гърдите на Надя Сантос и се понесе към други върхове, като се отразяваше и разширяваше, губейки се в далечината.
Момичето изчака неподвижно на върха докато викът й не замря в последните пукнатини на голямото плато. Тогава биенето на сърцето й се успокои и тя успя да си поеме дълбоко въздух. Щом усети, че е стъпила здраво върху скалите, протегна ръка към кратунката с вода и изпи цялото й съдържание. Никога не беше желала нещо с такава сила. Хладната течност премина през гърлото й, заличавайки вкуса на пясък и горчивината в устата й, като навлажни езика й и пресъхналите й устни, прониквайки в цялото й тяло като чудодеен балсам, способен да излекува безпокойството и да утеши болката. Разбра, че щастието се състои в постигането на нещо, което продължително сме чакали.
Височината и нечовешкото усилие да стигне дотам, да надмогне страховете си, подействаха като дрога, по-мощна от тази на индианците в Тапирауа-тери или от сместа за колективни сънища на Уалимаи. Отново почувства, че лети, но вече нямаше тялото на орел, беше се освободила от всичко материално, беше само дух. Висеше в райското пространство. Светът беше останал много далеч, някъде долу, в сферата на илюзиите. Остана зареяна там неизвестно колко време и изведнъж видя една дупка в сияйното небе. Без да се колебае, се устреми като стрела към отвора и влезе в някакво празно и тъмно пространство, като безкрайния небосвод обем, в една безлунна нощ. Това беше абсолютното пространство на всичко, което е божествено, както и на смъртта — пространството, в което се разтваряше самият дух. Тя беше в нищото — без желания, без спомени. Нямаше от какво да се страхува. Стоеше там — извън времето.
Но от върха на тепуи тялото на Надя малко по малко започваше да я вика, то се нуждаеше от нея. Кислородът върна разсъдъка й към усещането за материалната действителност, водата й даде необходимата енергия, за да може да се движи. Най-накрая духът на Надя извърши обратното пътуване, пресече отново като стрела отвора към празнотата, завърна се във великолепния свод, където поплува няколко мига в огромната белота и оттам се вмъкна в контурите на орлицата. Трябваше Да Уи на изкушението да остане завинаги да лети, носена от вятъра, и с още едно последно усилие се завърна в тялото на момичето. Озова се седнала на върха на света и се огледа наоколо.
Беше на най-високата точка на едно плато, заобиколена от безкрайното мълчание на облаците. Макар че не можеше да види нито височината, нито продължението на мястото, където се намираше, изчисли, че дупката в центъра на тепуи беше малка в сравнение с необятността на планината, в която се намираше. Теренът изглеждаше насечен с дълбоки процепи — на места скалист, другаде покрит с гъста растителност. Допусна, че щеше да мине много време преди стоманените птици на нааб да достигнат това място, защото беше абсурдно да се опитват да приземят тук дори хеликоптер, а за човека беше почти невъзможно да се движи по грапавата повърхност. Усети как губи сили, защото съобрази, че можеше да търси гнездото сред пукнатините до края на дните си, без да го намери, но после си спомни, че Уалимаи й беше посочил точно откъде да се качи. Почина си за миг и тръгна, изкачвайки се и слизайки от скала на скала, тласкана от непозната сила, от някаква подсъзнателна сигурност.
Не се наложи да върви дълго. На неголямо разстояние, в една цепнатина, образувана в големи скали, се намираше гнездото. В средата му видя трите кристални яйца. Бяха по-малки и по-блестящи, отколкото в нейното видение — бяха великолепни.
С изключително старание, за да не се подхлъзне в някоя от дълбоките пукнатини, където биха се счупили всичките й кости, Надя Сантос се протегна към гнездото. Пръстите й се затвориха около блестящото съвършенство на кристала, но ръката й не успя да го помръдне. Озадачена, хвана друго яйце. Не можеше да го повдигне, не сполучи и с третото. Невъзможно беше тези предмети с размера на папагалско яйце да тежат толкова много. Какво става? Разгледа ги, побутвайки ги от всички страни, докато се увери, че не бяха залепени, нито заситени, напротив, изглеждаха като че ли си почиват, сякаш плуваха в мекия юрган от клечици и пера. Момичето седна на една от скалите, без да разбира какво става и без да може да повярва, че цялата тази авантюра и усилията, положени за да стигне дотук, щяха да се окажат напразни. Необходима й бе свръхчовешка сила, за да се изкатери като гущер по вътрешните склонове на тепуи и сега, когато най- сетне беше на върха, не й достигаха сили, за да помръдне дори с един милиметър съкровището, което беше тръгнала да търси.
