Айзък Азимов
Билярдната топка
Джеймс Прис винаги говореше бавно. Може би трябва да го представя като професор Джеймс Прис, въпреки че беше известен и без титла.
Бях го интервюирал достатъчно пъти, за да знам какво представлява. Умът му работеше прекалено бавно, въпреки че беше най-великият ум, след този на Айнщайн. Може би причината се криеше в неговата колосалност. Самият професор често признаваше своята мудност.
Изрича нещо отнесено, после се замисля и добавя друго. Дори за тривиални неща уникалният му мозък ще се колебае, ще рисува нови краски досадно бавно.
„Ще изгрее ли Слънцето утре?“, представям си го как разсъждава. Какво означава глаголът „изгрява“? Има ли връзка съществителното „слънце“ с него?
Прибавете към това и безличната му, бледа физиономия, върху която се чете единствено несигурност. Прошарена и рядка, но грижливо сресана коса, изтъркан, демодиран костюм и ще си съставите достоверен образ за професор Джеймс Прис — лишен от магнетизъм и чар застаряващ учен.
Точно заради това никой в този свят, с изключение на мен самият, не би допуснал, че професорът е способен да убие човек. Дори и аз не съм сигурен. Възможно ли е този бавно мислещ и действащ човек в решителния момент да прояви учудваща бързина?
Това няма значение. Дори и да е убиец, престъплението е загубило давност. Вече е прекалено късно да се възкресяват минали събития. Не бих успял да го направя, дори и да публикувам материал по проблема.
Едуард Блум беше състудент на Прис от колежа, както и негов сътрудник. Това би имало значение за идващите поколения. Бяха връстници и заклети ергени, но се различаваха по всичко останало.
Блум беше олицетворение на движението и колоритността: светлокос, висок и широкоплещест, нахакан и самоуверен. Умът му приличаше на метеор, който със светкавична бързина разгадаваше същността на проблема. Не беше теоретик като Прис, липсваше му търпение за това. Не притежаваше капацитет да се концентрира върху абстрактни неща. Блум признаваше, дори се гордееше с тези си качества.
Гениалността му беше, че от теоретичните постулати по даден проблем веднага схващаше практическото му приложение. В хладния мраморен блок на абстрактното без всякаква трудност той забелязваше сложния дизайн на удивително устройство. При едно негово докосване всичко се разпадаше и разкриваше върховно замислен механизъм.
Без преувеличение може да се каже, че всичко, конструирано от Блум, е било патентовано и доходоносно. На четиридесет и пет години той беше един от най-богатите хора на света.
Техничарят Блум се придържаше към едно-единствено нещо — следеше разсъжденията на теоретика Прис. Най-великите изобретения на Блум се базираха на най-великите идеи на Прис. Докато Едуард Блум ставаше все по-богат и известен, Джеймс Прис печелеше феноменалното уважение на своите колеги.
Естествено бе да се очаква, когато Прис публикува своята Теория за двете полета, Блум тутакси да изобрети първия действащ антигравитационен апарат.
Задачата ми бе да проуча читателския интерес към гениалната теория на професора. Трябваше да боравя с живи същества, а не с абстрактни идеи. Най-трудно бе интервюто със самия автор.
Логично бе да питам за възможностите на антигравитацията, това вълнуваше всички. Принципите на теорията му щяха да останат неразбрани от широката публика.
— Антигравитацията? — Прис присви бледите си устни и се замисли. — Не съм сигурен дали това изобщо е възможно. Разработил съм проблема преди всичко за собствено удоволствие. Не очаквам уравнението на Теорията за двете полета да бъде изравнено, освен ако… — и излезе от кабинета си.
Направих опит да го предизвикам:
— Блум е на мнение, че такъв апарат може да се конструира!
Прис кимна с глава.
— Да, но се съмнявам. Ед има чудната способност да вижда същественото. Притежава необикновен ум, който му донесе несметни богатства.
Седяхме в апартамента на професора. Не много голям, с обикновена мебелировка. От пръв поглед се виждаше, че Прис не е богат.
