безкрайност риска за деминиатюризация.
— Разбирам — каза Конев и с помощта на Морисън навлече костюма.
71.
Морисън наблюдаваше Конев през корпуса на кораба.
Два пъти вече беше навън. Беше гледал отвън навътре. А втория път за известно време не беше никъде и не гледаше никъде.
Чувстваше се малко огорчен, че Конев изглежда толкова спокоен. Конев не се обръщаше, за да гледа към кораба. Държеше компютъра на Морисън в ръце, следвайки кратките му инструкции как да увеличава и фокусира изображението. Изглеждаше напълно съсредоточен в работата си. Наистина ли беше толкова ледено спокоен? Дали щеше да продължи да работи, ако се откъснеше както Морисън? Вероятно. Морисън се почувства засрамен.
Погледна към останалите в кораба.
Дежньов стоеше при управлението. Трябваше да се придържа близо до клетъчната мембрана. Беше предложил да се насочат към спокойната зона между двете течения. Щяха да бъдат почти неподвижни или леко да се въртят от бавните водовъртежи и да избегнат риска от друго сблъскване, като това, което откъсна Морисън. Конев беше забранил. Скептичните вълни се движеха покрай мембраната и искаше да бъде близо до тях.
Дежньов също така предложи да обърне кораба наопаки. Посоките нагоре и надолу нямаха смисъл в клетката, както и в открития космос. Ако завъртеше кораба наопаки, въздушния шлюз щеше да се намира от другата страна на кораба, далеч от мембраната и Конев щеше да е в безопасност от цитоскелетните структури.
Предложението почти разгневи Конев. Изтъкна, че подобни структури би могло да има навсякъде в клетката. Във всеки случай не искаше между него и мембраната да се намира кораба.
И така, той беше навън, точно така, както желаеше и Дежньов, който наблюдаваше внимателно уредите си, тихо си подсвиркваше.
Боранова наблюдаваше показанията на апаратурата си и от време на време замислено поглеждаше към Конев. Калинина помръдваше неспокойно. Това беше точното определение. Очите й стотици пъти поглеждаха към Конев и се отместваха встрани.
— Албърт, уреда е ваш — неочаквано заговори Боранова. — Мислите ли, че Юрий може да работи с него? Считате ли, че приема нещо?
— Настроих го предварително — усмихна се слабо Морисън. — Обясних му как да го фокусира. Няма какво толкова да прави. Все пак съм сигурен, че не приема нищо.
— Откъде знаете?
— Ако усещаше нещо щях да го чуя или по-точно да го усетя, така както той ме усети, когато бях навън в потока. Не усещам нищо, абсолютно нищо.
— Как е възможно? — Боранова изглеждаше изненадана. — Щом усещаше нещо, когато вие го държахте, защо да не усеща нищо, когато го държи?
— Може би условията са други. Вземете например тази агония, която Конев казва, че е почувствал, докато приемал излъчваните от компютъра ми мисли на Шапиров. Преди това не приехме нищо подобно.
— Знам. Бяхме се настроили почти идилично. Зелени поля. Уравнения.
— В такъв случай дали е възможно живата част от мозъка на Шапиров, ако е способна на усещания, едва сега да е осъзнала коматозното си състояние? Може би това се е случило през последния час…
— А защо да се е случило през последния час? Откакто сме в мозъка се случиха твърде много съвпадения.
— Може би сме въздействали на мозъка с присъствието си и като следствие сме предизвикали осъзнаването. Или може би наистина е съвпадение. Забавното със съвпаденията е, че наистина се случват. И може би осъзнаването на комата, което съвсем скоро го накара да чувства мъка, сега го е потопило в дълбока апатия.
— Все още не мога да повярвам — несигурно каза Боранова. — Наистина ли мислите, че Юрий не приема нищо?
— Нищо значително. Убеден съм.
— Може би трябва да го извикам.
— Така бих направил на ваше място, Наталия. Навън е вече десет минути. Ако не приема нищо, това време е напълно достатъчно.
— А ако приема нещо?
— Тогава ще откаже да влезе. Познавате Конев.
— Почукайте по корпуса, Албърт! Вие сте най-близо до лицето му.
Морисън почука и Конев се обърна към него. Лицето му се виждаше смътно през пластмасовия шлем, но определено беше намръщено. Боранова му махна да се качва.
Конев се поколеба, след това кимна.
— Ето го вашето доказателство — каза Морисън.
Конев влезе и видяха, че лицето му е зачервено. Разкопчаха шлема и Конев пое дълбоко въздух.
— Ух! Така е добре. Навън стана малко топло. Тъй като бях закрепен към кораба, осцилацията на размерите беше по-малка отколкото очаквах и топлообмена беше забележим. Помогнете ми да сваля костюма.
— Това ли е главната причина, заради която се върна? — попита Боранова с неочакван пристъп на надежда. — Заради топлината?
— Това беше основната причина.
— Усети ли нещо, Юрий?
— Не — намръщи се Конев. — Нищо. Съвсем нищо.
Морисън вдигна глава. На дясната му буза едно мускулче потрепна, но не се усмихна.
72.
— Е, Наташа, малък капитане? — попита жизнерадостно Дежньов. — Какво следва сега? Някакви идеи?
Не получи отговор. Всъщност никой не забеляза въпроса му.
Конев все още бършеше гърдите и врата си. Погледът му към Морисън ни най-малко не беше сърдечен. Тъмните му очи пламтяха.
— Докато бяхте извън кораба предаването на усещания беше силно.
— Щом казвате — хладно отвърна Морисън, — но ви казах, че не си спомням нещо подобно.
— Може би има значение кой държи уреда.
— Не вярвам.
— Науката се основава не на вяра, а на доказателства. Защо не видим какво ще се случи когато излезете навън с компютъра си, така както направих аз? Ще ви вържем здраво, така че няма да се изгубите отново и ще можете да останете навън десет минути. Не повече.
— Няма да го направя — възпротиви се Морисън. — Вече го опитахме.
— И аз усетих мислите на Шапиров, макар вие да казвате, че не сте ги почувствали.
— Не сте усетили мислите му. Усетили сте само емоции. Не е имало думи.
— Защото сте изпуснали компютъра. Сам го казахте. Опитайте сега, без да го изпускате.
— Не. Няма да помогне.
— Изплашили сте се, защото се изгубихте. Този път няма да се откъснете, така както и аз. Няма да сте изплашен.
— Подценявате способността ми за уплаха, Юрий — Морисън сви рамене.
— Не е време за шеги — Конев изглеждаше отвратен.
— Не се шегувам. Лесно се плаша. Липсва ми вашата… каквото и да.
