татко, той не каза нито дума! Но тая сутрин, като сядахме на масата, аз изпитах едновременно голямо удоволствие и голяма скръб: под покривката намерих очакваната кутия с бои, а Силвия — своето ветрило.
Пожарът7
Тая сутрин аз бях преписал своята част от разказа „От Апенините до Андите“ и търсех някаква тема за свободно съчинение, което учителят ни зададе да направим, когато изведнъж чух необикновено викане по стълбите и след малко влязоха в къщи двама пожарникари, които поискаха от баща ми позволение да прегледат печките и камините, защото над покривите горял един комин и не се разбирало чий е.
Баща ми каза:
— Заповядайте.
Макар че нямахме никъде запален огън, те започнаха да обикалят из стаите и да слагат ухо на стените, за да чуят дали няма шум от огън в тръбите, които водят в другите етажи на къщата.
Докато обикаляха из стаите, баща ми каза:
— Енрико, ето ти една тема за твоето свободно съчинение: пожарникарите. Опитай се да напишеш това, което ще ти разкажа. Аз ги видях на работа преди две години през една късна нощ, когато излизах от театъра „Балбо“. Като навлизах в улица „Рим“, видях необикновена светлина и вълна от хора, които притичваха. Една къща гореше. От прозорците и покрива излизаха огнени езици и облаци дим. Мъже и жени се появяваха на прозорците и изчезваха, като надаваха отчаяни викове. Пред входа имаше голяма блъсканица. Тълпата викаше:
— Ще изгорят живи! Помощ! Пожарникарите!
В тоя момент пристигна една кола, от която скочиха четирима пожарникари, които се намирали в общината, и се мушнаха в къщата. Щом влязоха, ние видяхме нещо ужасно: една жена се появи с вик на прозореца на третия етаж, залови се за преградката, прескочи я и остана така хваната, почти увиснала в пространството с гръб навън, наведена под дима и пламъците, които излизаха от стаята и почти докосваха главата й. Тълпата нададе вик на ужас. Пожарникарите, задържани по погрешка на втория етаж от ужасените квартиранти, бяха вече пробили една стена и се бяха спуснали в една стая, когато стотина викове ги предупредиха:
— На третия етаж! На третия етаж!
Полетяха към третия етаж. Тук рушенето беше адско: тресяха се тавански греди, коридорите бяха пълни с пламъци и навсякъде дим, който задушаваше. За да стигнат до стаите, дето бяха затворени наемателите, оставаше само един път — да минат през покрива. Те се спуснаха нагоре и след минутка видяхме един черен призрак да скача по керемидите сред дима. Беше ефрейторът. Но за да се отиде на оная част на покрива, която се намира над апартамента, заграден от огъня, трябваше да се мине по, много тясно пространство между тавански прозорец и водосточната тръба. Всичко останало гореше, а това малко пространство беше покрито със сняг и лед и нямаше къде да се залови човек.
— Невъзможно е да мине! — викаше тълпата отдолу. Ефрейторът излезе на ръба на покрива. Всички изтръпнаха. Мина. Едно безкрайно „Да живее!“ се издигна до небесата. Ефрейторът отново поде своя бяг и като стигна до застрашеното място, започна бързо да разбива с брадва керемиди, греди, летви, за да си направи отвор, през който да се спусне вътре. През това време жената висеше все така извън прозореца, огънят лудуваше над главата й, още една минута и тя щеше да падне на улицата. Отворът бе направен. Ефрейторът сне раменния си каиш и се спусна долу; другите пожарникари, дошли след него, го последваха. В същия момент докараха една много висока стълба, която опряха о главния корниз на къщата, пред прозорците, от които излизаха пламъци и викове на обезумели от ужас хора. Но на зрителите се струваше, че беше вече късно.
— Никой няма да се спаси — викаха те. — Пожарникарите ще изгорят. Свърши се! Загинаха!
