имаше лента с бял, червен и зелен цвят. Майка му плачеше и се смееше. Баща му сучеше мустак с ръка, която трепереше силно, сякаш имаше треска. А горе, от прозорците и терасите, продължаваха да се надвесват и да ръкопляскат. По едно време, тъкмо когато щяха да влязат под портика, от терасата на дъщерите на военните заваля истински дъжд от дребни подаръци и китки от теменужки и маргаритки, които падаха върху главите на момчето, на бащата, на майката, и се пръскаха по земята. Мнозина ги събираха набързо и ги подаваха на майката. А музиката в дъното на двора свиреше съвсем тихо някаква много хубава мелодия, която приличаше на песента на множество сребърни гласове, които бавно се отдалечават надолу по бреговете на някоя река.
Май
Рахитичните деца
Днес не ходих на училище, понеже не се чувствувах добре, и майка ми ме заведе със себе си в института за рахитични деца, където щеше да настани момиченцето на портиера ни. Но тя не ме пусна да вляза в училището…
„Не разбра ли, Енрико, защо не те пуснах да влезеш? За да не въведа пред ония нещастници посред училището като на показ едно здраво и силно момче — те и без това имат много поводи за печални сравнения. Колко скръбно нещо! Доплака ми се, като влизах вътре. Те бяха шейсетина момченца и момиченца… Клети измъчени кости! Клети ръце, клети, сгърчени и изкривени крачка! Клети осакатени телца! Веднага забелязах множество прелестни лица, умни и сърдечни очи. Имаше едно личице на момиче с тънък нос и остра брадичка, което сякаш беше на малка старица; но усмивката му беше божествено нежна. Някои, гледани отпред, са хубави и като че ли нямат недостатъци, но щом се обърнат, сърцето ви се свива от болка. Там беше лекарят на визитация. Той ги поставяше прави върху чиновете и вдигаше дрешките им, за да пипне подутите им кореми и надебелелите им стави. Но те, клетите създания, не се срамуваха; виждаше се, че бяха свикнали да ги събличат, да ги изследват, да ги обръщат на всички страни. И като помисли човек, че те сега са в най-добрия период на болестта си, че почти вече не страдат… Но кой може да каже какво са изстрадали през време на първото изкривяване на тялото, когато с нарастването на недъга си са виждали, че намалява около тях любовта; клети деца, оставяни по цели часове в ъгъла на някоя стая или зле хранени, понякога и осмивани или измъчвани в продължение на месеци от бандажи и безполезни ортопедични апарати! Сега обаче благодарение на грижите, на добрата храна и гимнастиката мнозина от тях са почувствували известно подобрение. Учителката ги накара да играят гимнастика. При някои команди, човек изпитваше жал, като гледаше да се простират под чиновете всички тия вързани крака, стегнати между шини, чепати, разкривени; крака, които човек би покрил с целувки! Мнозина не можеха да се вдигнат от чина и оставаха на мястото си, склонили глава върху ръката си, с другата ръка милваха патериците си. Други, като протегнеха ръце, усещаха, че им спира дъхът, и побледнели, се отпущаха отново да седнат, но се усмихваха, за да скрият безпокойството си. Ах, Енрико, вие, които не цените здравето и на които се струва толкова дребно нещо да бъдеш добре! Аз мислех за хубавите, силни и цъфтящи момчета, с които майките се разхождат тържествено, горди от красотата им; и ми се искаше да хвана всичките тия клети глави и да ги притисна отчаяно до сърцето си. И ако бях сама, щях да им кажа: «Не се мърдам вече оттук, искам да посветя живота си на вас, да ви служа, да бъда майка на всички ви до последния си ден…»
През това време те пееха: пееха с тънички, нежни и тъжни гласчета, които проникваха в душата. Учителката ги похвали и те се показаха доволни. И когато минаваше между чиновете, те й целуваха ръцете, защото чувствуват голяма признателност към оня, който им прави добро, и са много сърдечни. «Тия ангелчета са и умни, и се учат добре» — каза ми учителката, млада и благородна госпожица, на чието добро лице се е отпечатал изразът на скръб като отражение на нещастието на децата, които тя милва и утешава. Мило момиче! Между всички човешки създания, които си изкарват прехраната с труд, няма нито едно, което да си изкарва прехраната по по-свет начин от тебе, дъще моя!
Жертвуване
Майка ми е добра, и сестра ми Силвия е като нея — има същото голямо и благородно сърце. Снощи преписвах част от разказа „От Апенините до Андите“, от който учителят даде на всички ни да препишем по малко, тъй като е много дълъг, когато Силвия влезе на пръсти и ми каза бързо и тихо:
— Ела с мене при мама. Тая заран ги чух, като разговаряха: някаква таткова работа пропаднала. Той беше огорчен, мама му даваше кураж. Ние сме в нужда, разбираш ли? Няма вече пари. Татко каза, че трябвало да се правят жертви, за да се съвземем. Сега е необходимо да направим и ние жертви, нали? Готов ли си? Добре, аз ще говоря на мама и ти ще кажеш, че си съгласен, и ще й обещаеш в името на честта си, че ще направиш всичко, което ти кажа.
Като каза това, тя ме хвана за ръка и ме отведе при майка ни, която шиеше замислена. Аз седнах от едната страна на канапето, Силвия от другата и веднага каза.
— Слушай, мамо, трябва да ти говоря. Трябва да ти говорим двамата.
Мама ни погледна учудена. Силвия започна:
— Татко е без пари, нали?
— Какво казваш? — отвърна мама, като се изчерви. — Не е вярно! Отгде знаеш? Кой ти каза?
— Знам — каза Силвия решително. — Слушай, мамо, трябва да направим жертви и ние. Ти ми беше обещала едно ветрило за края на месец май, а Енрико очакваше кутия с бои. Сега ние не искаме вече нищо, не искаме да се пръскат пари. Ние пак ще си бъдем доволни, разбираш ли?
Мама се опита да заговори, но Силвия продължи:
— Не, така ще бъде. Ние решихме. И докато татко не се сдобие с пари, не искаме нито плодове, нито други неща: достатъчна ще ни бъде супата, а заран ще закусваме само с хляб. Така ще се харчи за храна по-малко, отколкото сме харчили досега, и ти обещаваме, че винаги ще ни виждаш еднакво доволни. Нали, Енрико?
Аз отговорих:
— Да!
— Винаги еднакво доволни — повтори Силвия, като запушваше с ръка устата на мама. — И ако трябва да се направят други жертви в облеклото или в друго, ще ги направим на драго сърце. Ще продадем и нашите подаръци. Аз ще дам всичките си неща, ще ти служа като прислужница, няма да даваме вече нищо да се работи извън къщи, ще работя с тебе през целия ден, ще правя всичко, което поискаш, готова съм на всичко, на всичко! — възкликна тя, като обви шията на мама. — Стига само татко и мама да нямат неприятности. Стига да мога отново да ви виждам и двамата спокойни, в добро настроение както преди, между вашата Силвия и вашия Енрико, които ви обичат толкова много, че биха дали живота си за вас!
Никога не съм виждал майка си толкова доволна, както когато слушаше тия думи; никога не ни е целувала по челото по тоя начин, с плач и сълзи, без да може да говори. После тя увери Силвия, че е разбрала зле, че за щастие не сме били изпаднали в лошо положение, както си е помислила. Тя ни благодари сто пъти и цяла вечер беше весела, докато се прибра татко, на когото разказа всичко. Клетият ми
