Корабът тръгна и Морисън си помисли, че всеки изминат метър ги приближава към спринцовката.
Мисълта не беше много успокояваща. Не би имало голяма разлика, ако до иглата не им достигне малко или много. Все пак пулса му се нормализира и спокойно загледа бързо отминаващата стена.
Червените телца и тромбоцитите изглеждаха много по-многобройни, отколкото в артериите и капилярите, през които преминаха. Тогава кръвта течеше и наоколо имаше сравнително малко обекти, които се движеха заедно с тях. Сега разнообразните тела бяха неподвижни. Корабът отминаваше безчет обекти, като ги разблъскваше наляво и надясно, оставяйки ги полюляващи се зад себе си.
От време на време подминаваха случайни бели клетки, огромни, топчести и неподвижни. Сега белите клетки бяха напълно безразлични към наличието на преминаващи чужди тела. Дори веднъж корабът просто се шмугна през една бяла клетка и я остави разкъсана зад себе си.
— Движим се в правилна посока — заяви Конев. — Вената определено е по-широка от преди.
И наистина беше така. Морисън беше го забелязал, без да схване значението на факта. Беше прекалено погълнат от самото движение.
Почувства слаб пристъп на надежда. Щеше да бъде истинска беда, ако се движеха в погрешна посока. Вената щеше да се стесни и да се пръсне, оставяйки ги да се носят в сивото вещество, с може би недостатъчно гориво, за да открият и достигнат друга вена.
Конев записваше нещо, което Дежньов му диктуваше. Кимна и попита:
— Потвърдиха ли тези цифри, Аркадий? Добре!
Прекара известно време над церебрографа, след което обяви:
— Чуйте, знаят в коя вена се намираме и ще вкарат иглата в точката, която съм отбелязал на церебрографа. Ще я достигнем след по-малко от половин час. Аркадий, можем ли да се движим още половин час?
— Вероятно малко по-малко. Ако сърцето биеше…
— Да, знам, но не бие. Наталия, мога ли да видя записките ти за онова, което сме приели от мисловните процеси на Шапиров? Искам да изпратя необработените данни навън, в Пещерата.
— Искаш да ги изпратиш за всеки случай? — попита Боранова.
— Точно това имам предвид. Дойдохме тук заради тези данни и не искам да се изгубят, ако не успеем да се измъкнем.
— Правилно, Юрий — кимна Боранова.
— Ако приемем — в гласа на Конев неочаквано прозвучаха гневни нотки, — че данните изобщо имат някаква стойност.
Отправи бърз поглед към Морисън. След това се наклони към Дежньов и двамата започнаха да предават информацията, от компютър на компютър, от малкия към големия, от вътрешността на вената към външния свят.
Калинина все още държеше ръката на Морисън, може би по-скоро за свое, отколкото за него успокоение.
— София, какво ще се случи — попита той, — ако енергията ни се изчерпи преди да достигнем до иглата?
Калинина повдигна вежди и отвърна:
— Просто ще трябва да останем на едно място. Хората в Пещерата ще се опитат да ни намерят където и да сме.
— Нали няма да се деминиатюризираме, щом енергията ни свърши?
— О, не. Миниатюризацията е метастабилно състояние. Спомняте си, че ви го обяснихме. Ще останем в него неопределено дълго. Възможно е… това случайно псевдо-Брауново движение на свиване и уголемяване да предизвика спонтанна деминиатюризация, но не и преди да са изминали… Кой знае?
— Години?
— Вероятно.
— Разбира се няма да имаме голяма полза — каза Морисън. — Ще умрем от задушаване. Без енергия няма да можем да рециклираме въздушните си запаси.
— Казах, че хората в Пещерата ще се опитат да ни намерят. Компютрите ни все още ще работят. Могат да срещат вената и да ни открият по електронен път или дори визуално.
— Как биха могли да открият една клетка между петдесет трилиона?
— Албърт, вие сте песимист — Калинина тупна с ръка. — Ние сме лесно различима клетка. При това можем да изпращаме радиосигнали.
— Мисля, че ще е по-добре, ако открием иглата и не се налага да ни търсят.
— Аз също. Просто исках да ви кажа, че ако привършим енергията и не открием иглата, няма да настъпи края на света.
— А ако я намерим?
— Тогава ще ни изтеглят и енергийните източници на Пещерата ще се погрижат за деминиатюризацията ни.
— Не могат ли да го направят още сега?
— Заобиколени сме прекалено плътно от големя количество неминиатюризирано вещество и ще бъде много трудно да фокусират деминиатюризиращото поле точно върху нас. След като веднъж се озовем навън, условията ще бъдат напълно различни.
В този момент Дежньов заговори:
— Всичко ли предадохме, Юрий?
— Да. Всичко.
— В такъв случай моето задължение е да ти кажа, че имаме енергия само за още пет минути движение. Може би по-малко, но със сигурност не повече.
77.
Морисън, който все още държеше ръката на Калинина, конвулсивно сви пръсти и младата жена трепна.
— Извинявайте, София.
Тя издърпа ръката си и силно я разтърка.
— Юрий, къде се намираме? — запита Боранова. — Можем ли да достигнем до иглата?
— Бих казал да — отвърна Конев. — По-бавно, Аркадий. Пести енергията, която ни е останала.
— Не, повярвайте ми — възрази Дежньов. — При сегашната скорост разцепваме кръвта със сравнително малко завихряне благодарение на аеродинамичната форма на кораба. Ако намалим скоростта, турбулентността ще нарасне и ще губим повече енергия.
— Но не трябва да подминем определеното място — каза Конев.
— Няма. Щом загася моторите, скоростта започва да пада, заради плътността на кръвта. При забавянето ни турбулентността нараства и започваме да спираме още по-бързо, така че след десет секунди сме напълно спрели. Ако имахме нормалната си маса и инерция, бързото спадане на скоростта би ни размазало в предната част на кораба.
— В такъв случай, ще спреш щом ти кажа.
Морисън се беше надигнал и отново гледаше над рамото на Конев. Прецени, че вероятно церебрографа работеше с най-голямото си увеличение. Тънката червена линия, която отбелязваше траекторията на кораба само от пресмятания, сега беше дебела и приближаваше до малко зелено кръгче, което вероятно представляваше позицията на иглата.
Но все пак позицията им се определяше само от пресмятания и беше възможно да има малка грешка. Конев непрекъснато местеше погледа си между церебрографа и гледката пред тях.
— Трябваше да се насочим към някоя артерия — неочаквано подхвърли Морисън. — След смъртта те са празни. Нямаше да губим енергия заради съпротивлението и турбуленцията.
— Безполезна идея — възрази Конев. — Корабът не може да се движи във въздуха — вероятно щеше да продължи да говори, но в този миг се сепна и извика — Спри, Аркадий! Спри!
Дежньов блъсна напред с дланта си ръчката пред себе си. Тя се отмести и Морисън почувства леко люшване напред, кораба забави движението си и почти незабавно спря.
