спокойни езера. След това — отново между заплетените острови на архипелаг сред огромни купчини зеленина. Царуваше дълбока тишина. На дълги разстояния бреговете и самотните и просторни води даваха картината на една непозната река, в която скромната платноходка сякаш първа на света бе дръзнала да плава. Колкото повече отиваха напред, толкова повече тая чудовищна река го смущаваше. Той си представяше, че майка му е при изворите и че плаването трябваше да трае години. Два пъти през деня ядеше по малко хляб и солено месо с лодкарите, които, като го виждаха печален, никога не му заговорваха. Нощем спеше на кувертата и от време на време се стряскаше, поразен от бистрата светлина на луната, която посребряваше безкрайните води и далечните брегове. И тогава сърцето му се свиваше.
— Кордова! — повтаряше той това име, като името на ония тайнствени градове, за които бе чувал да се говори в приказките. Но после си мислеше: „Майка ми е минала оттук, видяла е тия извори, тия брегове“ — и тогава тия места не му се струваха толкова странни и самотни, защото погледът на майка му се беше спирал върху тях… Нощем един от лодкарите пееше. Тая песен му напомняше песните на майка му, когато го приспиваше като дете. Последната нощ, когато чу тая песен, се разплака. Лодкарят прекъсна песента и му извика:
— Дръж се, момче! Дявол да го вземе! Генуезец да плаче, защото е далеч от дома си! Генуезците обикалят света горди и силни!
При тия думи Марко се стресна, чу гласа на генуезката кръв и вдигна гордо чело, като удари с юмрук по кормилото.
„Е, добре — каза си той, — ако потрябва и аз да обиколя целия свят, да пътувам още години наред и да измина стотици мили пеша, ще вървя напред, докато намеря майка си, па макар да стигна умиращ и да падна мъртъв в краката й! Стига да я видя още веднъж! Няма да се отчайвам!“
В такова бодро настроение една ранна розова и хладна утрин той се озова пред град Розарио, разположен върху високия бряг на Парана, дето се оглеждаха във водите мачтите със знамена на стотина кораба от всички страни.
Щом слезе на брега, той се упъти към града с торба в ръка, да търси един аржентинец, за когото неговият покровител му бе дал визитната си картичка с няколко препоръчителни думи. Като влизаше в града, струваше му се, че влиза в познат град. И тук улиците бяха безкрайни, прави, от двете страни с ниски и бели къщи, над чиито покриви имаше по всички посоки снопове от телефонни жици, които приличаха на огромни паяжини. И тук гъмжеше от хора, коне и коли. Главата му се объркваше — струваше му се, че влиза отново в Буенос Айрес, за да търси пак братовчеда. Той обикаля около половин час, като завиваше ту на една, ту на друга страна, и му се струваше, че се връща все на една и съща улица. Най-сетне с упорито питане успя да намери къщата на новия си покровител. Дръпна звънеца. На вратата се показа един едър рус и намръщен човек, който имаше вид на домоуправител и който го запита грубо с произношение на чужденец:
— Кого търсиш?
Момчето каза името на господаря.
— Господарят — отвърна домоуправителят — замина снощи за Буенос Айрес с цялото си семейство.
Момчето занемя. След малко промълви:
— Но аз… нямам тук никого? Самичък съм! И подаде бележката.
Домоуправителят я взе, прочете я и каза грубо:
— Не зная какво да направя. Ще му я дам след един месец, когато се върне.
— Но аз, аз съм самичък! В нужда съм! — възкликна момчето с умоляващ глас.
— Хайде върви си — каза домоуправителят, — в Розарио има достатъчно кърлежи от твоята родина! Иди да просиш в Италия.
И затвори вратата под носа му.
Момчето остана като вкаменено.