Изведнъж на прозореца се яви черната фигура на ефрейтора, осветена отгоре надолу от пламъците. Жената обви с ръце шията му. Той я хвана през кръста с двете си ръце, извлече я горе и я остави вътре, в стаята. Тълпата нададе вик от хиляди гласове, който заглуши шума от пожара. Ами другите? И как ще слязат? Стълбата, опряна на покрива пред друг прозорец, беше на доста голямо разстояние. Как биха могли да се заловят за нея? Докато ставаше дума за това, един от пожарникарите се показа на прозореца, сложи десния си крак на корниза на прозореца, а левия на стълбата и така сграбчваше един по един квартирантите, които другите му подаваха отвътре, предаваше ги на един другар, който се беше качил горе от улицата и който, като ги прикрепяше добре на стълбата, ги караше да се спускат надолу един след друг, подпомогнати от пожарникари отдолу. Първа мина жената, след това едно момиченце, след това друга жена и накрай един старец. Всички бяха спасени. След стареца слязоха пожарникарите, които бяха останали вътре. Последен слезе ефрейторът, който пръв се притече на помощ. Тълпата посрещна всички с ръкопляскания; но когато се появи последният, предводителят на спасителите, оня, който бе пръв презрял опасността, който щеше да умре, ако трябваше някой да умре, тълпата го поздрави като победител, като викаше и простираше ръце в сърдечен порив на възхищение и признателност, и в късо време неговото име — Джузепе Робино — прозвуча от хиляди уста…
Разбра ли? Това значи смелост, смелост на сърцето, която не разсъждава, която не се колебае, която отива със светкавична бързина там, дето чува вика на някой умиращ. Аз ще те заведа някой ден на упражненията на пожарникарите и ще ти покажа ефрейтора Робино. Ти ще бъдеш много доволен, ако го познаваш, нали?
Отговорих утвърдително.
— Ето го тук — каза баща ми.
Веднага се обърнах. Двамата пожарникари, свършили работата си, прекосяваха стаята, за да излязат.
Баща ми ми посочи по-дребния, който имаше галони, и ми каза:
— Стисни ръката на ефрейтора Робино.
Ефрейторът се спря и ми подаде ръката си, като се усмихваше. Аз я стиснах, той се сбогува и излезе.
— И запомни тоя случай добре — каза баща ми. — Защото от хилядите ръце, които ще стиснеш в живота, няма да има може би десет, които да струват колкото неговата.
От Апенините до Андите
Месечен разказ
Преди много години едно тринадесетгодишно генуезче, син на работник, тръгна само̀ от Генуа за Америка да търси майка си.
Майка му беше отишла две години преди това в Буенос Айрес, столицата на Аржентинската република, за да се настани в някое богато семейство като прислужница и така да спечели за късо време толкова, че да може да изправи на крака семейството си, които поради разни нещастия бе обедняло и задлъжняло. Не са малко жените, които правят такова дълго пътуване с тая цел и които благодарение на големите заплати, които се плащат там на прислужничките, се връщат след някоя и друга година в отечеството си с няколко хиляди лири.
Бедната майка порони кървави сълзи при раздялата със синовете си, единият на осемнадесет, другият на единадесет години, но отпътува, изпълнена със смелост и надежда. Пътуването й бе щастливо. Щом пристигна, тя постъпи чрез един генуезец, дребен търговец, братовчед на мъжа й, установил се там от много време, при едно добро аржентинско семейство, което й плащаше хубаво и се отнасяше към нея добре. И за късо време тя разменяше редовно писма със своите. Както се бяха споразумели помежду си, съпругът отправяше писмата до братовчеда си, който ги предаваше на жена му, а тя от своя страна му предаваше отговорите си, които той препращаше в Генуа, като прибавяше някой ред от себе си. Като печелеше осемдесет лири на месец и не харчеше нищо за себе си, тя изпращаше в къщи всеки три месеца доста голяма сума, с която съпругът й, който беше честен човек, изплащаше постепенно най-неотложните
