дългове, като възстановяваше по тоя начин доброто си име. И през това време се трудеше и беше доволен от работите. При това той живееше с надеждата, че съпругата му ще се върне скоро, защото къщата изглеждаше пуста без нея, а и по-малкият син, който обичаше много майка си, не можеше да се помири с нейното отсъствие и страдаше.
Но като изтече една година от заминаването й, след едно кратко писмо, с което тя съобщаваше, че не е добре, не получиха вече никакви известия. Писаха два пъти на братовчеда, но той не отговори. Писаха на аржентинското семейство, при което жената работеше, но не получиха отговор, защото може би бяха сбъркали името в адреса. Понеже се бояха да не се е случило някое нещастие, писаха до италианското консулство в Буенос Айрес да издири жената. След три месеци консулът им отговори, че въпреки обявлението, което дал във вестниците, никой не се явил дори да даде сведения. И не можеше да бъде другояче освен поради другите причини, също и поради това, че за да спаси честта на близките си която й се струваше, че опетнява, като слугува, добрата жена не бе дала на аржентинското семейство истинското си име.
Изминаха още няколко месеца, без да получат някакво известие. Бащата и синовете бяха разтревожени. А по-малкият беше потиснат от тъга, която не можеше да победи. Какво да правят? Към кого да прибягнат? Първата мисъл на бащата беше да замине, да отиде да търси жена си в Америка. Ами работата? Кой би се грижил за децата му? Не можеше да замине и по-големият син, който започваше тъкмо тогава да припечелва по нещо и беше необходим за семейството. Те живееха в тая тревога, като повтаряха всеки ден все същите печални разговори или пък се гледаха един друг мълчаливо. Но една вечер Марко, по-малкият, каза решително:
— Аз ще ида в Америка да търся мама.
Бащата поклати печално глава и не отговори. Тая мисъл беше проникната с любов, но не можеше да се изпълни. На тринадесетгодишна възраст да направи сам пътуване в Америка, което изискваше цял месец, за да се стигне дотам! Но момчето настояваше търпеливо. Настоя тоя ден, следния ден, настояваше всеки ден с голямо спокойствие, като разсъждаваше като зрял мъж.
— Други са отивали — казваше то, — и по-малки от мене. Щом се кача веднъж на кораба, ще стигна там като всеки друг. Щом стигна там, ще потърся дюкяна на братовчеда. Там има толкова италианци, все някой ще ми покаже улицата. Намеря ли братовчеда, ще намеря и мама. Ако пък не го намеря, ще отида при консула и ще потърся аржентинското семейство. Каквото и да се случи, там има работа за всички, ще намеря работа и аз — поне да спечеля толкова, колкото е необходимо за да мога да се върна.
И така малко по малко почти успя да убеди баща си. Баща му го ценеше, знаеше, че то е умно и смело, че е свикнало на лишения и жертви и че всичките тия качества ще се удвоят по сила в сърцето му заради святата цел да намери майка си, която то обожаваше. При това капитанът на един параход, приятел на негов познат, чу да се говори за това и обеща да му даде безплатен билет за трета класа до Аржентина. И тогава след още известно колебание бащата се съгласи и пътуването бе решено. Напълниха му една торба с дрехи, сложиха в джоба му малко пари, дадоха му адреса на братовчеда и през една хубава априлска вечер го качиха на кораба.
— Сине, Марко — каза баща му, като го целуваше за последен път, просълзен, на стълбата на парахода, който се готвеше да тръгне, — не падай духом. Ти заминаваш за една свята цел и господ ще ти помогне.
Клетият Марко! Той имаше силен дух, който при това беше подготвен за най-суровите изпитания в това пътуване; но когато започна да изчезва на кръгозора неговата хубава Генуа и видя, че е навътре в морето на голям параход, изпълнен със селяни-емигранти, сам, непознат на никого, с малката торба, в която се криеше цялото му богатство, внезапно изпадна в униние. В продължение на два дни той стоя сгушен като куче на предната част на парахода, почти без да яде, готов всеки миг да заплаче. През ума му минаваха разни тъжни мисли, но най-тъжната беше ужасната и упорита мисъл, че майка му е умряла. Докато спеше неспокойно и мъчително, той постоянно виждаше лицето на един непознат, който го гледаше със съчувствие и му прошепваше на ухото:
— Майка ти умря!
