Пийни си! — извика му друг, като му подаде чаша вино: — За здравето на майка ти!
Всички вдигнаха чаши. И Марко повтори:
— За здравето на ма…
Но ридание от радост сви гърлото му и като остави чашата на масата, се хвърли на шията на своя старец.
На другата сутрин, на разсъмване, той беше вече тръгнал за Кордова, смел и засмян, изпълнен с радостни предчувствия. Но няма радост, която да може да издържи дълго пред зловещите изгледи на природата. Времето беше сиво и мрачно; влакът, почти празен, летеше през една безкрайна равнина, лишена от каквато и да било къщурка. Марко беше сам в един много дълъг вагон, който приличаше на ония от влаковете за ранени. Гледаше надясно, гледаше наляво и виждаше само една безкрайна пустиня с пръснати осакатени малки дървета с криви стъбла и клони, в изгледа на които сякаш се четеше гняв и мъка; мрачната, рядка и тъжна растителност придаваше на равнината вид на безкрайно гробище. Той си подремваше около половин час, след това започваше отново да гледа: гледката беше все същата. Гарите бяха самотни като жилища на отшелници и когато влакът се спираше, не се чуваше никакъв глас. Струваше му се, че е във влак, загубен, изоставен сред пустиня. Струваше му се, че всяка гара ще бъде последна и след нея ще навлезе в таинствените и страшни земи на диваците. Леден ветрец режеше лицето му. Като го изпращаха в Генуа в края на април, близките му не помислиха, че в Америка той ще завари зимата, и го облякоха с летни дрехи. След няколко часа студът започна да го измъчва, а със студа го налегна и умората от миналите дни, изпълнени със силни вълнения, и от безсънните и мъчителни нощи. Заспа, спа дълго време, събуди се вкочанясал. Чувствуваше се зле. И тогава го обхвана смътният ужас, че може да падне болен и да умре из пътя и да го хвърлят сред тая тъжна равнина, където неговият труп ще бъде разкъсан от кучета и грабливи птици като труповете на коне и крави, които от време на време виждаше край пътя и от които извръщаше погледа си с отвращение. При неговото неразположение и неспокойствие, сред това мрачно мълчание на природата възбуденото му въображение клонеше все към черното. После сигурен ли е, че ще намери майка си в Кордова? Ами ако не е там? Ако господинът от улица „Лос Артес“ е сбъркал? Ами ако е умряла? С тия мисли той заспа отново и сънува, че е в Кордова нощем и чува да викат от всички врати и прозорци: „Няма я! Няма я! Няма я!“ Той се стресна ужасен̀ и в дъното на вагона видя трима брадати мъже, увити в разноцветни шалове, които го гледаха, като разговаряха тихо. Като светкавица му мина през ума подозрението, че са убийци и искат да го убият, за да му откраднат торбата. Към студа и неразположението му се прибави страхът. Смутеното му въображение съвсем се обърка. Тримата мъже продължаваха да го гледат втренчено. Един от тях тръгна към него. Тогава Марко загуби ума си и като се затича към него с отворени ръце, извика:
— Нямам нищо. Аз съм бедно момче. Идвам от Италия, отивам да търся майка си, сам съм… не ми правете зло!
Тримата мъже разбраха веднага, съжалиха го, помилва го и го успокоиха, като му казаха много думи, които не разбра. И като видяха, че зъбите му тракаха от студ, метнаха му един от своите шалове и го накараха да седне, за да заспи. И той заспа на свечеряване. Когато го събудиха, Марко беше в Кордова.
Ах, колко леко си отдъхна и с какъв порив изскочи от вагона! Запита един чиновник на гарата къде живее инженер Мекуинец. Той му каза името на една черква — къщата била до нея. Момчето тръгна бързо. Беше нощ. Влезе в града. И като видя правите улици с малки бели къщи от двете страни и прерязани от други прави и много дълги улици, стори му се, че влиза отново в Розарио. Но имаше малко хора, а на светлината на редките фенери срещаше странни лица с непознат цвят — между възчер и зеленикав. Когато от време на време си вдигаше главата, той виждаше черкви с чудновата архитектура, които се очертаваха огромни и черни върху фона на небето. Градът беше тъмен и тих, но в сравнение с огромната пустиня която бе прекосил, му се струваше весел. След като запита един свещеник, той намери бързо черквата и къщата, дръпна звънеца с трепереща ръка, а другата притисна към гърдите си, за да умири сърцето си, което биеше силно.
