шапка от котешка кожа и сега носи една вехта пътническа шапка от коприна. Вотини носи един вид шотландски костюм, хубаво докаран. Кроси е оголил гърдите си; Прекоси се забавлява в синята си рубашка на ковач. А Гарофи? Сега, когато трябваше да остави пелерината си, която скриваше стоките му, останаха открити всичките му джобове, натъпкани с вехтошарски дреболии, от които се подават лотарийни списъци. Сега се вижда кой какво носи: ветрила, направени от половин вестник, цеви от тръст, стрели за хвърляне по птиците, трева, майски бръмбарчета, които изскачат от джобовете и пълзят бавно нагоре по палтата. Мнозина от малките донасят китки цветя на учителките си. Също и учителките са облечени в летни дрехи с весели цветове; само не „Монахинята“, която носи винаги черно; и учителката с червеното перо е все с него и с възел от розови панделки на шията, всички измачкани от лапичките на учениците й, които винаги я карат да се смее и да тича. Сега е сезонът на черешите, на пеперудите, на музиката в алеите и на разходките в полето. Мнозина от четвърти клас вече ходят да се къпят в река По. Всички мислят само за ваканцията. Всеки ден излизаме все по-нетърпеливи и радостни за утрешния ден. Само ми е мъчно да гледам Гароне в жалейка и клетата си учителка от първи клас, която става все по-слаба и по-бледа и все по-силно кашля. Сега тя ходи прегърбена и ме поздравява толкова тъжна!
Поезия
Ти, Енрико, започваш да разбираш поезията на училището; но засега виждаш училището само отвътре; много по-хубаво и по-поетично ще ти се вижда то след трийсет години, когато ще ходиш да придружаваш децата си и ще го виждаш отвън, както аз го виждам. Докато чакам да ви пуснат, аз обикалям по тихите улици около училищната сграда и давам ухо към прозорците на приземния етаж, затворени с капаци. От един прозорец чувам гласа на една учителка, която казва:
— Ах, това „т“! Не върви така, моето дете! Какво би казал за него баща ти?…
От съседния прозорец се чува дебелият глас на един учител, който диктува бавно:
— Купи петдесет метра плат… по четири лири и петдесет метра… препродаде ги…
По-нататък е учителката с червеното перо, която чете на висок глас:
— Тогава Пиетро Мика със запален фитил…
От съседния клас се носи единно чуруликане на стотина птички, което означава, че учителят е излязъл за момент. Отивам по-нататък и когато завивам на ъгъла, чувам плача на ученик и гласа на учителката, която го кори или утешава. От други прозорци се чуват стихове, имена на големи и добри хора, откъслеци от мъдри изречения, които учат на добродетел, любов към отечеството, смелост. След това следват мигове на мълчание, през които човек би казал, че сградата е празна и сякаш не е възможно да има вътре седемстотин деца; след това се чува шумно избухване на общ смях, предизвикано от шегата на някой учител в добро настроение… И хората, които минават, се спират и всички отправят поглед на симпатия към тая мила сграда, която крие толкова деца и толкова надежди. След това се чува внезапен глух шум, удряне на книги и чанти, търкане на крака, бръмчене, което се разпространява от клас в клас и от ниско нависоко, както става при разпространяването на някоя добра новина — прислужникът обикаля да извести края на учебното време. И при тоя шум жени, мъже, момчета и младежи се струпват отсам и отвъд вратата в очакване на своите синове, братя, внуци; а през това време от вратите на класовете изскачат малките ученици да си вземат палтата и шапките, като създават бъркотия и подскачат наоколо, докато прислужникът ги прогони пак вътре едно по едно. Най-сетне те излизат в дълги редици, като удрят крак. И тогава всички родители ги обсипват с въпроси:
— Знаеш ли си урока? Колко ти писа на домашната работа? Какво имате за утре? Кога е месечният изпит?
Също и бедните майки, които не знаят да четат, отварят тетрадките, гледат задачите, питат за бележките:
— Само четири? — Отличен? — Четири плюс на устен? — И се безпокоят, и се радват, разпитват учителите и говорят за програми и изпити.
Колко е хубаво всичко това, колко е велико и какво огромно обещание е за света!
Глухонямото момиче
Не можех да завърша месец май по-добре освен с посещението, което направих тая сутрин. Чухме, че звънецът издрънка, затичахме се всички. Чух, че баща ми каза с тон на учудване:
— Ти, Джорджо, тук?
Беше Джорджо, нашият градинар в Киери, чието семейство сега живее в Кондове. Той идваше от Генуа, дето пристигнал предния ден от Гърция, след като работил там три години по железните пътища. Носеше един голям вързоп. Поостарял е, но е все червен и засмян.
Баща ми го покани да влезе, но той отказа и запита веднага, като стана сериозен:
— Как е семейството ми? Как е Джиджа?
— Добре, преди няколко дни я виждах — отговори майка ми.
Джорджо въздъхна дълбоко:
— Ох, слава богу! Не смеех да се явя при глухонемите, преди да имам сведения за нея. Ще оставя тука вързопа си и ще отскоча да я взема. Три години не съм виждал клетата си дъщеря! Три години не съм виждал никого от близките си!
Татко ми каза:
— Придружи го.
— Извинете, още една дума — каза градинарят на площадката на стълбата.
Но баща ми го прекъсна:
— Как вървят твоите работи?
— Добре — отвърна той, — благодаря на бога. Донесох малко пари. Но исках да попитам — как върви обучението на нямата? Я ми кажете. Аз я оставих като едно нещастно животно, клетото създание! Малко вярвам на тия колежи. Научи ли се да прави знаци? Моята жена ми пишеше: „Учи се да говори, напредва“. Но, казах си аз, какво от това, че се учи да говори, щом аз не мога да правя знаците? Как ще се разбираме с нея? С тия знаци ще могат да се разбират помежду си един нещастник с друг. Та как е? Как е?
Баща ми се усмихна и отвърна:
— Нищо няма да ви кажа; ще видите сам. Идете, идете, не й крадете нито минута повече.
Излязохме. Институтът е наблизо. Вървяхме бързо. Градинарят ми говореше натъжен.
— Клетата ми Джиджа! Да се роди с това нещастие! Никога не съм чул от нея да ме нарече „татко“, а тя никога не е чула от мене да я нарека „дъще“, защото никога не е изрекла и не е чула нито една дума! И благодарение, че се намери един милостив господин, който пое разноските за института. Но преди да навърши осем години, не можеше да влезе в института. Вече три години не си е у дома. Сега ще навърши единадесет години. Я ми кажи, пораснала ли е, пораснала ли е, а? И весела ли е?
— Сега ще видите, сега ще видите — му отвърнах аз, като ускорих крачките си.
— Но къде е тоя институт? — запита той. — Жена ми я заведе там, след като вече бях отпътувал. Струва ми се, че трябва да е тук някъде.
Точно там бяхме стигнали. Влязохме веднага в приемната. Посрещна ни един пазач.
