мрака, той й говореше, казваше й думите, които щеше да й промълви скоро на ухото:
— Тук съм, майко моя, ето ме — няма вече никога да те оставя; ще се върнем в къщи заедно и аз ще бъда постоянно до тебе на кораба, притиснат към тебе, и никой няма вече да ме откъсне от тебе, никой, никога вече, докато бъдеш жива!
И не забелязваше през това време, че по върховете на гигантските дървета гаснеше сребърната светлина на луната в нежната белота на зората.
В осем часа същата сутрин тукуманският лекар, един млад аржентинец, беше вече при леглото на болната, придружен от един помощник, за да се опита за последен път да я убеди да се подложи на операция. Заедно с него я увещаваха най-горещо инженер Мекуинец и жена му. Но всичко беше напразно. Жената се чувствуваше без сили и нямаше вече вяра в операцията; тя беше твърдо уверена, че ще умре през време на операцията или няколко часа след нея, след като изтърпи по-остри болки от ония, с които щеше да настъпи естествената й смърт. Лекарят току й повтаряше:
— Но операцията е сигурна, вашето спасение е несъмнено, стига само да съберете малко кураж! И също тъй е несъмнена и смъртта ви, ако не се съгласите!
Тия думи отиваха на вятъра.
— Не — отвръщаше тя с изгаснал глас, — аз имам още кураж да умра, но нямам кураж да страдам безполезно. Благодаря, господин докторе. Така е писано. Оставете ме да умра спокойна.
Обезсърчен, лекарят престана да настоява. Никой вече не продума. Тогава жената обърна лицето си към господарката и й отправи с глас на умираща следните молби:
— Мила, добра госпожо — промълви тя с мъка, като плачеше. — вие ще изпратите малкото ми пари и жалките ми вещи на моето семейство… чрез консула. Надявам се, че всички са живи. Сърцето ми предрича добро в тия последни моменти. Ще бъдете тъй добра да пишете… че винаги съм мислила за тях, че винаги съм работила за тях… за децата си… и че единствената ми мъка беше, че няма да ги видя вече… но че съм умряла с кураж… примирена… благославяйки ги… и че поверявам на мъжа си… и на по-големия си син… по-малкия, моя клет Марко… който беше в сърцето ми до последния миг…
Изведнъж тя сключи ръце и започна да вика възбудена:
— Моят Марко! Моето дете! Моят живот!
Но както викаше с просълзени очи, забеляза, че господарката я няма в стаята — бяха дошли да я повикат скришом. Потърси с поглед господаря — и той беше изчезнал. В стаята бяха само двете болнични служителки и помощникът на лекаря. В съседната стая се чуваше шум от ускорени стъпки, тихо и бързо говорене и сподавени възклицания. Болната втренчи във вратата замъглените си очи в очакване. След няколко минути тя видя, че се появи лекарят с необикновено лице; след него господарката и господарят също с променени лица. И тримата я изгледаха с особен израз и си размениха няколко думи шепнешком. Стори й се, че лекарят каза на госпожата:
— По-добре веднага.
Болната нищо не разбра.
— Йозефа — каза й господарката с треперещ глас. — Имам да ти кажа една добра новина. Приготви си сърцето за добра новина.
Болната я погледна внимателно.
— Една новина — продължи господарката, все по-развълнувана, — която ще те зарадва много.
Болната разтвори широко очите си.
— Приготви се — продължи господарката — да видиш едно лице… което обичаш много.
Жената вдигна в миг глава и започна да хвърля бързи святкащи погледи ту към госпожата, ту към вратата.
— Едно лице — добави господарката, пребледняла, — пристигнало ей сега… неочаквано.
— Кой? — извика жената със сподавен и странен глас като изплашена.
След миг тя нададе силен вик, повдигна се и седна на леглото и остана неподвижна с широко разтворени очи и с ръце на слепите очи, като пред някакво видение.
Марко, окъсан и прашен, беше застанал на прага, хванат за ръка от лекаря.
Жената извика три пъти:
— Господи! Господи! Господи!
Марко се спусна напред, тя протегна мършавите си ръце и като го притисна към гърдите си със силата на тигрица, избухна в буен смях, прекъсван от дълбоки хлипания без сълзи, които я накараха да падне задавена на възглавницата.
Но се съвзе веднага и извика луда от радост, като обсипваше главата му с целувки:
— Как така си тук? Защо? Ти ли си? Колко си пораснал! Кой те доведе? Сам ли си? Не си ли болен? Ти си, Марко! Не е сън! Господи! Говори ми!
После, като промени внезапно тона си, каза:
— Не! Мълчи! Почакай! — И като се обърна към лекаря, каза бързо: — Скоро, веднага, докторе! Искам да оздравея! Готова съм. Не губете нито миг. Изведете вън Марко да не слуша. Нищо няма, Марко. После ще ми разправяш. Още една целувка! Върви. Ето ме, докторе.
Марко бе изведен навън. Господарите и жените излязоха бързо; останаха хирургът и помощникът му, които заключиха вратата.
Господин Мекуинец се опита да завлече Марко в една отдалечена стая, ала напразно. — Марко сякаш беше прикован към пода.
— Какво има? — запита той. — Какво й е на мама? Какво ще й правят?
Тогава Мекуинец, като се опита пак да го отведе, му каза тихо:
— Слушай. Сега ще ти кажа. Майка ти е болна, трябва да й направят една малка операция. Ела с мене, ще ти обясня всичко.
— Не — отвърна момчето, като упорствуваше, — искам да остана тук. Обяснете ми тук.
Инженерът сипеше думи върху думи, като го дърпаше; момчето започна да се плаши и трепери.
Изведнъж остър вик, сякаш вик на смъртно ранен, се разнесе из цялата къща.
Момчето отвърна с друг отчаян вик:
— Майка ми умря!
Лекарят се показа на вратата и каза:
— Майка ти е спасена!
Момчето го изгледа за миг и след това се хвърли в краката му разридано:
— Благодаря ви, докторе!
Но лекарят го вдигна с думите:
— Стани!… Не аз, а ти, смело момче, ти спаси майка си.
Лято
Марко Генуезчето е предпоследният малък герой, с когото се запознаваме тая година, остава ни още един за месец юни. Имаме още само два месечни изпита, двайсет и шест учебни дни, шест четвъртъка и пет недели. Чувствува се вече краят на учебната година. Дърветата в градината, листнати и разцъфтели, хвърлят хубава сянка върху гимнастическите уреди. Учениците вече са облечени в летни дрехи. Хубаво е сега да ги види човек, като излизат от класовете; колко различно е всичко от миналите месеци! Косите, които бяха стигнали до раменете, са махнати — главите са ниско остригани; виждат се голи крака и голи вратове; сламени шапки с всякаква форма, с панделки, които стигат чак до гърбовете, ризи и връзки от всички цветове; най-малките, дори и най-бедните до едно носят по нещо червено или синьо, някаква висулка или някакво парцалче с ярък цвят, стига да е от мама, за да се покажат; а мнозина идват на училище без шапка, сякаш са избягали от къщи. Някои носят бяло гимнастическо облекло. Един от учениците на учителката Делкати е червен от главата до петите като рак. Мнозина са облечени в моряшко облекло. Но най-хубаво е Зидарчето, което е сложило една грамадна сламена шапка, с която прилича на половин свещ с абажур, и е много смешен, като прави заешка муцуна под нея. Корети също хвърли своята
