— Аз съм бащата на Джиджа Воджи — каза градинарят, — искам да видя дъщеря си веднага.
— Те са в междучасие — отвърна пазачът, — ще ида да уведомя учителката.
Градинарят не можеше нито да говори, нито да стои на едно място; гледаше картините по стените, без да вижда нещо.
Вратата се отвори: влезе една учителка, облечена в черно, с едно момиче за ръка.
Баща и дъщеря се погледнаха за миг и след това се хвърлиха с вик в обятията си.
Момичето носеше рокля на бели и червеникави резки и бяла престилка. По-висока е от мене. То плачеше, обхванало с две ръце шията на баща си.
Баща му се откъсна и започна да го разглежда с просълзени очи от главата до петите, като се задъхваше, сякаш беше тичал продължително, и възкликна:
— Ах, колко е пораснала! Колко се е разхубавила. Ах, моята клета немичка! Вие ли сте, госпожо, учителката? Я й кажете да ми направи знаците си, все ще разбера нещо, а по-късно малко по-малко ще ги науча. Кажете й да ме накара да разбера нещо с движения на ръцете.
Учителката се усмихна и каза тихо на момичето:
— Кой е този човек, които е дошъл да те види?
И момичето с дебел, странен, фалшив глас като гласа на дивак, който заговорва за пръв път езика ни, но с ясно произношение, отговори усмихнато:
— Ба-ща ми.
Градинарят направи крачка назад и извика като луд:
— Говори! Възможно ли е?! Възможно ли е?! Говори?! Но ти говориш, мое дете, говориш?! Я ми кажи: говориш ли?
И той я прегърна и я целуна три пъти по челото.
— Но не говорят ли с движение на ръцете, госпожо учителке, не говорят ли с пръсти, така? Но как е възможно това?
— Не, господин Воджи — отвърна учителката, — не с движения на ръцете. Това е старият метод. Тук се преподава по новия метод, устния метод. Нима не знаехте?
— Та аз нищо не знаех! — отвърна градинарят. — От три години съм в чужбина! Те са ми писали, но не съм разбрал. Тъпа глава съм аз. О, дъще моя, значи ти ме разбираш? Чуваш ли гласа ми? Я ми отговори: чуваш ли ме? Чуваш ли какво ти казвам?
— Не, не, добри човече — каза учителката, — тя не чува гласа, защото е глуха! Тя разбира по движението на устните ви какво й казвате, това е. Но тя не чува думите ви, нито думите, които тя казва на вас; тя ги произнася, защото сме я научили буква по буква как да си мърда устните и да си движи езика и какво усилие трябва да направи с гърдите и с гърлото, за да издаде глас.
Градинарят не разбра и остана с отворена уста. Още не му се вярваше.
— Кажи ми, Джиджа — каза й той на ухото, — доволна ли си, че баща ти се завърна?
И като вдигна глава, зачака отговора.
Момичето го погледна усмихнато и не каза нищо.
Бащата остана смутен.
Учителката се засмя. След това каза:
— Не ви отговаря, защото не видя движението на устните ви — вие й говорихте на ухото. Повторете въпроса си, като държите лицето си право пред нейното.
Като я гледаше хубаво в лицето, бащата повтори:
— Доволна ли си, че баща ти се върна? Че няма вече да замине?
Момичето, което бе гледало внимателно устните му, като се мъчеше да надзърне дори вътре в устата му, отговори свободно:
— Да, до-вол-на съм, че се вър-на, че няма да заминеш вече.
Бащата я прегърна силно и след това, за да се увери по-добре, бързо я отрупа с въпроси:
— Как се казва майка ти?
— Ан-тония.
— Как се казва малката ти сестра?
— А-де-лаиде.
— Как се казва тоя колеж?
— На глухонемите.
— Колко прави две по десет?
Докато ние мислехме, че ще се засмее от радост, той започна да плаче. Но от радост.
— Горе главата — каза му учителката, — вие имате основание да се радвате, а не да плачете. Вижте как карате да заплаче и дъщеря ви. Значи доволен сте, нали?
Градинарят хвана ръката на учителката и я целуна два или и три пъти, като каза:
— Благодаря, благодаря, сто пъти благодаря, хиляди пъти благодаря, драга госпожо! И ми простете, че не зная какво друго да ви кажа!
— Но тя не само говори — каза му учителката; — вашата дъщеря знае да пише. Знае да смята. Знае имената на всички обикновени предмети. Знае малко история и география. Сега е в редовния клас. Когато изкара другите два класа, ще знае много, много повече. А като излезе оттук, ще бъде в състояние да се залови за някое занятие. Ние имаме вече глухонеми, които обслужват клиенти в магазините и си вършат работата като другите.
Градинарят остана отново поразен. Изглежда че той пак се обърка. Погледна дъщеря си и си потърка челото. По лицето му се четеше, че иска още едно обяснение.
Тогава учителката се обърна към пазача и му каза:
— Повикай ми едно момиченце от подготвителния клас.
Пазачът се върна след малко с едно глухонямо момиченце на осем или девет години, влязло преди няколко дни в института.
— Това момиченце — каза учителката — е едно от ония, на които преподаваме първоначалните неща. Ето как става. Искам да я накарам да каже „е“. Внимавайте.
Учителката отвори устата си, както се отваря, за да се произнесе гласната „е“, и направи знак на момиченцето да отвори устата си по същия начин. Момиченцето я послуша. Тогава учителката му направи знак да издаде глас. То издаде глас, но вместо да произнесе „е“, произнесе „о“.
— Не — каза учителката, — не е това. — И като хвана двете ръце на момиченцето, сложи една върху гърлото си, а другата върху гърдите си и повтори: „е“.
Като усети с ръцете си движението на гърлото и на гърдите на учителката, момиченцето отвори отново устата си като преди и произнесе много добре — „е“.
По същия начин учителката го накара да каже „ц“ и „д“, все като държеше двете малки ръце върху гърдите и върху гърлото си.
— Разбрахте ли сега? — запита тя.
Бащата беше разбрал; но беше по-учуден, отколкото когато не разбираше.
— По тоя начин ли го учите да говорят? — попита той, след като помисли една минута, като гледаше учителката. — Значи имате търпение да учите всички да говорят по тоя начин, малко по малко? Едно по едно? Но вие сте светци! Но вие сте ангели от рая! За вас няма в света достойна награда! Какво мога да ви кажа? Ах, оставете ме сега за малко с дъщеря ми. Оставете ми я пет минути само за мене.
И като я дръпна да седнат настрана, започна да я разпитва. Тя му отговаряше, а той се смееше с блестящи очи, като удряше с юмруци по колената си, и я хващаше за ръце, извън себе си от радост, че я слуша, сякаш слушаше глас, който идеше от небето. После запита учителката:
— Мога ли да поблагодаря на господин директора?
— Директора го няма — отвърна учителката. — Но тук е едно друго лице, на което би трябвало да благодарите. Тук всяко момиче е поверено на грижите на една по-голяма другарка, която за него е като сестра, като майка. Вашето дете е поверено на една седемнайсетгодишна глухоняма, дъщеря на фурнаджия, която е добра и я обича много: от две години тя й помага да се облича всяка заран, реши я, учи я да шие, подрежда й нещата и имат хубава дружба.
— Луиджа, как се казва твоята майка от института? Момичето се усмихна и отговори:
— Кате-рина Джор-дано.
