кола се теглеше от шест вола, следвана от голям брой запасен добитък. Като го сложиха в една от колите върху чувалите, момчето заспа отново дълбоко. Когато се събуди, керванът беше спрял на едно усамотено място под слънцето и всички мъже бяха насядали около един телешки бут, който се печеше на открито, нанизан на шиш, забит в земята, до голям огън, раздухван от вятъра. Всички заедно ядоха, спаха и след това потеглиха отново. Пътуването продължаваше така, с ред, като войнишки поход. Всяка заран тръгваха в пет часа, спираха се в девет, тръгваха отново в пет часа следобед и се спираха в десет. Коларите пътуваха на коне и подкарваха воловете с дълги остени. Момчето кладеше огън за печеното, даваше на добитъка фураж, почистваше фенерите, носеше вода за пиене. Страната минаваше пред очите му като неясно видение; обширни гори с малки тъмни дървета; села с малко пръснати къщи с червени нащърбени фасади; много обширни пространства, може би нявгашни легла на солени езера, белеещи се от сол, докъдето стига погледът; и на всяка страна все равнина, пустота, мълчание. Много рядко срещаха по двама-трима пътника на коне, следвани от стадо коне, които минаваха в галоп като вихрушка. Дните бяха еднообразни както по морето — досадни и безкрайни. Но времето беше хубаво. Само че коларите ставаха от ден на ден по- взискателни към момчето, като че ли то беше техен длъжен слуга; някои се отнасяха към него грубо, със заплахи; всички, искаха от него услуги безогледно; караха го да носи огромни товари фураж; пращаха го да взема вода от далечни места. Смазано от работа, то не можеше нощем дори да спи, стряскано непрекъснато от силните подскачания на колата и от оглушителното скърцане на колелата и на дървените оси. И отгоре на това излезлият вятър разнасяше изобилен червеникав прах, който покриваше всичко, проникваше и колата, влизаше под дрехите му, пълнеше му очите и устата, пречеше му да гледа и да диша; разнасян непрекъснато, тоя прах беше мъчителен и непоносим. Изнемощяло от усиления труд и безсънието, окъсано и мръсно, укорявано и нагрубявано от сутрин до вечер, клетото момче всеки ден падаше духом все повече и щеше съвсем да се отчае, ако „капатазът“ не му отправяше от време на време по някоя добра дума. Често в някой ъгъл на колата, незабелязано от никого, то плачеше, затулило лице с торбата си, в която имаше само дрипи. Всяка заран то ставаше все по-слабо и по-обезсърчено и като погледнеше полето, като видеше пак оная безкрайна и сурова равнина, подобна на земен океан, то си казваше: „О, до довечера няма да доживея, до довечера няма да доживея! Днес ще умра по пътя!“
И работата ставаше все по-тежка, лошите обноски все по-непоносими.
Една сутрин в отсъствието на „капатаза“ един от коларите го наби, защото беше закъсняло да донесе вода. И оттогава им стана навик, когато му даваха някакво нареждане, да го удрят по главата, като му казваха:
— Прибери това, вагабонтино! Занеси това на майка си!
Сърцето му се късаше от мъка. Три дни прекара в колата, покрито с една завивка, в треска. Освен „капатаза“, който му даваше да пие лекарства и му измерваше пулса, то не виждаше другиго. И тогава му се стори, че е загубено и призоваваше отчаяно майка си, като повтаряше стотина пъти: „О, майко моя, майко моя! Помогни ми! Ела да ме посрещнеш, че умирам! О, клета майко, никога вече няма да те видя! О, клета майко, ще ме намериш мъртъв по пътя!“
И скръстваше ръце на гърди и се молеше. Благодарение на грижите на „капатаза“ то се почувствува по-добре и оздравя. Но с оздравяването настъпи най-ужасният ден от пътуването му, денят, в който трябваше да остане само. От повече от две седмици бяха на път. Когато пристигнаха на мястото, където от пътя за Тукуман се отделя тоя за Сантияго дел Естеро, „капатазът“ му съобщи, че трябва да се разделят. Даде му някои указания за пътя, свърза му торбата на гърба, за да не му пречи при ходенето, и като че ли страхувайки се да не се разчувствува, той се сбогува набързо с него. Момчето едва успя да му целуне ръка. И на другите мъже, които се отнасяха толкова сурово към него, сякаш им стана малко мъчно, като го видяха, че остава само, и му махнаха с ръка за сбогом, като се отдалечаваха. На свой ред и то им махна с ръка и остана да гледа кервана, докато се скри в червения прахоляк. След това тръгна печално.
Ала едно нещо го поутеши още в самото начало. След толкова дневно пътуване през безкрайната и еднообразна равнина то виждаше пред себе си верига от много високи сини планини с бели върхове, които му напомняха Алпите и го караха да си мисли, че се приближава до своя роден край. Бяха Андите, гръбначният стълб на Американския континент, безкрайната верига, която се простира от Огнена земя до Ледовития океан на Северния полюс на сто и десет градуса ширина. Утешаваше го и това, че въздухът ставаше все по-топъл — като се изкачваше към север, той се приближаваше до тропическите области.
