живот и следва закона на живота, напредъка. Всичко, което е добро, надживява, пораснало по сила, земния живот. Следователно и любовта на майка ти. И ти си отговорен за делата си пред нея повече отпреди. Тъй че ти трябва от любов и почит към майка си да станеш по-добър и да я зарадваш. Отсега нататък ти ще трябва при всяка своя постъпка да си казваш: „Би ли я одобрила майка ми?“ Бъди силен и добър, съпротивявай се на отчаяната и груба скръб, имай спокойствието на големите души при големите страдания — това иска тя от тебе.»“
— Гароне! — добави учителят. — Бъди силен и спокоен! Това иска тя от тебе. Разбираш ли?
Гароне кимна утвърдително глава. Едри и чести сълзи падаха по ръцете му, по тетрадката, по чина.
Гражданска заслуга
Месечен разказ
В един часа бяхме с учителя пред общинския дом, за да видим, като предават медала за гражданска заслуга на момчето, което спаси другаря си на река По.
Върху терасата на фасадата се развяваше голямо трицветно знаме.
Влязохме в двора на общината.
Беше вече пълно с хора. В дъното се виждаше една маса с червен килим. Върху нея имаше книжа, а зад нея редица позлатени кресла за кмета и за постоянното присъствие. Там бяха и общинските прислужници със сини жилетки и червени чорапи. Отдясно в двора беше строен един отряд от общински стражари, които имаха много медали, и до тях един отряд от служители по събиране на бача6, от другата страна бяха строени пожарникарите в празнична униформа и много войници, свободни от наряд, дошли да гледат. А наоколо бяха се натрупали господа, мъже от народа, неколцина офицери, жени и деца. Ние се свихме в един ъгъл, дето вече бяха се събрали много ученици от други училища с учителите си. Близо до нас имаше група момчета от народа между тринайсет и осемнайсетгодишна възраст, които се смееха и говореха високо. Личеше, че бяха от предградието По, другари или познати на момчето, което щеше да получи медала. Горе по всички прозорци се бяха настанили чиновници от общината. Покритата тераса на библиотеката също беше пълна с хора, които се трупаха край парапета; а на срещуположната тераса, която е над входната голяма врата, имаше множество ученички от обществените училища и много дъщери на военни с хубавите си небесносини була. Дворът приличаше на театър. Всички разговаряха весело, като поглеждаха от време на време към червената маса, да видят дали няма да се появи някой. Музиката свиреше тихо в дъното на предверието. Слънцето заливаше високите стени. Хубаво беше.
Изведнъж всички започнаха да ръкопляскат — от двора, от терасите, от прозорците.
Аз станах на крака да гледам.
Тълпата, която стоеше зад червената маса, стори път и излязоха напред един мъж и една жена. Мъжът държеше за ръка едно момче.
То беше момчето, което бе спасило другаря си.
Мъжът беше баща му, зидар, облечен празнично. Жената, неговата майка, дребна и руса, беше облечена в черно. Момчето, също дребно и русо, носеше сиво палто.
Като видяха всичките тия хора и като чуха шумните ръкопляскания, и тримата останаха като заковани на местата си и не смееха вече нито да гледат, нито да се движат. Един общински прислужник ги бутна до масата, вдясно.
За миг всички запазиха тишина и след това още веднъж избухнаха ръкопляскания от всички страни. Момчето погледна прозорците, след това терасата на дъщерите на военните. То държеше шапката си в ръце и сякаш не разбираше къде е. Стори ми се, че в лицето приличаше малко на Корети; но беше по- червено. Баща му и майка му не дигаха очи от масата.
През това време всичките момчета от предградието По, които бяха близо до нас, излязоха напред и започнаха да правят с ръце знаци, за да ги види, като го викаха тихичко.
— Пин! Пин! Пинот!
Понеже го викаха непрекъснато, най-сетне момчето ги чу. То ги погледна и скри усмивка зад шапката си.
По едно време всички стражари застанаха мирно.
Влезе кметът, придружен от много господа.
Кметът, цял побелял, с голям трицветен шарф, застана прав пред масата; всички останали застанаха зад него или отстрани.