Забелязал, че се оглеждам, Прис сякаш прочете мислите ми.
— Парите не са обичайната награда за учения.
Сигурно е прав. Прис имаше специално виждане за начините за възнаграждение. Той беше третият учен в света, удостоен с две Нобелови награди. И двете бяха за постижения в областта на науката, несподеляни с друг. Не може да се оплачеш от такова нещо. Въпреки че нямаше много пари, не беше и беден.
Но не звучеше като доволен от себе си човек. Може би не богатството на Блум го гризеше, а световната му слава. Появата на Блум във всяко кътче на света бе събитие, докато Джеймс Прис бе познат само сред научните среди.
Отгатнал мислите ми по моето изражение, професорът побърза да добави:
— Но ние сме приятели. Няколко пъти седмично играем билярд и най-редовно го бия.
Не публикувах това изявление. Проверих го при разговора си с Блум. Той дълго говори, но започна така: „Побеждава ме на билярд! Тоя некадърник…“ и бе преминал към доста лични подробности.
Всъщност и двамата играеха билярд като професионалисти. Виждал съм ги как се настървяват — не като приятели, а като смъртни врагове.
— Бихте ли могли да отречете, че Блум ще успее да конструира апарата? — изрекох на глас аз.
— Искате да кажете, дали бих се забъркал в нещо такова? Хм-м… Я да помислим, млади човече! Какво точно разбираме под антигравитация? Концепцията ни за гравитацията се базира върху Айнщайновата Теория на относителността. Тя навърши сто и петдесет години, но не е загубила давност. Можем да я разберем…
Мълчах учтиво. Бях го слушал как разсъждава. За да успееш да схванеш какво иска да ти каже, трябва да го оставиш да следва колебанията на колосалния си мозък.
— Можем да я разберем — продължи ученият, — ако си представим, че Вселената е супереластичен, непробиваем пласт каучук. Знаем, че на повърхността на земята масата има тегло. Предметите тук ще направят вдлъбнатина върху този лист. По-голяма маса — по-дълбока извивка.
— На нашата планета съществуват всички форми на масата. Всеки обект ще се върти и ще променя посоката си на движение. Така каучуковият лист би се осеял с вдлъбнатини. Точно с усукването и промяната на посоката ние представяме силата на гравитацията. Ако движещият се предмет се доближи до центъра на вдлъбнатината достатъчно бавно, той попада в капан. При отсъствието на триене обектът ще се върти безкрайно. По този начин, но с други думи, Исак Нютон е интерпретирал силата, а Алберт Айнщайн — геометричното отклонение.
Тук замълча за момент. Досега бе говорил доста гладко, защото беше обяснявал този проблем много пъти. Заплетеното едва започваше.
— За да продуцираме антигравитация, ние трябва да променим геометрията на Вселената. С помощта на нашия метафор, ние се опитваме да заздравим предполагаемия каучуков пласт. Можем да си представим как повдигаме имагинерната маса и предотвратяваме образуването на вдлъбнатина. Ако съумеем да запазим гумата плоска, създаваме друга Вселена, или поне част от нея. Въртящото се тяло няма да промени своята директория, т.е. масата няма да предизвика гравитационна сила. Да продуцираме антигравитация по този начин, означава да използваме тегло, равно на земното и да го вдигнем над главите си.
— Но вашата Теория за двете полета… — прекъснах го аз.
— Точно така. Генерално относителността не обяснява и гравитационното и електромагнитното полета като равни. Айнщайн пропилял половината си живот да докаже унифицирана теория на полето и не успял. Всичките му последователи също се провалиха. Аз обаче започнах с презумпцията, че съществуват две полета, които не могат да бъдат уеднаквени. Това обяснявам отчасти с метафората за каучуков лист.
Бяхме стигнали до нещо, за което не бях чувал преди.
— Как така? — поинтересувах се аз.
— Да предположим, че вместо да повдигнем предполагаемата маса, ние се опитаме да заздравим каучука. Той ще се огъне малко, но като цяло ще остане плосък. Гравитацията ще отслабне, оттам ще