На големи разстояния намираше малки групи къщи с по едно дюкянче, от което си купуваше нещо за ядене. Срещаше мъже на коне. От време на време виждаше жени и деца, седнали на земята, неподвижни и сериозни, със съвсем нови за него лица, със земен цвят, с полегати очи и с изпъкнали ябълки, които гледаха втренчено и го сподиряха с погледа си, извръщайки бавно главите си като автомати. Те бяха индианци.
Първия ден вървя, докъдето му държеха силите, и спа под едно дърво. Втория ден вървя много по-малко и с по-малко енергия. Обущата му бяха скъсани, краката издраскани и стомахът му омаломощен от лошата храна. Привечер започваше да се страхува. В Италия бе чувал да се разправя, че в тия краища имало змии: струваше му се, че ги чува, като пълзят, спираше се, хукваше, по тялото му лазеха тръпки. Понякога го обхващаше голямо състрадание към самия себе си и той си поплакваше безшумно, като вървеше. После си мислеше: „О, колко би страдала майка ми, ако знаеше, че се страхувам толкова много!“ — и тая мисъл му вдъхваше смелост. После, за да се откъсне от страха, си мислеше за много неща, свързани с нея.
Спомняше си думите й, когато тя напускаше Генуа, спомняше си как в детските му години нагласяваше завивките под брадичката му, когато биваше в леглото, и как го вземаше понякога в обятията си, като му казваше: „Постой малко с мене“, и той стоеше така дълго време, опрял главата си на нейната, като мислеше, мислеше… И си казваше: „Ще те видя ли един ден пак, мила майко? Ще завърша ли своето пътуване, майко моя?“ И вървеше, вървеше сред непознати дървета, сред просторни плантации от захарна тръстика, сред безкрайни ливади, като виждаше пред себе си постоянно ония големи сини планини, които прорязваха ведрото небе с високите си конуси.
Изминаха четири, пет дни, седмици. Силите му се изчерпваха бързо, краката му кървяха. Най-сетне една вечер, при залез слънце, му казаха:
— Тукуман е на пет мили оттук.
Той нададе радостен вик и ускори крачките си, сякаш в един миг му се беше възвърнала изгубената сила. Но това беше кратка самоизмама. Силите му го изоставиха изведнъж и той падна изтощен на ръба на една яма. Но сърцето му биеше весело. Небето, обсипано с безброй блестящи звезди, никога не беше му се струвало толкова хубаво. Изтегнало се на тревата за сън, то съзерцаваше звездите и си мислеше, че може би в същото време и майка му ги гледа. И си казваше: „О, майко, къде си? Какво правиш в тоя миг? Мислиш ли за твоя син? Мислиш ли за твоя Марко, който е толкова близо до тебе?“
Клетият Марко! Ако можеше да видя в какво положение се намира майка му в тоя момент, би направил свръхчовешко усилие, за да върви още и да стигне при нея с няколко часа по-рано. Тя беше болна на легло в една сутеренна стая в една великолепна къща, където живееше цялото семейство Мекуинец, което я обичаше много и се грижеше за нея. Клетата жена вече беше болнава, когато инженер Мекуинец трябваше да отпътува внезапно от Буенос Айрес, и не можа да се съвземе от хубавия въздух на Кордова. Това, че не беше получила нито от съпруга си, нито от братовчеда отговор на писмата си, както и нестихващото предчувствие за някакво голямо нещастие и постоянното безпокойство, в което беше живяла, като се колебаеше дали да отпътува или да остане в очакване на някакво тъжно известие, бяха влошили извънредно много здравословното й състояние. Накрай беше заболяла от една много сериозна болест: вклещена чревна херния. От петнайсет дена не ставаше от легло. За да се спаси животът й, трябваше да се направи операция. И тъкмо в тоя момент, когато нейният Марко я призоваваше, до леглото й бяха господарят и господарката й, които я уверяваха много благо да се съгласи да я оперират, а тя упорито отказваше и плачеше. Един отличен лекар в Тукуман беше идвал преди една седмица, но напразно. „Не, драги господа — казваше тя, — не си струва; нямам вече сили да издържа; ще умра под инструментите на хирурга. По-добре е да ме оставите да умра така. Не държа вече на живота. Всичко е свършено за мене. По-добре е да умра, преди да науча какво е станало със семейството ми.“
А господарите й казваха, че не се е случило нищо, да си дава кураж, че на последните й писма, изпратени направо за Генуа, ще получи отговор, да се съгласи да я оперират, да стори това заради децата си. Но мисълта за децата й правеше още по-тъжно дълбокото униние, което я омаломощаваше от дълго време. При тия думи тя се разплакваше:
— О, моите деца, моите деца! — възкликваше тя, като сключваше ръце. — Може би вече не са живи.
