стигне кислородът, или ще умре от задушаване?
В един момент Александър падна по очи изнемощял, стенещ. Мускулите му бяха напрегнати, кръвта пулсираше в слепоочията му, усещаше болка с всеки нерв на тялото си. Не можеше да мисли, имаше чувството, че главата му ще се пръсне от недостиг на въздух. Никога не беше изпитвал такъв страх — дори и по време на дългата нощ на своето посвещаваме сред индианците. Опита се да си припомни емоциите, които го бяха разтърсили, когато остана увиснал на едно въже от Ел Капитан, но нищо не можеше да се сравни с този момент. Тогава се намираше на върха на една планина, сега беше във вътрешността й. Там бе с баща си, тук — съвсем сам. Остави се на отчаянието — треперещ и изтощен. За един безкрайно дълъг миг тъмата завладя разсъдъка му и той загуби връзката, зовейки, объркан, без глас смъртта. И тогава, когато духът му се отдалечаваше в мрака, гласът на баща му си проправи път през замъгленото му съзнание и стигна до него — отначало като почти недоловим шепот, после с по-голяма яснота. Какво му казваше баща му много пъти, когато го учеше да се катери по скалите? „Спокойно, Александър, търси центъра вътре в себе си, където е силата ти. Дишай. Като вдишваш, се зареждаш с енергия, като издишваш, се освобождаваш от напрежението. Не разсъждавай, подчинявай се на инстинкта си.“ Беше същото, което самият той посъветва Надя, когато се катереха към Окото на Света. Как бе могъл да го забрави?
Съсредоточи се в дишането си: да вдишва енергия, без да мисли за липсата на кислород и да издишва ужаса си, да се отпусне, да отхвърли тревожните мисли, които го парализираха. „Мога да го направя, мога да го направя…“ — повтаряше. Малко по малко се върна в тялото си. Представи си пръстите на ходилата си и ги отпусна един по един, после краката, коленете, бедрата, гърба, ръцете до върха на пръстите, темето, челюстта, клепачите. Вече можеше да диша по-леко, престана да хълца. Откри своя вътрешен център — едно червено и трептящо място на височината на пъпа. Чу биенето на сърцето си. Усети гъделичкане по кожата, после топлина по вените, накрая силите се върнаха в тялото му, в сетивата и мозъка му.
Александър Колд нададе възглас на облекчение. Звукът се забави няколко мига, отразявайки се в нещо, и се върна до слуха му. Даде си сметка, че така действа зрението на прилепите, позволявайки им да се движат в мрака. Повтори възгласа, изчака той да се върне, сочейки му разстоянието и посоката, и така успя да чуе със сърцето си, както толкова пъти му бе казвала Надя. Беше открил начин да напредва в тъмнината.
Останалата част от пътешествието в тунела премина в някакво състояние на полусъзнание, в което тялото му се движеше само, сякаш познаваше пътя. От време на време Алекс се свързваше за кратко със своята логическа мисъл и в момент на просветление стигна до заключението, че този въздух, наситен с непознати газове, вероятно влияе на мозъка му. По-късно всичко това щеше да му се струва като преживян сън.
Когато изглеждаше, че тесният процеп никога няма да свърши, момчето чу шум от вода, като на река, и глътка топъл въздух достигна до изтощените му дробове. Това му даде нови сили. Оттласна се навътре и при един подземен завой долови, че очите му успяват да различат нещо в тъмнината. Една много слаба в началото светлина, започна малко по малко да се появява. Продължи да се влачи обнадежден и видя, че светлината и въздухът се увеличават. Скоро се озова в пещера, която вероятно беше свързана по някакъв начин с външния свят, защото изглеждаше леко осветена. Странна миризма го блъсна в ноздрите — натрапчива, леко зловонна, като дъх на оцет и гниещи цветя. В пещерата видя същите образувания от искрящи минерали, както в лабиринта. Гладките им стени бяха като огледала, отразяващи и умножаващи оскъдната светлина, която се промъкваше до тях. Намираше се на брега на малко езеро, захранвано от ручей бяла като обезмаслено мляко вода. След гробницата, от която едва беше успял да изпълзи, това езеро с бялото поточе му се стори най-красивото нещо, което бе виждал в живота си. Не беше ли това изворът на вечната младост? Миризмата го замайваше, помисли си, че вероятно беше някакво изпарение, отделящо се от дълбините — може би токсичен газ, който не му позволяваше да мисли трезво.
