— Не можех просто да чакам смъртта. Направих кораба електрически двойник на Д-глюкозната молекула и се надявах, че клетката ще свърши нормалната си работа и ще реагира с молекулата на АТФ — аденозинтрифосфата. При тази реакция, корабът се свързва с фосфатна група и печели енергия. Надявах се, че тази енергия ще подпомогне миниатюризационното поле. След това неутрализирах кораба и фосфатната група отпадна. Отново Д-глюкоза, печалба на енергия, неутрализация и така нататък, отново и отново — тя спря за да си поеме дъх. — И пак, и пак. Пръстите ми се движеха толкова бързо, че не бях сигурна дали натискам правилните клавиши. Вероятно съм ги натискала. И корабът спечели достатъчно енергия, за да се стабилизира полето.
— Как се досети? — каза Боранова. — Никога не съм чувала за подобно предположение…
— Нито пък аз — отвърна Калинина. — Просто тази сутрин, преди да се кача на кораба, се чудех какво бих направила… или какво би направил някой друг, ако започне спонтанна деминиатюризация. Помислих си, че ще е нужна енергия, но ако кораб не може да подаде достатъчно, клетката не би ли могла да ни я даде? Ако е възможно, може да се осъществи само с АТФ, какъвто има всяка клетка. Не знаех дали ще се получи. Трябваше да изразходвам енергия, да променям електрическите характеристики на кораба и беше възможно да прахосам повече, отколкото да получа от АТФ. Или пък енергията от АТФ можеше да не въздейства на кораба по такъв начин, че да се противопостави на деминиатюризацията. Всичко беше въпрос на риск.
Дежньов каза тихо, все едно че говореше на себе си:
— Както казваше старият ми баща: „Ако нямаш нищо за губене, рискувай спокойно.“ — след което добави по-оживено — Благодаря ти, малка София. Отсега нататък живота ми ти принадлежи. Готов съм да го дам за тебе при нужда. Дори ще отиде по-далече. Готов съм дори да се оженя за тебе, ако не ти се струва неподходящо.
— Рицарско предложение — усмихна се слабо Калинина, — но няма да искам да се жениш за мене. Животът ти, при нужда, е достатъчен.
Боранова беше се овладяла напълно.
— Ще бъде отбелязано с подробности в доклада. Бързото ти мислене и бързите ти действия спасиха всичко.
Морисън не се довери на думите си. Почувства, че ще се разплаче. От признателност за спасения си живот? Или от възхищение от Калинина? Единственото, което успя да направи, беше да вземе ръката й и да я целуне. След това се изкашля енергично и каза с необичайна мекота:
— Благодаря ви, София.
Изглеждаше смутена, но не отдръпна веднага ръката си.
— Можеше да не се получи — рече тя. — Не мислех, че ще сработи.
— Ако не беше се получило — додаде Дежньов, — нямаше да сме по-мъртви.
През цялото време само Юрий Конев не каза нито дума. Морисън се обърна към него. Седеше по обичайния си начин — съвсем изправен и с гръб към тях.
Морисън, чийто глас и гняв неочаквано се бяха върнали каза:
— Е, Юрий, какво ще кажете?
Конев метна бърз поглед над рамото си и отвърна:
— Нищо.
— Нищо? София спаси експедицията.
— Просто си свърши работата — вдигна рамене Конев.
— Работата си? Направи много повече — Морисън се наклони напред и сграбчи рамото на Конев. — Тя изобрети метод, който ни спаси. И при това спаси и вашия живот, идиот такъв. Тя е причината все още да сте жив. Можете поне да й благодарите.
— Ще й благодаря ако искам — отговори Конев, измъквайки рамото си от хватката на Морисън.
Ръцете на Морисън сграбчиха Конев за гърлото.
— Ти нещастен, егоистичен варварин — изръмжа Морисън, стискайки отчаяно. — Обичал си я по своя ненормален начин, а сега не искаш дори да й благодариш. Поне една дума, боклук такъв.
Конев отново успя да се измъкне и двамата несръчно се сбиха. Пречеха им предпазните колани. Бяха се надигнали малко, но нито един не се движеше правилно при нулевата гравитация.
— Не го наранявай — изпищя Калинина.
„Няма да ме нарани“, помисли си Морисън, биейки се с всички сили. За последен път се беше бил когато беше на шестнайсет години и сега не се справяше много по-добре.
— Спрете! — проехтя остро гласа на Боранова. — И двамата!
Подчиниха се. И двамата.
— Албърт, не сте тук, за да учите някого на маниери. Юрий, не е нужно да се правиш на грубиян — то се получава по естествен начин. Ако не желаеш да признаеш, че София…
София се намеси с очевидно затруднение:
— Не моля за благодарности. Никого.
— Благодарности? — гневно каза Конев. — Нека всички кажем благодаря. Преди да започне деминиатюризацията се опитах да накарам този американски страхливец да ни благодари, че го спасихме. Не исках благодарност с думи. Не сме на танцова забава. Няма нужда от поклони и реверанси. Исках да покаже благодарността си, като излезе навън и се опита да приеме някоя от мислите на Шапиров. Той отказа. Кой е той, та да ме учи как и кога да казвам „благодаря“?
— Преди деминиатюризацията казах, че няма да го направя и сега го повтарям — заяви Морисън.
— Бием умрял кон — прекъсна ги Дежньов. — Свършихме енергията си като водка на сватба. От преследвания и деминиатюризации ни остана твърде малко енергия за нуждите на контролираната деминиатюризация. Трябва да се измъкваме оттук.
— Ако този човек излезе навън за няколко минути и се върне ще ни е нужна съвсем малко енергия — каза Конев. — След това можем да тръгваме.
За миг Конев и Морисън се спогледаха враждебно. Дежньов, с глас лишен от част от жизнеността му, каза:
— Бедният ми стар баща казваше: „Най-страшната фраза на руски е : «Това е в странно».“
Конев се обърна към него и гневно викна:
— Млъкни, Аркадий!
— Споменах — отвърна Дежньов — само защото е време да кажа: „Това е в странно.“
74.
Боранова отметна косата си от челото. Морисън забеляза, че изглежда уморена, а косата й е влажна от потта.
— Кое е странно, Аркадий? Да не си играем на думи.
— Потокът клетъчно вещество забавя скоростта си.
Последва кратко мълчание.
— Как разбра? — попита Боранова.
— Наташа, мила — отвърна тежко Дежньов, — ако седеше на моето място, щеше да знаеш, че клетката е изпълнена с кръстосани нишки…
— Цитоскелета — вмъкна Морисън.
— Благодаря, Албърт, дете мое — Дежньов направи широк замах с ръка. — Баща ми казваше: „По- важно е да познаваш самото нещо, отколкото името му.“ Все пак, не възразявам. Тези неща, каквото и да е името им, не спират нито клетъчния поток, нито кораба, но виждам проблясването им, когато преминаваме край тях. Е, сега проблясват по-бавно. Предполагам, че нишките не се движат, следователно ние се забавяме. И понеже не правя нищо, с което да намаля скоростта на кораба, допускам, че вътрешноклетъчния поток се забавя. Това се нарича логика, Албърт, така че не е нужно да ме образоваш по този въпрос.
— Мисля, че сме повредили клетката — каза слабо Калинина. В гласа й прозвуча угризение.
— Една клетка повече или по-малко няма да навреди много на Шапиров, особено при състоянието в което се намира — успокои я Морисън. — Все пак няма да се изненадам, ако наистина клетката е мъртва. В края на краищата предполагам, че корабът ме е последвал яростно, за което ви благодаря, и вероятно е