Музиката престана да свири, кметът направи знак и всички млъкнаха.
Започна да говори. Не чух добре първите му думи, но разбрах, че говореше за извършеното от момчето. После гласът му се повиши и се разнесе из целия двор толкова ясен и звучен, че не изтървах нито една дума.
— … Когато видяло от брега другаря си, който се боричкал в реката, вече обхванат от ужас пред смъртта, то си смъкнало дрехите и се притекло на помощ, без да се поколебае нито миг. Извикали му: „Ще се удавиш!“, но то не отговорило нищо; хванали го, но то се изскубнало; викали го, но то вече било във водата. Водата била придошла и рискът бил много голям дори за мъж. Но то се хвърлило срещу смъртта с всичката сила на малкото си тяло и на голямото си сърце. Настигнало и хванало навреме нещастника, който вече бил под водата, и го изтеглило на повърхността, борило се яростно с вълните, които искали да го обърнат, и с другаря си, който се опитвал да го обгърне, и много пъти изчезвало под водата и излизало отново на повърхността й с отчаяно усилие. То упорствувало, непобедимо в святото си намерение не като момче, което иска да спаси друго момче, а като мъж, като баща, който се бори да спаси сина си — неговата надежда и неговият живот. Накрай малкият плувец изтръгнал жертвата от грамадната река, изнесъл я на сушата и заедно с други й дал първа помощ. След това той се върнал спокоен в къщи сам и разказал чистосърдечно за постъпката си. Господа! Красив, достоен за уважение е героизмът на възрастен човек. Но на момче, което няма никакво честолюбиво домогване или друг интерес, е още по-красив; на юноша, който трябва да има толкова повече смелост, колкото по-малко сила има; на юноша, от когото не искаме нищо, който не е длъжен за нищо, който ни се струва вече толкова благороден и мил не когато извърши, но само когато разбере и признае чуждата жертва, героизмът на юношата е божествен. Няма да кажа друго, господа. Не искам да украсявам с излишни похвали едно толкова просто величие. Ето го тук пред вас храбрия и благороден спасител! Войници, поздравете го като брат! Майки, благословете го като син! Деца, спомняйте си името му, запечатайте в ума си лицето му, нека то не се изличи никога от паметта ви и от сърцето ви. Приближи се, момче. От името на краля аз ти давам медала за гражданска заслуга.
Едно много високо „Да живее!“, изтръгнато от много гласове, накара зданието да екне.
Кметът взе медала от масата и го окачи на гърдите на момчето. След това го прегърна и го целуна.
Майката сложи ръка върху очите си, а бащата стоеше с наведена глава.
Кметът стисна ръцете на двамата, взе заповедта за декорирането, вързана с лента, и я подаде на майката.
След това се обърна към момчето и каза:
— Нека споменът за тоя ден, толкова славен за тебе, толкова щастлив за баща ти и майка ти, те задържи през целия ти живот на пътя на добродетелта и честта. Сбогом!
Кметът си тръгна, музиката засвири и всичко изглеждаше свършено, когато отрядът на пожарникарите се разтвори и едно момче на осем или девет години, тласнато напред от една жена, която веднага се скри, се спусна към декорираното момче и се озова в обятията му.
Нов гръм от викове „Да живее!“ и от ръкопляскания екна в двора. Още от самото начало всички разбраха, че това е момчето, спасено в река По, че то идваше да благодари на спасителя си. След като го целуна, то го хвана за ръка, за да го придружи навън. Те двамата напред и бащата и майката подир тях се отправиха към изхода, като минаваха с мъка между хората (стражари, момчета, войници, жени), които им правеха път, като се блъскаха помежду си. Всички се натискаха напред и се изправяха на пръсти, за да видят момчето. Тия, които бяха на пътеката, му докосваха ръката. Когато мина пред учениците, всички размахаха шапките си във въздуха. Момчетата от предградието По вдигнаха голяма врява, като го дърпаха за ръцете и за палтото и викаха:
— Пин! Да живее Пин! Браво, Пинот!
Аз го видях, като мина съвсем наблизо. То беше доволно, лицето му беше цяло пламнало. Медалът
