Главното блюдо беше печена гъска с огромни размери. Дежньов я разряза с думите:
— Бъдете сдържани, приятели мои, защото баща ми казваше: „Прекаленото ядене убива по-бързо от недояждането.“
С тези думи той сложи на себе си много по-голяма порция, отколкото на останалите.
Единственият страничен на масата беше висок, слаб, рус мъж, който бе представен като военния комендант на Пещерата, нещо, което можеше да се види веднага, тъй като беше в пълна униформа с множество медали. Останалите се държаха извънредно учтиво с него и в същото време изглеждаха много притеснени.
Докато вечеряше, Морисън почувства как напрежението се завръща. Коменданта често поглеждаше към него с мрачно изражение, но без да каже нищо. Не посмя да зададе важният въпрос в негово присъствие, а когато накрая той си тръгна, Морисън неочаквано се почувства прекалено изморен. Ако възникнеха някакви възражения, нямаше да успее да спори по подходящ начин.
И когато накрая се строполи в леглото, последната му полусъзнателна мисъл беше, че усложнения ще има.
79.
Закуската беше късно и Морисън откри, че е сервирано за двама. Само Боранова се присъедини към него.
Изпита слабо разочарование, понеже очакваше да види София Калинина, но не попита за нея. Имаше други, по-важни въпроси.
Боранова изглеждаше изморена, като че ли не беше си доспала, но въпреки това изражението й беше щастливо. Може би щастлива беше твърде силна дума. По-скоро изглеждаше доволна.
— Снощи дълго разговарях с коменданта и осъществих двустранна видео-връзка с Москва. Добре защитена. Разговарях лично с другаря Рашкин, който явно беше извънредно доволен. Не обича много показността, но ми каза, че е следил вчерашните събития и докато връзката с нас е била прекъсната, не е могъл нито да яде, нито да прави нещо друго, освен да се разхожда напред-назад. Може би преувеличаваше. Каза дори, че се е разплакал от радост, когато научил, че сме в безопасност и затова съм склонна да му повярвам. Потайните хора могат да бъдат емоционални когато бента се отприщи.
— Звучи добре за вас, Наталия.
— Не само за мен, но и за целия проект. Разбирате, предполагам, че съгласно графика не планирахме изследване на живо човешко тяло през следващите пет години. Факта, че успяхме да го направим с напълно неподходящ кораб и се върнахме живи е голям успех. Дори бюрократите в Москва разбират под какво напрежение работихме.
— Съмнявам се, че наистина постигнахме целите си.
— Имате предвид мислите на Шапиров? Това, разбира се, беше само една мечта на Юрий. Всъщност имахме късмет, че ни накара да преследваме мечтата му. Иначе никога не бихме се впуснали в подобно пътешествие. Провалът на тази мечта не засенчва успеха ни. Ако се бяхме провалили щеше да има много критики за безразсъдството, с което сме се решили на подобен опит. Но сега ние сме първите хора, влезли в живо човешко тяло и успели да се върнат живи. В историята ще остане записано, че първи са били Съветите. Още доста години няма да има подобен чужд успех. Съветските лидери го разбират добре и са много доволни. Ще бъдем подсигурени с пари за проекта за дълго, ако от време на време организираме по някой показен успех.
Боранова се усмихна широко, Морисън й кимна и вежливо се усмихна в отговор. Отряза от омлета с шунка, който беше поръчал и попита:
— Дали ще бъде дипломатично да се наблегне, че в екипажа е имало и един американец? Изобщо някъде споменава ли се за мене?
— Е, Албърт, не ни смятайте за толкова лоши. Обърнахме специално внимание на подвига ви при завъртането на кораба с голи ръце и с риск за живота.
— А смъртта на Шапиров? Надявам се, че няма да обвинят нас?
— Смъртта му беше неизбежна. Всички знаят, че го поддържахме жив само с помощта на съвременни медицински методи. Съмнявам се, че в докладите ще бъде обърнато голямо внимание на този факт.
— Във всеки случай кошмара приключи.
— Кошмара ли? Изчакайте месец-два и ще видите как ще се превърне в вълнуващ епизод, за който ще си спомняте с удоволствие.
— Съмнявам се.
— Ще видите. Ако доживеете да видите други подобни пътешествия, ще имате възможността да казвате: „Да, но аз участвах в най-първото“ и никога няма да се уморите да разказвате тази история на внуците си.
„Това е началото“, помисли си Морисън. На глас заяви:
— Виждам, че допускате, че някой ден ще видя внуците си. Наталия, какво ще стане с мен след като приключим със закуската?
— Ще излезете от Пещерата и ще се върнете в хотела.
— Не, не, Наталия. Искам да знам повече. Какво следва след това? Предупредих ви, че ако смятате да огласявате миниатюризационния проект и да организирате парад на Червения площад, аз няма да участвам.
— Изобщо не става дума за паради. Все още сме далече от огласяването, макар и да сме по-близо до него, отколкото бяхме онзи ден.
— Тогава нека да задавам открито въпроса си. Искам да се върна в Съединените щати. Веднага.
— Веднага щом е възможно. Предполагам, че ще има натиск от страна на вашето правителство.
— Надявам се — сухо рече Морисън.
— Няма да поискат да се върнете, преди да сте имали възможността да ни помогнете или — очите й го погледнаха доста строго, — от тяхна гледна точка, да ни шпионирате. Но след като свършихте своята работа, а аз съм сигурна, че имат начин да го узнаят, те ще поискат връщането ви.
— А вие трябва да ме изпратите обратно. Обещавахте го много пъти.
— Ще спазим обещанието си.
— И няма нужда да мислите, че съм ви шпионирал. Не видях нищо освен онова, което пожелахте да ми покажете.
— Знам. И все пак считате ли, че когато се завърнете в Щатите няма подробно да ви разпитат за всичко, което сте видели?
— Предполагам, че сте го знаели още когато ме доведохте тук — сви рамене Морисън.
— Така е и няма да ни попречи да ви върнем. Напълно сме сигурни, че не бихте могли да съобщите на вашите хора нещо, което те вече не знаят. Пъхат си носа в нашите работи внимателно и умело…
— Както и вашите хора си пъхат носа в нашите работи — прекъсна я с известно възмущение Морисън.
— Несъмнено — отвърна Боранова, кимвайки небрежно. — Разбира се, ще им съобщите за нашия успех, но ние нямаме нищо против. До ден днешен американците настояват, че съветската наука и техника е второкласна. Ще им предадем добър урок. Все пак има едно нещо…
— А! — възкликна Морисън.
— Не е нещо значително, но е лъжа. Не трябва да казвате, че сме ви довели тук насила. При всички публични изявления, ако възникне подобен въпрос трябва да твърдите, че сте дошли тук доброволно, за да изпробвате теорията си при условия, които няма никъде другаде по света. Изглежда напълно правдоподобно. Бихте ли го направили?
— Правителството ми знае, че не е вярно.
— Да, но самите те ще ви принудят да излъжете. Едва ли биха искали да вкарат в света в криза заради подобен инцидент. Дори в така нареченото добро ново време подобна криза между Съедините щати и Съветския съюз незабавно би предизвикала антагонизъм в останалата част на света. Съединените щати едва ли биха желали да признаят, че са позволили да бъдете отвлечен. Хайде, Албърт, лъжата е съвсем малка.