После пое бавно торбата си и тръгна с измъчено сърце, със смутен дъх, връхлетяно изведнъж от хиляди тревожни мисли. Какво да прави? Къде да иде? От Розарио до Кордона имаше един ден път с влак. То имаше в джоба си само няколко лири. Като се извади онова, което трябваше да похарчи тоя ден, нямаше почти нищо да му остане. Къде да намери пари за път? Можеше да работи. Но как, от кого да поиска работа? Да иска милостиня? О, не, да го отритнат, да го оскърбят, да го унижат като преди малко, не, никога, никога вече, по-добре да умре! Като си помисли това и като видя пред себе си много дългата улица, която се губеше далече в безкрайната равнина, почувствува, че за втори път го напуска смелостта. То хвърли на плочника торбата си, седна върху нея и зарови лице в ръцете си, отчаяно, без да заплаче.
Минувачите се спъваха о него; колите изпълваха улицата с шум; някои момчета се спираха да го гледат. То остана дълго време така.
По едно време се стресна от един глас, който му каза на италианско-ломбардски:
— Какво ти е, момченце?
При тия думи момчето вдигна глава и веднага скочи на крака, като възкликна от учудване:
— Вие сте тук?
Беше старият селянин ломбардец, с когото бе завързало приятелство из пътя.
Учудването на селянина не беше по-малко от неговото. Но момчето не му остави време да го разпитва и набързо му разказа какво му се бе случило:
— Сега съм без пари, трябва да работя. Намерете ми някаква работа, да мога да скътам някоя и друга лира. Аз мога да върша всякаква работа — да пренасям багаж, да мета улици, да изпълнявам поръчки, дори да работя на полето. Ще се задоволя с черен хляб, стига да мога да тръгна скоро, да мога да намеря веднъж майка си. Моля ви се, намерете ми работа, намерете ми, за бога, защото повече не мога така!
— Дявол да го вземе, дявол да го вземе! — каза селянинът, като гледаше наоколо и се почесваше по брадичката. — Ама че история. Лесно се казва: ще работя. Ще видим. Не може ли да се намерят трийсет песо между толкова италианци?
Момчето го гледаше, ободрено от лъч надежда.
— Ела с мене — каза му селянинът.
— Къде? — запита момчето, като взе торбата.
— Ела с мене.
Селянинът тръгна, тръгна подир него и Марко. Изминаха доста дълго разстояние, без да си проговорят. Селянинът се спря пред вратата на една кръчма. На фирмата й имаше една звезда, а под нея беше написано: „Звездата на Италия“. Селянинът надникна вътре и като се обърна към момчето, каза весело:
— Пристигаме в добър момент.
Влязоха в една голяма стая, където имаше няколко маси и много седнали мъже, които пиеха и разговаряха нависоко. Селянинът ломбардец се приближи до първата маса и от начина, по който поздрави шестимата посетители, които бяха седнали около нея, личеше, че е бил допреди малко в компанията им, Лицата им бяха зачервени и те си чукаха чашите, като се смееха и разговаряха на висок глас.
— Другари — заговори веднага ломбардецът, като остана прав, и представи Марко. — Тук има едно бедно момче, наше италианче, което е дошло само от Генуа в Буенос Айрес да търси майка си. В Буенос Айрес му казали: „Тук я няма; в Кордова е“, То идва с ладия в Розарио за три дни и три нощи с два препоръчителни реда. Представя визитната картичка, но се отнасят към него грубо. Няма пукната пара и е само. То е много смело момче. Я да видим. Няма ли да се намерят толкова пари да му се плати билетът, за да отиде в Кордона да намери майка си? Ще го оставим ли като куче?
— За нищо не света! Никога няма да пожалим това! — извикаха всички едновременно, като удариха юмруци по масата. — Наш съотечественик! Ела тук, малкия!
— Ние, преселниците, сме тук! — Я виж какъв хубав палавник! — Изкарайте парите, другари! — Браво! Дошло само! — Смело момче си ти! — Пийни си една глътка! — Ще те изпратим на майка ти, не бери грижа!
И един го щипваше по бузата, друг го потупваше по рамото, трети му снемаше торбата; други преселници станаха от съседните маси и се приближиха. Историята на момчето обиколи кръчмата. От съседната стая дойдоха трима посетители, аржентинци. В по-малко от десет минути селянинът ломбардец, който поднасяше шапката си, събра четиридесет и две песо.
— Видя ли — каза той тогава, като се обърна към момчето — колко бързо стават работите в Америка? —
