Защо, Енрико, никога вече? Това ще зависи от тебе. Като свършите четвърти клас, ти ще отидеш в гимназията, а те ще станат работници. Но ще останете в същия град може би за много години. Когато бъдеш в университета или лицея, ще ги потърсиш в дюкяните или работилниците им и за тебе ще бъде голямо удоволствие да намериш отново другарите си от детството (вече мъже) на работа. Може ли да не потърсиш Корети и Прекоси, където и да бъдат те? Ти ще ги потърсиш и ще прекараш цели часове с тях. И като изучаваш живота и света, ще видиш колко неща ще можеш да научиш от тях, неща, които никой друг няма да може да ти предаде, свързани със занаятите им, средата им и родното ти място. И имай предвид, че ако ти не запазиш тия приятели, ще бъде много трудно да спечелиш други подобни приятели, искам да кажа приятели извън класата, към която принадлежиш; и така ти ще живееш само в една класа, а човек, който общува само с една обществена класа, прилича на учен, който чете само една книга. Тъй че постави си за задача още отсега да си запазиш тия добри приятели и след като бъдете разделени, и да ги обграждаш още отсега с предпочитание именно защото са синове на работници. Гледай: мъжете от по-горните слоеве са офицерите, а работниците са войниците на труда: но в обществото както във войската войникът не е по- малко благороден ат офицера, защото благородството е в труд, а не в печалбата, в храбростта, а не в чина; при това ако има превъзходство по заслуга, то е на страната на войника, на работника, които извличат от собствения си труд по-малка облага. Тъй че обичай, уважавай повече между другарите си синовете на войниците на труда. Почитай в тях усилията и жертвите на родителите им. Презирай различията в богатството и класата, по които само подлеците определят чувствата и любезността си. Не забравяй, че почти всичката благословена кръв, която освободи отечеството ни, изтече от жилите на работниците от работилниците и полята. Обичай Гароне, обичай Прекоси, обичай Корети, обичай твоето Зидарче, защото в гърдите им на малки работници се крият благородни сърца, и се закълни в себе си, че никаква промяна на съдбата няма да откъсне от душата ти светото детско приятелство с тия другари. Закълни се, че ако след четирийсет години, когато минаваш през някоя гара, познаеш в дрехите на някой машинист твоя стар Гароне с изчернено лице… О, няма нужда да се кълнеш: аз съм уверен, че ще скочиш в машината и ще увиеш ръцете си около шията му, ако ти си дори сенатор на кралството.
Майката на Гароне
Щом се върнах в училище, веднага научих една тъжна новина. От няколко дни Гароне не ходел на училище, защото майка му била тежко болна. В събота вечерта тя почина. Вчера заранта, щом влезе в клас, учителят ни каза:
— Горкия Гароне го е сполетяло най-голямото нещастие, което може да сполети едно момче. Починала е майка му. Утре той ще се върне в клас. Моля ви отсега, момчета: уважавайте ужасната скръб, която разкъсва душата му. Когато влезе, поздравете го сърдечно и бъдете сериозни; никой да не се шегува, никой да не се смее с него, моля ви.
И тая сутрин малко по-късно от другите влезе нещастният Гароне. Сърцето ми се сви от мъка, като го видях. Той беше бледен, със зачервени очи и едва се държеше на краката си, сякаш беше боледувал цял месец. Беше станал почти неузнаваем. Беше облечен в черно и будеше съчувствие. Всички го гледаха смълчани. Щом влезе и видя класа, дето майка му идваше да го взема почти всеки ден, щом видя чина, над който тя през изпитните дни се бе навеждала толкова пъти, за да му даде последните си наставления и където той толкова пъти е мислил за нея, очаквайки с нетърпение да излезе, за да се затича към нея, той се разплака отчаяно. Учителят го дръпна към себе си, притисна го до гърдите си и му каза:
— Плачи, плачи, клето дете, но не падай духом.
След тия думи той го придружи до чина, близо до мене. Аз не смеех да го погледна. Той извади тетрадките и учебниците си, които не беше отварял от много дни; и като отвори читанката, дето имаше една картинка с майка, хванала сина си за ръка, той пак се разплака и наведе глава върху ръката си. Учителят ни направи знак да го оставим така и започна урока. Мене ми се искаше да му кажа нещо, но не знаех какво. Сложих ръка на рамото му и му казах:
— Не плачи, Гароне.
Той не отговори и без да вдигне главата си от чина, сложи ръката си върху моята и я подържа така известно време. На излизане никой не го заговори; всички се въртяха мълчаливо около него с уважение. Аз видях майка си, която ме чакаше, и се затекох да я прегърна; но тя ме отстрани, загледана в Гароне. Не разбрах веднага защо; после забелязах, че Гароне, застанал сам настрана, ме гледаше с неизразимо печален поглед, като че ли искаше да каже: „Ти прегръщаш майка си, а аз няма вече никога да прегърна своята майка! Ти имаш още своята майка, а моята с мъртва!“
И тогава разбрах защо майка ми не ми даде да я прегърна и излязох от стаята, без да й подам ръка.
Джузепе Мадзини
И тая сутрин Гароне дойде на училище бледен и с подути от плач очи; и едва погледна малките подаръци, които му бяхме оставили на чина, за да го утешим. Но учителят беше донесъл една страница от книга, да му я прочете, за да го ободри. Най-напред той ни каза да отидем всички на следния ден в един часа в общината да видим, като дават медал за гражданска заслуга на едно момче, което бе спасило едно дете в река По, и че в понеделник той щял да ни продиктува описанието на празненството вместо месечния разказ. След това той се обърна към Гароне, който стоеше с наведена глава, и му, каза:
— Гароне, направи усилие, пиши и ти това, което ще диктувам.
Всички взехме писалките си. Учителят започна да диктува:
„Джузепе Мадзини, роден в Генуа през 1805 година, умрял в Пиза през 1872 година, е голям патриот и голям писател, вдъхновител и пръв апостол на италианската революция. От любов към отечеството си в продължение на четиридесет години той бил беден, изгнаник, преследван, скитник, героично твърд и непоклатим в принципите и намеренията си. Джузепе Мадзини, който обожавал майка си и който почерпил от нея всичко най-възвишено и най-чисто, което носел в могъщата си и благородна душа, писал така на един свой верен приятел, за да го утеши за сполетялото го най-голямо нещастие. Неговите думи са приблизително следните: «Приятелю, ти няма да видиш вече никога майка си на земята. Това е ужасната истина. Аз няма да дойда да те видя, защото твоята скръб е от ония тържествени и свети скърби, които ние трябва да понесем и победим сами. Разбираш ли това, което искам да ти кажа с думите „Трябва да победим скръбта“?
Да победим в скръбта онова, което е по-малко свято, по-малко пречистващо; онова, което, вместо да усъвършенствува душата, я отслабва и принизява. Но оная част от скръбта, благородната част, от която душата расте и се издига, трябва да остане с тебе, да не те остави никога. На земята нищо не може да замени добрата майка. В скърбите, в утехите, които може още да ти даде животът, ти няма да я забравиш никога вече. Но ти трябва да си я спомняш, да я обичаш, да скърбиш заради смъртта й по достоен за нея начин. Чуй ме, о, приятелю. Смъртта не съществува, не е нищо. Не може дори да се разбере. Животът е
