— Смелост?
— Добре. Щом искате признание, признавам, че ми липсва смелост.
Конев се обърна към Боранова.
— Наталия, ти си капитана. Заповядай на Албърт да опита още веднъж.
— Не мисля, че при тези условия мога да заповядвам — заяви Боранова. — Както каза самия той, каква полза ще имаме, ако обединим усилията си и го избутаме навън? Ако е неспособен да върши нищо, няма да получим резултат. Обаче мога да го помоля. Албърт?
— Спестете си думите — каза с досада Морисън.
— Още веднъж. Не повече от три минути, освен ако не приемеш някакви мисли.
— Няма да приема нищо. Убеден съм.
— Тогава само три минути, за да го докажем.
— Докога, Наталия? Ако не приема нищо, Юрий ще каже, че съзнателно съм разстроил компютъра си. Ако не си вярваме, няма да постигнем нищо. А ако например последвам примера на Конев, че несъгласието означава лъжа? Казах, че не усетих нито една мисъл или емоция на Шапиров, докато бях сам в вътрешноклетъчния поток. Конев твърди, че е приел. А някой друг? Вие, Наталия?
— Не. Не усетих нищо.
— София?
Калинина поклати отрицателно глава.
— Аркадий?
— Изглежда, че аз не съм твърде способен да приемам — отвърна с онеправдан глас Дежньов.
— Добре, значи Юрий остава сам. Откъде да знаем, че наистина е приел нещо? Няма да се държа нелюбезно като него. Няма да го обвинявам в лъжа. Но не е ли възможно желанието му да приеме нещо да го кара да си въобразява, че наистина е успял?
Лицето на Конев пребледня от гняв, но гласът му остана хладен, с изключение на слабото треперене:
— Забравете този спор. От часове сме в това тяло и ви моля да направите едно последно наблюдение, един последен експеримент, който може да оправдае всичко преживяно.
— Не — каза Морисън. — Последния плаща сметката. И преди съм го чувал.
— Албърт — обади се Боранова, — този път няма да има грешки. Един последен експеримент.
— Налага се да бъде последен експеримент — намеси се Дежньов. — Енергийните ни ресурси са по- малки, отколкото бих искал. Скъпо ни излезе да ви намерим, Албърт.
— И все пак ви намерихме — допълни Конев — без да отчитаме цената. Аз ви намерих — неочаквано се усмихна жестоко. — И нямаше да успея да ви открия, ако не приел излъчванията на уреда ви. Щеше да е невъзможно. Имаме доказателство, че онова, което съм усетил не е въображаемо. И тъй като ви открих, трябва да ми платите.
Ноздрите на Морисън се разшириха.
— Последвали сте ме, защото експлозията ми щеше да ви убие след няколко минути. Какво заплащане очаквате за това, че сте се опитвали да спасите собствения си жи…
Ненадейно корабът се метна встрани. Разлюля се се силно и Конев, който стоеше прав, залитна и се хвана за облегалката на креслото си.
— Какво беше това? — извика Боранова, вкопчвайки се с една ръка в контролните си уреди.
Калинина се приведе над компютъра си.
— Зърнах нещо, на на тази светлина се вижда трудно. Може би беше рибозома.
— Рибозома? — повтори учудено Морисън.
— Защо не? Те са разпръснати из цялата клетка. Рибозомите са органелите, които произвеждат протеин.
— Знам какво са — отвърна обидено Морисън.
— Така че тя ни блъсна. По-скоро при преминаването си ние сме я блъснали. Няма значение гледната точка. Просто получихме един силен удар като от Брауновото движение.
— По-лошо — намеси се Дежньов, сочейки ужасено навън. — Не приемаме топлина, а осцилираме.
Морисън, взирайки се с отчаяние, позна същото явление, което беше видял в клетката. Водните молекули очевидно се разширявах и свиваха.
— Спри го! Спри го! — изкрещя Конев.
— Опитвам се — отвърна Боранова през здраво стиснатите си устни. — Аркадий, спри двигателите и ми освободи цялата енергия! Изключи климатичната инсталация, светлината, всичко!
Боранова се надвеси над слабото сияние излъчвано от захранвания с батерии компютър. Освен светлината на компютрите на Боранова и на седящата до него Калинина, Морисън не виждаше нищо друго.В пълния мрак на клетката, разположена дълбоко в мозъка, не можеше да види как водните молекули се издуват и спадат.
Но не можеше да има никакво съмнение. Чувстваше вибрациите със стомаха си. В крайна сметка не осцилираха водните молекули. Осцилираше миниатюризационното поле и обектите в него, и той самият.
Всеки път щом корабът се разширяваше, което се виждаше като свиване на водните молекули, полето превръщаше част от енергията си в топлина и можеше да почувства вълната, която го облива. След това, щом Боранова вкараше енергия в полето и го принудеше да се свие, топлината изчезваше. За известно време осцилациите се забавиха и започнаха да отслабват.
Но след това вибрациите се засилиха и разбра, че Боранова се беше провалила. Не беше успяла да предотврати приближаващата спонтанна миниатюризация и след десет секунди щеше да е мъртъв. Той и всичко останали, и тялото, в което се намираха, щяха да експлодират в облак от водна пара и въглероден двуокис.
Почувства се замаян. Усети, че ще припадне и по свой страхлив начин ще изпревари смъртта със секунда, а последното му чувство ще бъде силен срам.
73.
Секундите минаваха и Морисън не припадаше. Размърда се леко. „Не трябваше ли вече да е мъртъв?“ Следващият въпрос беше неизбежен: Има ли живот след смъртта? Бързо отхвърли тази възможност.
Чуваха се нечии ридания. Не! Някой дишаше тежко.
Отвори очи и откри, че гледа в сумрака към Калинина. Тъй като цялата налична енергия отиваше в усилията да се предотврати деминиатюризацията на кораба, можеше да я види само на слабата светлина на компютъра й. Успя да различи приведената й глава, разрошената й коса. Дишаше със свистене през полуотворените си устни.
Морисън се огледа с неочакван прилив на надежда и живот. Като че ли осцилациите на кораба бяха намалели. Докато наблюдаваше отслабнаха още повече.
Калинина предпазливо спря и погледна встрани към него, а лицето и се изкриви в болезнена усмивка.
— Направих го — прошепна дрезгаво.
Светлината в кораба се засили бавно, почти колебливо и Дежньов изпусна дълбока, трепетна въздишка:
— Щом сега не умрях, надявам се да поживея още известно време. Както казваше баща ми: „Животът би бил непоносим, ако смъртта не беше още по-лоша.“ Благодаря ти, Наташа. Можеш завинаги да ми бъдеш капитан.
— Не бях аз — каза Боранова с толкова състарено лице, че Морисън нямаше да се изненада, ако видеше бели кичури в черната й коса. — Просто не успях да напомпя достатъчно енергия. Ти ли направи нещо, София.
Калинина беше затворила очи, но гърдите й все още се издигаха тежко. Размърда се леко, като че ли не желаеше да отговори на въпроса, като че ли не желаеше нищо друго, освен да се наслади за малко на живота.
— Не знам. Може би.
— Какво направи? — попита Боранова.