Надя Сантос се олюля, объркана, като дълго не можа да измисли изход от тази загадка. Изведнъж се сети, че яйцата принадлежат някому. Може би Зверовете ги бяха поставили тук, а може и да бяха на друго приказно същество — на някоя птица или влечуго, като драконите. Тогава майката можеше да се появи всеки момент и като открие натрапницата близо до гнездото си, да се хвърли в атака с основателна ярост. Не трябваше да остава тук, реши, но и не мислеше да се отказва от яйцата. Уалимаи беше казал, че не може да се върне с празни ръце… Какво друго й каза шаманът? Че трябва да се върне преди настъпването на нощта. И после си спомни онова, което я беше научил мъдрият магьосник предишния ден — закона за взаимността. За всяко нещо, което взимаш, трябва да дадеш друго в замяна.
Огледа се безутешно. Нямаше какво да даде. Беше облечена само с една фланелка, къси панталони и завързаната на гърба й кошница. Като огледа тялото си, за първи път забеляза драскотините, натъртванията и откритите рани, които й бяха причинили скалите при катеренето на планината. Нейната кръв, в която бе съсредоточена жизнената й енергия, позволила й да стигне дотук, бе може би единственото й ценно нещо, което притежаваше. Доближи се, премествайки нараненото си о така, че кръвта й да капе върху гнездото. Няколко червени капчици опръскаха меките пера. Като се наведе усети талисмана до гърдите си и веднага разбра, че това беше цената, която трябваше да плати за яйцата. Поколеба се няколко дълги минути. Да го даде, означаваше да се откаже от магическите защитни сили, които вярваше че притежава издялканата кост, подарък от шамана. Никога нямаше да има нещо толкова вълшебно като този амулет — за нея той беше много по-важен от яйцата, ползата от които тя изобщо не можеше да си представи. Не, не може да се раздели с него — реши.
Надя затвори очи, изтощена, докато слънчевите лъчи, които се прецеждаха през облаците, не започнаха да променят цвета си. За няколко минути се върна към халюцинациите на съня от аауаска, който й се яви на погребението на Мокарита, и отново се превърна в орлицата, летяща в едно бяло небе, носена от вятъра, лека и могъща. Видя отвисоко блестящите яйца в гнездото — също като в онзи сън, и доби същата увереност, каквато изпита тогава: в тези яйца се намираше спасението за хората от мъглата. Най-накрая отвори очи с въздишка, свали талисмана от врата си и го постави в гнездото. След това протегна ръка и докосна едно от яйцата, което мигом се предаде и тя успя без усилие да го вдигне. Другите две взе също така лесно. Намести внимателно и трите яйца в кошницата си и започна да слиза по пътя, по който се беше качила. Слънчевата светлина продължаваше да се процежда през облаците; прецени че слизането би трябвало да е по-бързо и че ще успее да стигне долу преди да падне нощта, както бе предупредил Уалимаи.
16
Лековитата вода
Докато Надя Сантос се изкачваше към върха на тепуи, Александър Колд слизаше по една тясна пътека към недрата на земята — един затворен, топъл, тъмен и пулсиращ свят, като в най-лошите му кошмари. Да имаше поне някакво фенерче… Трябваше да напредва опипом, понякога на четири крака, друг път пълзешком, в пълен мрак. Очите му не можеха да свикнат с мрака, защото беше абсолютно тъмно. С протегнатата си ръка опипваше скалата, за да предугади посоката и ширината на тунела, после, извивайки се, преместваше тялото си навътре, сантиметър по сантиметър. Колкото повече напредваше, толкова тунелът сякаш се стесняваше; помисли си, че няма да може да се обърне, за да излезе назад. Малкото въздух, който го обгръщаше, беше задушен и зловонен; чувстваше се като затворен в гроб. На такова място способностите на черния ягуар не можеха да му послужат за нищо; беше му необходимо друго тотемно животно — нещо като къртица, плъх или червей.
Спираше много пъти с намерението да се върне преди да е станало прекалено късно, но всеки път продължаваше напред, тласкан от спомена за майка си. С всяка изминала минута натискът върху гърдите му се увеличаваше и ужасът ставаше все по-бездънен. Отново чу глухото туптене на едно сърце, което бе доловил, когато се движеха в лабиринта с Уалимаи. В полудявалия му мозък се смесваха безкрайните заплахи, които го дебнеха, като най-лошата от всички бе да остане заровен жив в недрата на планината. Колко дълъг беше този проход? Дали ще стигне до края му, или ще падне, победен от пътя? Дали ще му
