обгръщаше, но не позволи това да го отклони от задачата му. Щом кратуната се препълни, отстъпи бавно, за да не предизвиква чудовището. Излезе от пещерата, премина в другата, където се чуваше бълбукането на горещата лава в недрата на земята, и после се измъкна през пролуката. Помисли да сложи обратно камъните, за да я запуши, но не разполагаше с време и допусна, че вампирът е прекалено голям, за да се измъкне през дупката и да го последва.
Измина обратния път по-бързо, защото вече го познаваше. Не се изкуши да събира скъпоценни камъни и когато мина покрай езерото от мляко, където го чакаше миражът на Сесилия Бърнс, си запуши носа, за да се предпази от ухаещите изпарения, които смущаваха разсъдъка, и да не се забави. Най-трудното беше да се пъхне обратно в тесния тунел, откъдето беше влязъл, държейки кратуната изправена, за да не изсипе водата. Имаше тапа: едно парче кожа, завързано с конец, но тя не бе херметическа, а момчето не искаше да загуби нито капка от вълшебната лековита течност. Този път проходът, макар че бе потискащ и тъмен, не му се стори толкова ужасен, защото знаеше, че накрая ще стигне до светлина и въздух.
Дюшекът от облаци в гърловината на тепуи, осветен от последните слънчеви лъчи, бе придобил червеникави оттенъци — от ръждиви до златисти. Шестте светлинни луни бяха започнали да изчезват от странния небосклон на тепуи, когато Надя Сантос и Александър Колд се завърнаха. Уалимаи чакаше в амфитеатъра на златния град, пред съвета на Зверовете, придружен от Бороба. Щом маймунката зърна своята стопанка, хукна към нея с облекчение и се хвърли на врата й. Младежите бяха изтощени, с тела, покрити с драскотини и рани, но всеки от тях носеше съкровището, което беше тръгнал да търси. Старият магьосник не прояви признаци на изненада, посрещна ги със същото спокойствие, с което изпълняваше всяко действие в своето съществуване, и им каза, че моментът да тръгват е настъпил. Нямаше време за почивка, през нощта трябваше да пресекат вътрешността на планината и да излязат навън, в Окото на Света.
— Наложи се да оставя талисмана си — разказа задъхано Надя на своя приятел.
— А аз — моята флейта — отвърна той.
— Можеш да си намериш друга. Ти създаваш музиката, не флейтата — каза Надя.
— И силите на талисмана са вътре в теб — успокои я той.
Уалимаи внимателно разгледа трите яйца и помириса водата в кратуната. С много сериозен вид кимна в знак на одобрение. След това развърза една от кожените кесийки, които висяха на неговата гега на лечител, и я връчи на Алекс с напътствието да стрие листата и да ги смеси с тази вода, за да излекува майка си. Момчето закачи торбичката на врата си със сълзи на очи. Уалимаи започна да клати кварцовия цилиндър над главата на Алекс, духна в гърдите, в слепоочията и в гърба му, докосна го по ръцете и краката с гегата си.
— Ако не беше нааб, щеше да бъдеш моят приемник, родил си се с душа на шаман. Притежаваш силата да лекуваш, използвай я добре — каза.
— Значи ли това, че мога да излекувам моята майка с тази вода и с тези листа?
— Може би да, а може би не…
Алекс си даваше сметка, че неговите мечти нямат логична основа, трябваше да се довери на модерните методи, които използваше болницата в Тексас, а не на една кратуна с вода и на някакви сухи листа, получени от един гол старец край бреговете на Амазонка, но в това пътуване се беше научил да допуска до мислите ри и тайнствата. Съществуваха свръхестествени сили и други измерения на действителността като този тепуи, населен със същества от доисторическата епоха. Разбира се, почти всичко можеше да се обясни рационално, включително и Зверовете, но Алекс предпочиташе да не го прави и просто заживя с надеждата, че може да стане някакво чудо. Съветът на боговете беше приел предупрежденията чуждите деца и на мъдрия Уалимаи. Нямаше да излизат да убиват нааб-ите, беше безполезно, тъй като те бяха толкова многобройни като мравките и винаги щяха да идват други. Зверовете щяха да си останат в своята свещена планина, където, поне за момента, бяха защитени.
Надя и Алекс се разделиха със съжаление с големите ленивци. В най-добрия случай, ако всичко минеше успешно, входът за лабиринта на тепуи нямаше да бъде открит, нито хеликоптерите щяха да се спуснат от въздуха. Ако имаха късмет, щеше да мине още едно столетие, преди човешкото любопитство да се добере до това последно убежище от доисторически времена. Ако не станеше така, поне се надяваха, че научната общност ще защити тези невероятни същества преди алчността на авантюристите да ги унищожи. Във всеки случай нямаше да видят Зверовете отново.
