любопитство и го попита знае ли да чете. Момчето му кимна утвърдително.
— Е, добре — каза му работникът, като му посочи улицата, от която излизаше, — върви нагоре все направо, като на всеки ъгъл прочиташ имената на улиците. Накрай ще намериш твоята улица.
Момчето му поблагодари и се мушна в улицата, която се простираше пред него.
Улицата беше права и безкрайна, но тясна; от двете й страни се издигаха ниски и бели къщи, които приличаха на вили. Улицата беше пълна с хора, файтони, големи коли, които вдигаха оглушителен шум. Тук-там висяха грамадни разноцветни знамена, върху които беше написано с големи букви кога тръгват параходи за непознати градове. Като минеше известно разстояние, той се обръщаше надясно и наляво и виждаше две други улици, които се простираха прави, докъдето му виждаха очите. Те също имаха от двете си страни ниски и бели къщи и бяха пълни с хора и коли. В дъното си бяха прерязани от правата линия на безкрайната американска равнина, подобна на морския кръгозор. Градът му се струваше безкраен; струваше му се, че човек може да върви цели дни и седмици, като все продължава да вижда други улици като тия и че цяла Америка сигурно се състои от такива улици. Гледаше внимателно имената на улиците: странни имена, които прочиташе с мъка. При всяка нова улица той си помисляше, че е неговата, и сърцето му почваше силно да бие. Вглеждаше се във всички жени, като се надяваше, че може да срещне майка си. Видя пред себе си една жена, която го развълнува. Настигна я, погледна я — беше негърка. И все вървеше, вървеше, като ускоряваше крачките си. Стигна на един кръстопът, прочете и остана като прикован на плочника. Беше улица „Лос Артес“. Зави, видя номер 117, дюкянът на братовчеда имаше номер 175. Той ускори още крачките си, почти тичаше. На номер 171 трябваше да се спре, за да си поеме дъх. И си каза: „О, майко моя, майко моя! Наистина ли ще те видя след малко?“ Хукна напред, стигна до един малък галантериен дюкян. Той беше. Надникна вътре. Видя една жена с прошарени коси и с очила.
— Какво искаш, момче? — запита го жената на испански.
— Не е ли тоя — каза с усилие момчето — дюкянът на Франческо Морели?
— Франческо Морели умря — отвърна жената на италиански.
На момчето се стори, че някой го блъсна в гърдите.
— Кога умря?
— Е, отдавна — отвърна жената, — има няколко месеца. Не му провървя в търговията и се махна. Казват, че отишел в Бахия Бланка, недалече оттук. Умрял, щом стигнал там. Дюкянът е мой.
Момчето побледня.
След това каза бързо:
— Морели познаваше майка ми, която слугуваше при господин Мекуинец. Само той можеше да ми каже къде е. Аз дойдох в Америка да търся майка си. Морели й пращаше писмата. Аз трябва да намеря майка си.
— Клето момче — отговори жената, — аз нищо не знам. Мога да попитам момчето от двора. То познаваше младежа, който прислужваше на Морели. Може би ще знае и ще ни каже нещо.
Тя отиде в дъното на дюкяна и повика момчето, което дойде веднага.
— Я ми кажи — запита го жената, — спомняш ли си прислужникът на Морели да е ходил да носи писма за една прислужница у тукашни хора?
— У господин Мекуинец — отговори момчето — да, понякога. В дъното на улица „Лос Артес“.
— Ах, госпожо, благодаря! — извика Марко. — Кажете ми номера… не го ли знаете? Нека ме заведе… заведи ме веднага ти, момче, аз имам още пари.
Той каза това с толкова жар, че без да чака молба от жената, момчето отговори:
— Да вървим — и излезе с пъргави крачки първо.
Почти тичешком, без да си продумат дума, стигнаха до дъното на много дългата улица, мушнаха се във входния коридор на една малка бяла къща и се спряха пред една хубава желязна решетеста ограда, от която се виждаше дворче, пълно със саксии с цветя. Марко дръпна звънеца.
