— Ако ме върнете веднага, както казахте — въздъхна Морисън, — ще си мълча по незначителния въпрос за отвличането.
— Използвахте условна форма. Казахте „ако“ — изражението на Боранова стана мрачно. — Очевидно ви е неприятно да повярвате, че съм почтена. Защо? Защото съм от Съветския съюз? Две поколения мир, две поколения съвместно съществуване, но старите навици си остават. Няма ли надежда за човечеството?
— Независимо дали новото време е добро или не, все още не харесваме държавната ви система.
— Кой ви дава право да ни съдите? Ние също не харесваме вашата. Но няма значение. Ако започнем да се караме, ще провалим деня, който би трябвало да е хубав за вас, а за мене е хубав със сигурност.
— Много добре. Няма да спорим.
— Тогава нека си кажем довиждане, Албърт, и съм сигурна, че някой ден ще се срещнем при по-добри обстоятелства — тя протегна ръка и Морисън я хвана. — Помолих София да ви придружи до хотела и да уреди отпътуването ви. Надявам се, че нямате нищо против?
— Не — Морисън силно стисна ръката й. — София ми допада.
— Усетих го — усмихна се Боранова.
80.
За Боранова денят беше щастлив и изтощението не пречеше на радостта й.
Изтощението! Колко ли дни почивка, колко ли нощи сън, колко ли време в къщи с Николай и Александър щяха да го излекуват?
Но сега беше сама и за известно време нямаше никакви задължения. Подходящ момент за почивка.
Боранова се разположи удобно на кушетката в кабинета си и се отдаде на приятни мисли — похвала от Москва придружена с повишение, почивка на Крим със съпруга и сина й. Заспа и мечтата почти се превърна в реалност. Сънуваше, че гони малкия Александър, който невнимателно влизаше в студената вода на Черно море, без да го е грижа, че може да се удави. Носеше барабан и удряше силно по-него, за да привлече вниманието му, а той упорито отказваше да се обърне.
Видението се разпадна и барабанните удари преминаха в думкане по вратата.
Смутено се надигна, приглади блузата си и се насочи раздразнено към вратата. Раздразнението й прерасна в гняв, щом видя намръщения Конев, вдигнал юмрук, за да продължи атаката си.
— Какво значи това, Юрий? — възмутено попита тя. — Така ли чукаш винаги? За теб няма ли звънец?
— Никой не отговори, но знаех, че си вътре.
Боранова го покани да влезе с късо кимване. Не гореше от нетърпение да го види, а и той не беше приятна гледка.
— Изобщо ли не си спал? Изглеждаш ужасно.
— Не ми остана време. Работих.
— Върху какво?
— А ти как мислиш, Наталия? Върху данните, които вчера получихме в мозъка.
Боранова почувства, че гнева й се изпарява. В края на краищата това изследване беше мечтата на Конев. Радостта от оцеляването беше сладка за всички останали, но не и за Конев. Само той чувстваше, че се е провалил.
— Седни, Юрий. Опитай се да го приемеш. Мисловният анализ не сработи, а и не би могъл. Шапиров беше прекалено зле. Беше пред смъртта още когато влизахме.
Конев погледна с празен поглед Боранова, като че ли не чуваше думите й.
— Къде е Албърт Морисън?
— Юрий, не е нужно да го преследваш. Направи каквото можа, но мозъка на Шапиров умираше. Чуй ме! Мозъкът умираше.
Отново празен поглед.
— Наталия, за какво говориш?
— Данните, които събрахме. Предполагаемите данни, към които се стремеше. Пътешествието е един истински успех, дори и без тях.
— Успех дори и без тях? — поклати глава Конев. — Не знаеш какво говориш. Къде е Морисън?
— Отиде си, Юрий. Свършено е. Връща се в Съединените щати. Обещах му.
— Но това е невъзможно — Конев широко отвори очи. — Не може да си отиде. Не трябва да си отива!
— Е? — спокойно рече Боранова. — А ти за какво говориш?
Конев се изправи.
— Прегледах всичките данни, глупава жено и всичко е ясно. Трябва да задържим Морисън. На всяка цена трябва да го спрем.
— Как смееш да ме оскърбяваш, Юрий — лицето на Боранова почервеня. — Веднага ми обясни или ще те отстраня от проекта. Каква е тази твоя нова мания по отношение на Албърт?
Конев вдигна ръце донякъде, като че ли чувстваше непреодолимо желание да удари някого, но нямаше нищо подходящо.
— Съжалявам, съжалявам! — прошепна той. — Взимам си думите обратно. Но трябва да ме разбереш. През цялото време, докато стояхме в мозъка и се опитвахме да се доберем до мислите на Шапиров, Албърт Морисън ни е лъгал. Знаел е какво става. Сигурно е знаел и внимателно ни е насочвал в грешна посока. Трябва да го притежаваме, Наталия, него и устройството му. Никога няма да му позволим да си отиде.
Глава 18
ЗАВРЪЩАНЕ?
Бедата при триумфа е, че човек може да е от страната на победените.
81.
Морисън се опитваше с всички сили да сдържа чувствата си. Радостта беше неизбежна. Отиваше си в къщи. Щеше да бъде свободен. Щеше да бъде в безопасност. Нещо повече, щеше…
Но все още не смееше дори да си го помисли. Юрий Конев беше ужасно интелигентен, а и вече беше станал подозрителен. Ако се съсредоточеше, може би някак щеше да отгатне мислите на Морисън по изражението на лицето му.
Или само си играеха с него? Монетата има две страни.
Дали не възнамеряваха да сломят духа му и да го използват за своите цели? Стар номер — даваш надежда и след това я разбиваш. Но все пак по-добре, отколкото изобщо без надежда.
Възможно ли беше Наталия Боранова да е способна на подобно нещо? Та тя не се поколеба да го отвлече със сила, когато й отказа да дойде доброволно. Колко далеч би отишла? Нищо ли не можеше да я спре?
При появата на София Калинина сърцето му затупа облекчено. Тя не би могла да участва в подобна измама.
Повярва го още по-силно, когато тя му се усмихна, по-щастлива от всякога. Взе ръката му и я мушна под своята.
— Отивате си в къщи. Толкова се радвам за вас — не беше възможно тези думи, интонацията им, изражението й да са част от внимателно подготвена лъжа.
Въпреки това рече предпазливо:
— Надявам се, че си отивам?
— Разбира се, че си отивате. Возили ли сте се някога на скимер