Един шепнещ и гальовен глас привлече вниманието му. Изненадан, забеляза нещо на другия бряг на малкото езеро, на няколко метра разстояние. Когато очите му свикнаха с оскъдната светлина в пещерата, различи човешка фигура. Не можеше да я види добре, но очертанията и гласът бяха на момиче. Невъзможно е, каза си, сирените не съществуват, полудявам, това е от газа, от миризмата. Но момичето изглеждаше истинско, дългата му коса се полюляваше, кожата му излъчваше светлина, жестовете му бяха човешки, гласът му — изкусителен. Поиска да се хвърли в бялата вода, да пие от нея, докато се насити, да измие пръстта, която го покриваше, както и кръвта от раните по лактите и коленете си. Желанието да се доближи до красивото създание, което го викаше, да се поддаде на изкушението, беше неудържимо. Щеше да го стори, когато забеляза, че видението беше досущ като Сесилия Бърнс — същата кестенява коса, същите сини очи, същите вяли жестове. Една все още будна част от съзнанието му го предупреди, че тази сирена е плод на въображението му, също като морските медузи, желатинени и прозрачни, които плуваха в бледия въздух на пещерата. Спомни си за митовете на индианците — историите, които бе разказвал Уалимаи за произхода на вселената, в които се споменаваше Реката от Мляко, която притежаваше всички сокове на живота, но също така и на загниването и на смъртта. „Не, това не е чудодейната вода, която ще върне здравето на майка ми“ — си каза; това е игра на сетивата, която го отдалечава от неговата мисия. Няма време за губене, всяка минута е скъпа. Запуши носа си с фланелката, борейки се с всепроникващото благоухание, което го объркваше. Видя, че от брега, на който се намираше, продължава тясна ивица, която се губеше по посока на течението на реката, и се отправи натам.
Александър Колд последва пътеката, оставяйки зад гърба си езерото и удивителното видение на момичето. Изненада се, че бледата светлина не изчезна, поне не се налагаше да продължава да върви пълзейки и пипнешком. Ароматът отслабваше, докато напълно изчезна. Напредваше колкото може по-бързо, приведен, като се стараеше да не удари главата си в тавана и да пази равновесие върху тясната ивица, понеже мислеше, че ако падне, реката долу може да го повлече. Съжали, че не намери време да провери каква беше онази бяла течност, приличаща на мляко, с миризма на подправка за салата. Дългата пътека беше покрита с хлъзгава плесен, която гъмжеше от хиляди миниатюрни същества — ларви, насекоми, червеи и големи синкави жаби с толкова прозрачна кожа, че можеше да се види как пулсират вътрешните им органи. Дългите им като на змии езици се опитваха да достигнат краката му. Алекс почувства липсата на ботуши, защото сега трябваше да ги отритва бос и от техните меки и студени като желатин тела му се повръщаше неудържимо. Двеста метра по-нататък слоят от плесен и жабите изчезнаха и пътеката стана по-широка. Успокоен, успя да хвърли поглед наоколо и тогава за първи път забеляза, че стените преливат в красиви цветове. Като ги погледна отблизо, видя, че това бяха скъпоценни камъни и жилки на благородни метали. Отвори швейцарското си войнишко ножче и драсна по скалата. Убеди се, че камъните се отделят лесно. Какви бяха? Разпозна наситено зеления цвят на изумрудите и истинското червено на рубините. Беше заобиколен от фантастично съкровище: това беше същинското Ел Дорадо, за което авантюристите ламтяха в продължение на столетия.
Беше достатъчно да дялка по стените с ножа си, за да събере цяло състояние. Ако напълнеше с тези скъпоценни камъни кратуната, която му беше дал Уалимаи, щеше да се завърне в Калифорния милионер, да осигури най-доброто лечение за майка си, да купи нова къща за родителите си, да изучи сестрите си. А за себе си? Щеше да си купи състезателна кола, за да се скъсат приятелите му от завист и Сесилия Бърнс да остане със зяпнала уста. Тези скъпоценности щяха да осигурят изцяло живота му: ще се посвети на музиката, ще се катери по планините или ще прави каквото си поиска, без да се грижи за изкарването на прехраната… Не! Какво му става? Тези скъпоценни камъни не са само негови, те трябва да послужат, за да се помогне на индианците. С това невероятно богатство можеше да придобие власт, за да изпълни мисията, която му бе възложила Ииоми: да преговаря с нааб. Щеше да стане защитникът на племето и на неговите планини и водопади; с перото на баба му и с неговите пари щяха да превърнат Окото на Света в най- големия естествен резерват. За няколко часа можеше да напълни кратуната и да промени съдбата на хората от мъглата и на собственото си семейство.
Момчето започна да чопли с върха на своя нож около един зелен камък, като откъртваше парченца от скалата. Няколко минути по-късно успя да го извади и когато го пое в ръка, можа да го разгледа добре. Нямаше блясъка на полирания изумруд, като тези на пръстените, но несъмнено беше със същия цвят. Тъкмо щеше да го постави в кратуната, и си спомни целта на мисията си в дън земята: да напълни кратуната с лечебна вода. Не. Не скъпоценностите щяха да купят здравето на майка му; нужно беше нещо чудодейно. С
