби.
— Трябва да има още нещо, което да може да се направи. Не можем да се предадем.
— Наталия, вземете решение. Има ли някакъв смисъл по-нататъшното изследване на клетката? И имаме ли възможност да търсим друга клетка?
Боранова вдигна ръка и наклони глава в размисъл. Останалите се обърнаха към нея. Конев се възползва от възможността, сграбчи Морисън за ръката и го придърпа към себе си. Очите му бяха потъмнели от омраза.
— Защо смятате, че съм влюбен в… — той посочи с глава Калинина. — Какво ви дава право да мислите така? Кажете ми!
Морисън го погледна безучастно.
В този миг Боранова заговори, но думите й не бяха отговор на въпроса на Морисън.
— Аркадий, какво правиш?
Дежньов, който се беше привел над управлението на кораба, вдигна глава.
— Връщам проводниците в предишното положение. Сглобявам радиото.
— Казала ли съм да правиш подобно нещо?
— Необходимостта ми каза да го направя.
— Не ти ли се струва, че ще е невъзможно да завиваме? — попита Конев.
Дежньов изръмжа и отговори с мрачна ирония:
— А не ти ли се струва, че няма нужда от повече завои?
— Каква необходимост те кара да го правиш, Аркадий? — запита Боранова.
— Не мисля, че само тази клетка не е в ред. Температурата около нас спада. Бавно.
— По твоите пресмятания? — изсмя се Конев.
— Не. По показанията на корабните уреди. От фоновото инфрачервено излъчване, което получаваме.
— От него нищо не може да се заключи — възрази Конев. — При нашите размери улавяме твърде малко фотони. Нивото постоянно би варирало.
— Ето така — кимна Дежньов и бясно размаха ръка нагоре-надолу. — Но все пак, макар и да се мята като лодка в тайфун, средното ниво слиза все по-надолу и по-надолу — и ръката му се спусна още по- надолу, без да спира да трепти.
— Защо температурата трябва да спада? — каза Боранова.
— Е, хайде, Наталия — усмихна се мрачно Морисън. — Мисля, че знаеш защо. Знам, че и Юрий знае защо. Аркадий иска да открие причината и това го кара да сглобява радиото.
Последва неудобно мълчание, с изключение на пъшкането и профанското мърморене на Дежньов, който се бореше с проводниците.
Морисън се взря в заобикалящата ги панорама, която, след като отново включиха корабния прожектор, пак се виждаше по обичайния незадоволителен начин. Обграждаше ги обичайното блещукане на малките и големи молекули, които се носеха заедно с тях. След като Дежньов го беше споменал, забеляза периодичното отражение на светлината от въжетата, които се простираха пред тях и отминаваха с голяма скорост.
Несъмнено това бяха тънки колагенови нишки, които запазваха формата на неврона и го предпазваха от превръщането му в груба сферична топка под въздействието на собственото му повърхностно напрежение. Ако не знаеше за наличието им, нямаше да ги забележи. Дойде му на ум, че Дежньов като навигатор трябваше да следи за всичко и нямаше нито пътеводител, нито инструкции, нито опит в напълно непредвидимите ситуации, в които кораба можеше да попадне. Несъмнено задачата му го поставяше в по- голямо напрежение, отколкото останалите.
Сигурно останалите приемаха задълженията на Дежньов като нещо естествено. Не беше честно.
Дежньов се изправи. В едното си ухо имаше слушалка.
— Сега трябва да възстановя връзката. Чувате ли ме? Пещера… Пещера… Да — усмихна се той. — Съжалявам, но както ви казах, или свръзка, или завиване. Как е при вас? … Какво? … Моля, повторете бавно. … Да, така мисля.
Обърна се към останалите и каза:
— Другари, академик Пьотр Леонидович Шапиров е мъртъв. Всички признаци на живот са изчезнали преди трийсет минути и сега нашата задача е да напуснем тялото.
Глава 17
НАПУСКАНЕТО
Ако можехме да излизаме толкова лесно, колкото и да влизаме, живота щеше да е песен.
75.
Над кораба надвисна мрачно мълчание.
Калинина зарови лице в дланите си и след един дълъг, мъчителен момент прошепна:
— Сигурен ли си, Аркадий?
И Дежньов, примигвайки, за да сдържи сълзите си, отвърна с въпрос:
— Дали съм сигурен? Човекът беше на границата на смъртта от седмици. Клетъчният поток се забавя, температурата спада и от Пещерата, където използват всички уреди, които някога са били изобретявани, казват, че е мъртъв. Какво друго ни остава, освен да повярваме?
— Бедния Шапиров — въздъхна Боранова. — Заслужаваше по-добра смърт.
— Можеше да издържи още един час.
— Юрий, той не е имал право на избор — намръщи се Боранова.
Морисън почувства хлад. Досега беше забелязвал само червените телца, някакви частички от вътрешността на клетката, от вътрешността на неврона. Светът му беше ограничен до най-близката околност.
Поглед навън, през прозрачните стени на кораба и за първи път забеляза материята, пласт върху пласт. При сегашните мащаба, при размер на кораба колкото глюкозна молекула, а самият той не по-голям от атом, тялото на Шапиров беше по-голямо отколкото цялата Земя.
И ето, той беше тук, заровен в една планета от мъртва органична материя. Почувства, че траурната пауза се проточва прекалено дълго. По-късно щяха да имат време, но сега…
— Как ще се измъкнем? — попита с глас, може би по-силен отколкото трябваше да бъде.