Една старица със свещ в ръка отвори вратата.
Момчето не можа да проговори веднага.
— Кого търсиш? — запита тя на испански.
— Инженер Мекуннец — каза Марко.
Старицата понечи да скръсти ръце на гърди и отговори, като поклати глава:
— Значи и ти си някакъв на инженер Мекуинец? Струва ми се, че е време да се сложи край! От три месеца вече ни безпокоят. Не е достатъчно, че го съобщиха вестниците — ще трябва да се обяви и на всеки ъгъл, че господин Мекуинец е отишел да живее в Тукуман!
Момчето направи с ръка движение на отчаяние. След това избухна в гняв.
— Това е вече проклятие! Аз ще трябва да умра на пътя, без да намеря майка си! Ще полудея, ще се самоубия! Господи! Как се нарича тоя град? Къде е? На какво разстояние?
— Е, клето момче — отвърна старицата умилостивена, — не е много. Четири или петстотин мили, а може и повече.
Момчето покри лицето си с ръце; след това запита през сълзи:
— А сега… какво да правя?
— Какво да ти кажа, клети синко — отвърна жената; — не знам.
Но веднага й блесна една мисъл и добави набързо:
— Слушай какво ми мина през ум. Направи така. Завий надясно по улицата, до третата врата ще намериш едно дворче. Там има един „капатаз“, един търговец, който утре заминава за Тукуман със своите коли и волове. Виж дали ще поиска да те вземе, като му предложиш услугите си. Може би ще ти даде място на някоя от колите си. Върви веднага.
Момчето грабна торбата, поблагодари и се затича. След две минути то се озова в един широк двор, осветен от фенери, където няколко мъже товареха чували с жито върху огромни коли, подобни на тези на подвижните акробатски трупи, със заоблени покриви и много високи колела. Един висок мъж с дълги мустаци, загърнат в един вид пелерина на бели и черни квадрати, с ботуши ръководеше работата. Момчето се доближи до него и му отправи плахо молбата си, като му каза, че е дошло от Италия и отива да търси майка си.
„Капатазът“, което значи водач (водачът на керван от коли), го изгледа от главата до петите и му отвърна сухо:
— Нямам място.
— Аз имам петнайсет лири — каза момчето с умоляващ глас, — ще ви ги дам. Из пътя ще работя. Ще ходя за вода и за фураж на добитъка, ще върша всички услуги. Малко хляб ми стига. Сторете ми малко място, господине.
„Капатазът“ го погледна отново и отговори по-любезно:
— Няма място… и освен това… ние не отиваме в Тукуман, отиваме в друг град — Сантияго дел Естеро. На едно място ще трябва да те оставим и оттам ще има още много път да минеш пешком.
— Ах, аз бих минал и двойно по-дълъг път! — възкликна Марко; — аз ще вървя, за това не се грижете — по един или друг начин ще стигна. Сторете ми малко място, господине, моля ви се. Моля ви се, не ме оставяйте тук сам!
— Имай предвид, че пътуването ще трае двайсет дни!
— Няма значение.
— Пътуването е тежко!
— Ще понеса всичко.
— Ще трябва да пътуваш самичък!
— Не се страхувам от нищо. Стига само да намеря майка си. Смилете се!
„Капатазът“ приближи до лицето му един фенер и го изгледа. След това каза:
— Добре.
Момчето му целуна ръка.
— Тая нощ ще спиш в една кола — добави „капатазът“, като го оставяше; — утре заранта в четири часа ще те събудя. Лека нощ!
Сутринта в четири часа при светлината на звездите дългата редица коли потегли с голям шум. Всяка