И тогава той се събуждаше, като задушаваше едни вик. Но все пак, като минаха Гибралтарския проток, при вида на Атлантическия океан той се понасърчи и обнадежди. Но за късо време. Безкрайното все еднообразно море, растящата горещина, скръбта на всичките ония хора, които го заобикаляха, и чувството на самотност отново понизиха настроението му.
Дните, които се нижеха един след друг пусти и еднообразни, се сливаха в паметта му, както се случва на болните. Струваше му се, че е в морето е от една година.
И всяка заран, като се събуждаше, той оставаше поразен, че е сам-самичък, сред водната безбрежност, на път за Америка.
Хубавите хвърчащи риби, които от време на време падаха върху парахода, чудесните залези на тропиците с ония грамадни кървавочервени облаци и ония нощни фосфоресценции, които правят океана да изглежда цял пламнал като от лава, му правеха впечатление не на реални неща, а на чудеса, видени насън. Имаше и дни с лошо време, през които той оставаше непрекъснато затворен в спалнята, където всичко се люлееше и се рушеше сред риданията и ругатните на изплашените хора и смяташе, че е дошел последният му час. Имаше и дни, когато морето беше тихо и жълтеникаво, горещината непоносима, досадата безкрайна; безкрайни и ужасни часове, през които изнурените пътници, отпуснали се неподвижни на масите, изглеждаха мъртви. И пътуването нямаше край; море и небе, небе и море, днес като вчера, утре като днес — все едно и също. И той по цели часове стоеше облегнат на оградата, загледан в безкрайното море, поразен, като мислеше смътно за майка си, докато му се затвореха очите и главата му клюмнеше за сън. И тогава виждаше отново непознатия човек, който го гледаше със състрадание и му повтаряше на ухото:
— Майка ти умря!
При тия думи той се стресваше, за да започне отново да сънува с отворени очи и да гледа неизменния кръгозор.
Пътуването трая двайсет и шест дни! Времето беше хубаво и въздухът свеж. Той се запозна с един добър старец, ломбардец, който отиваше в Америка да намери сина си, земеделец, близо до град Розарио. Разказа му всичко за дома си и старецът му повтаряше от време на време, като го потупваше с ръка по тила:
— Не падай духом, ще намериш майка си здрава и доволна.
Компанията на стареца го ободряваше, неговите тъмни предчувствия бяха станали радостни. Седнал на предната част на парахода до стария селянин, който пушеше лулата си под красивото звездно небе, сред групи от изселници, които пееха, той си представяше сто пъти пристигането си в Буенос Айрес, виждаше се на търсената улица, намираше дюкяна, спускаше се към братовчеда: „Как е мама? Къде е? Да идем веднага! Да идем веднага!“ Тичаха заедно, изкачваха една стълба, отваряше се една врата… И тук неговият безгласен монолог спираше, въображението му се губеше в чувството на неизразима нежност, която го караше да извади скритом един малък медальон, който носеше на врата си, и да каже, целувайки го, молитвите си.
На двайсет и седмия ден след тръгването пристигнаха. Беше хубава червена майска зора, когато параходът хвърли котва в безкрайната река Ла Плата, на чийто бряг е разположен обширният град Буенос Айрес, столицата на Аржентинската република. Това блестящо време му се стори като добро знамение. Той беше извън себе си от радост и нетърпение. Майка му беше на няколко мили далече от него! След няколко часа щеше да я види! Той беше в Америка, в Новия свят, и бе имал смелостта да дойде самичък! Струваше му се, че целият толкова дълъг път беше изминал за миг. Струваше му се, че е летял насън и се е събудил на това място. И беше толкова щастлив, че почти не се учуди, нито се натъжи, когато претърси джобовете си и не намери едното от двете възелчета, на които бе разделил малкото си съкровище, за да бъде по-сигурен, че няма да изгуби всичко. Бяха му го откраднали и му оставаха малко лири; но какво значение имаше това за него сега, когато беше близо до майка си? С торбата си в ръка той слезе заедно с много други италианци в едно малко параходче, което ги отнесе близо до брега, спусна се от параходчето в една лодка, която носеше името „Андрея Дориа“, слезе на вълнолома, сбогува се със своя стар приятел ломбардец и се отправи с големи крачки към града.
Щом стигна в началото на първата улица, спря един човек, който минаваше, и го помоли да му каже коя посока да хване, за да стигне на улица „Лос Артес“. Човекът беше работник, италианец. Той го погледна с