Излезе една госпожица.
— Тук живее семейството Мекуинец, нали? — запита неспокойно момчето.
— Тук живееше — отговори госпожицата на италиански с испанско произношение. — Сега живеем ние, Зебалос.
— А къде отиде семейството Мекуинец? — запита Марко с разтуптяно сърце.
— В Кордова.
— Кордова! — възкликна Марко. — Къде е Кордова? А слугинята, която имаха? Жената, майка ми! Слугинята беше майка ми! Взеха ли със себе си и майка ми?
Госпожицата го изгледа и каза:
— Не знам. Може би ще знае баща ми, който се запозна с тях, когато тръгваха. Почакайте един миг.
Тя отърча и след малко се върна с баща си, един висок господин с прошарена брада. Той изгледа внимателно симпатичното лице на малкия генуезки моряк с руси коси и орлов нос и го запита на лош италиански език:
— Майка ти генуезка ли е?
Марко отговори утвърдително.
— Слугинята генуезка отиде с тях, зная го положително.
— Къде отидоха?
— В Кордова, един град.
Момчето въздъхна; след това каза с примирение:
— Тогава… ще отида в Кордова.
— Ах, клетото момче! — възкликна господинът, като го погледна със съчувствие. — Клетото момче! Кордова е на стотици мили оттук!
Марко побледня като мъртвец и се опря с ръка на оградата.
— Да видим, да видим — каза тогава господинът, развълнуван от състрадание, като отваряше вратата, — ела вътре за малко, да видим дали може да се направи нещо.
Той седна, покани момчето да седне и го накара да му разкаже историята си, която изслуша много внимателно. Той остана известно време замислен, след това му каза решително:
— Ти нямаш пари, нали?
— Имам още… малко — отвърна Марко.
Господинът помисли още известно време, след това седна при масата, написа едно писмо, затвори го и като го подаваше на момчето, му каза:
— Слушай, италианче. Иди с това писмо в Бока, малък град, на два часа път оттук. Половината му жители са от Генуа. Всеки ще може да ти покаже пътя. Иди там и потърси господина, до когото е отправено писмото и когото познават всички. Предай му го. Той ще те отправи утре за град Розарио и ще те препоръча на някой, който ще има грижата да ти помогне да продължиш пътуването до Кордова, където ще намериш семейството Мекуинец и майка си. Засега вземи това. — И той сложи в ръката му няколко монети. — Върви и не се бой. Тук имаш навсякъде земляци, няма да те изоставят. Сбогом!
— Благодаря — каза момчето. То не можа да намери други думи, излезе с торбата си и като се сбогува с малкия си водач, тръгна бавно през големия шумен град за Бока, вцепенено и изпълнено със скръб.
Всичко онова, което му се случи от тоя момент до вечерта на следния ден, му остана смътно и несигурно в паметта като приумици на трескав човек — толкова уморен, смутен и обезкуражен беше той. И на другия ден, на мръкване, след като бе спал през нощта в една стаичка в една къща в Бока до един пристанищен носач и след като бе прекарал почти целия ден, седнал върху купчина греди и загледан като насън в хиляди параходи, ладии и параходчета, той се озова на една голяма ладия с платна, натоварена с платове. Тя отиваше в град Розарио, управлявана от трима яки генуезци, обгорели от слънцето. Гласовете им и любимото наречие, на което си говореха, го поободриха.
Пътуването продължи три дни и четири нощи. Малкият пътник постоянно се удивяваше. Три дни и четири нощи нагоре по тая чудна река, в сравнение с която нашата голяма река По е само поточе, а дължината на Италия, учетворена, е по-малка от нейната дължина! Ладията плаваше бавно срещу течението на неизмеримата водна маса. Минаваше между дълги острови, някога гнезда на змии и тигри, а сега покрити с портокалови дръвчета и върби, подобни на плаващи гори; ту се вмъкваше в тесни канали, от които сякаш не можеше вече да излезе, ту навлизаше в просторни водни ширини, подобни на големи