Нощта се спускаше, когато се изкачиха по стъпалата, водещи до лабиринта, осветявани от напоения със смола факел на Уалимаи. Преминаха без колебание заплетената верига от тунели, която шаманът познаваше до съвършенство. Нито веднъж не се озоваха в отклонение без изход, нито веднъж не се наложи да отстъпват или да се връщат от пътя, защото картата бе запечатана в паметта на магьосника. Алекс се отказа от идеята да запомня завоите, защото дори и да успееше да си ги спомни, включително и да ги нарисува на хартия, при всички случаи щяха да му липсват ориентири и щеше да е невъзможно да открие мястото.
Стигнаха до великолепната пещера, където видяха първия дракон, и се прехласнаха още веднъж пред цветовете на скъпоценните камъни, кристалите и металите, които блестяха във вътрешността й. Беше истинска пещера на Али Баба с всичките фантастични съкровища, които и най-алчният мозък не можеше да измисли. Алекс си спомни за зеления камък, който беше пъхнал в джоба си, и го извади, за да го сравни с другите камъни. В бледия блясък на пещерата камъкът вече не беше зелен, а жълтеникав и тогава разбра, че цветът на тези скъпоценни камъни се получава от светлината и може би те имаха толкова малка стойност, както и слюдата на Ел Дорадо. Добре беше направил, че устоя на изкушението да напълни своята кратуна с тях, вместо с лечебната вода. Запази фалшивия изумруд за спомен: щеше да го занесе като подарък на майка си.
Крилатият дракон беше в своя ъгъл, така както го видяха първия път, но заедно с друг, по-малък, с червеникав цвят — може би неговата спътница. Не помръднаха при появата на трите човешки същества, нито когато съпругата дух на Уалимаи литна, за да ги поздрави, обикаляйки около тях като вълшебница без крила.
И този път, също както по време на странстването в дън земята, на Алекс му се стори, че връщането е по-кратко и лесно, защото познаваше пътя и не очакваше изненади. След като изминаха последния проход, се озоваха в пещерата, на няколко метра от изхода. Тук Уалимаи им даде знак да седнат, отвори една от тайнствените си торбички и извади някакви листа, приличащи на тютюневи. Обясни им накратко, че трябва да бъдат „изчистени“, за да заличат спомена за всичко, което бяха видели. Алекс не искаше да забрави Зверовете, нито пътуването си в недрата на земята, а Надя не желаеше да се откаже от това, което бе научила, но Уалимаи ги увери, че ще запомнят всичко това, само ще изтрие от паметта им пътя, за да не могат да се върнат в свещената планина.
Магьосникът уви листата като пура, залепвайки ги със слюнка, запали ги и започна да пуши. Вдишваше и после духаше силно пушека в устата на децата: първо — на Алекс, а после — и на Надя. Не беше приятна процедура, пушекът, зловонен, топъл и щипещ, сякаш се събираше направо в челата им и имаха усещането, че вдишват пипер. Почувстваха остро смъдене, непреодолимо желание да кихат и скоро започна да им се вие свят. Алекс си спомни за първото си преживяване с тютюна, когато баба му Кейт го затвори в колата си и пушиха, докато не се разболя. Този път симптомите бяха подобни, а освен това всичко наоколо се въртеше.
Тогава Уалимаи загаси факлата. В пещерата не се виждаше и слабият лъч светлина, който я осветяваше преди няколко дни, когато влязоха в нея; беше тъмно като в рог. Алекс и Надя се хванаха за ръце, а Бороба скимтеше уплашено, без да се пуска от кръста на стопанката си. Двамата младежи, потънали в мрака, доловиха присъствието на дебнещи ги чудовища и чуха ужасяващи вопли, но не се уплашиха. С оскъдния разсъдък, който им беше останал, стигнаха до извода, че тези страховити видения са резултат от всмукания пушек и че докато приятелят им — магьосник беше с тях, са в безопасност… Настаниха се на пода прегърнати и след няколко минути загубиха съзнание.
Не можеха да пресметнат колко време бяха прекарали в сън. Събудиха се постепенно и скоро чуха гласа на Уалимаи, който ги викаше, и почувстваха ръцете му, които ги търсеха опипом. В пещерата вече не беше толкова тъмно, мекият полумрак даваше възможност да се различат контурите й. Шаманът им посочи тесния
