проход, през който трябваше да излязат навън, и те, все още малко замаяни, го последваха. Озоваха се отново на хълма с папратите. Над Окото на Света вече се развиделяваше.
17
Птицата канибал
На следващия ден пътешествениците тръгнаха по обратния път към Тапирауа-тери. Когато се доближиха, забелязаха блясъка на хеликоптерите между дърветата и разбраха, че цивилизацията на нааб- ите най-накрая бе стигнала до селото. Уалимаи реши да остане в гората; през целия си живот беше стоял далеч от чужденците и не този бе моментът, в който щеше да променя си навиците. Шаманът, както всички хора от мъглата, притежаваше таланта да става почти невидим и в продължение на години беше обикалял около нааб-ите, доближавайки се до техните лагери и селища, за да ги наблюдава, без някой да подозира за неговото съществуване. Познаваха го само Надя Сантос и отец Валдомеро — негов приятел от времето, когато свещеникът живееше с индианците. Магьосникът бе срещал „момичето с цвят на мед“ в много от своите видения и беше убеден, че тя е пратеник на духовете. Приемаше я като член на своето семейство, заради това й разреши да го нарича по име, когато бяха сами, разказа й митовете и легендите на индианците, подари й талисмана и я заведе в свещения град на боговете.
Алекс подскочи от радост като видя отдалеч хеликоптерите: не беше изгубен завинаги в планетата на Зверовете, можеше да се върне в познатия свят. Допусна, че хеликоптерите са обикаляли Окото на Света в продължение на няколко дни, за да ги търсят. Баба му вероятно беше предизвикала монументална бъркотия, когато той изчезна, заставяйки капитан Ариосто да преброди по въздуха огромния район. Вероятно бяха видели пушека от погребалната клада на Мокарита и така бяха открили селището.
Уалимаи обясни на децата, че ще чака скрит между дърветата, за да види какво ще се случи в селото. Алекс искаше да му даде нещо за спомен в замяна на вълшебното лекарство, което щеше да върне здравето на майка му, и му връчи своето швейцарско войнишко ножче. Индианецът взе металния предмет, боядисан в червено, усети тежестта му, особената му форма, без да разбира за какво може да му послужи. Алекс отвори едно по едно ножчетата, пинсетите, ножичките, тирбушона, отвертката, докато предметът се превърна в блестящ таралеж. Показа на шамана как се използва всяка част и как да ги отваря и затваря.
Уалимаи благодари за подаръка, но беше живял повече от едно столетие без да познава металите и откровено се чувстваше малко стар, за да изучава триковете на нааб-ите, но не искаше да бъде неучтив и си закачи швейцарското ножче на врата, до своите гердани от зъби и останалите си амулети. След това припомни на Надя вика на кукумявка, който им служеше като сигнал — така щяха да поддържат връзка помежду си. Момичето му връчи кошницата с трите кристални яйца, защото предположи, че те ще са на по- сигурно място в ръцете на стареца. Не искаше да се появява с тях пред чужденците — те принадлежаха на хората от мъглата. Разделиха се и за по-малко от секунда Уалимаи се изпари като илюзия сред природата.
Надя и Алекс се доближиха внимателно до мястото, където се бяха приземили птиците от шум и вятър, както ги наричаха индианците. Скриха се между дърветата, откъдето можеха да наблюдават, без да бъдат забелязани, макар че бяха прекалено далеч, за да чуват ясно. По средата на Тапирауа-тери бяха птиците от шум и вятър, освен това имаше три палатки, един голям навес и дори кухня с газ. Бяха опънали една жица, на която висяха подаръци, за да привлекат индианците: ножове, тенджери, секири и други предмети от стомана и алуминий, които проблясваха на слънцето. Видяха много въоръжени войници в състояние на бойна готовност, но от индианците нямаше и следа. Хората от мъглата бяха изчезнали, така както правеха винаги пред опасността. Тази стратегия беше послужила много на племето, за разлика от други индианци, които се изправяха срещу нааб-ите и бяха или избивани, или асимилирани. Онези, които биваха приобщавани към цивилизацията, се превръщаха в просяци, губеха своето достойнство на войни и земите си и живееха като плъхове. Поради това вождът Мокарита никога не позволи неговият народ да се доближи до нааб-ите, нито да взима техните подаръци; той твърдеше, че получавайки едно мачете или едно сомбреро, племето в замяна забравяше завинаги корените си, езика си и боговете си.
Двамата младежи се питаха, за какво са се събрали тези войници. Ако бяха част от плана за премахване на индианците от Окото на Света, по-добре беше да не се приближават. Помнеха всяка дума от разговора, който бяха чули в Санта Мария де ла Ювия между капитан Ариосто и Мауро Кариас, и разбраха, че животът им щеше да е в опасност, ако се осмелят да се намесят.
Започна да вали, както се случваше по два или три пъти на ден: внезапни порои, кратки и силни, които заливаха всичко за известно време и спираха ненадейно, оставяйки света свеж и чист. Двамата приятели стояха близо час, наблюдавайки лагера от убежището си между две дървета, когато видяха, че в селището пристига една група от трима души, които очевидно бяха излезли да изследват околностите и сега се връщаха на бегом, мокри до костите. Независимо от разстоянието, веднага ги позна — бяха Кейт Колд, Сесар Сантос и фотографът Тимоти Брус. Надя и Алекс не можаха да потиснат възгласите си на облекчение: това означаваше, че професор Льоблан и доктор Омайра Торес също бяха наблизо. След като те бяха в селото, капитан Ариосто и Мауро Кариас нямаше да посмеят да прибегнат до куршумите, за да накарат индианците или тях да си обират крушите.
Младежите напуснаха своето скривалище и се приближиха внимателно към Тапирауа-тери, но малко след като тръгнаха, бяха забелязани от часовите, които веднага ги заобиколиха. Радостният вик на Кейт Колд, когато видя своя внук, беше сравним само вика на Сесар Сантос като видя дъщеря си. Двамата се втурнаха да посрещнат децата, които се появиха покрити с драскотини и рани, мръсни, с изпокъсани дрехи и изтощени. Освен това Александър изглеждаше различно — с подстригана като на индианец коса, излагаща на показ темето му, където имаше една дълга рана от порязване, покрита със засъхнала коричка. Сантос вдигна Надя в мощните си ръце и я притисна с такава сила, че за малко щеше да счупи ребрата на Бороба, която също се озова в прегръдката. Кейт Колд обаче успя да овладее вълната от обич и облекчението, което усещаше; щом нейният внук се озова в обсега на ръката й, тя му зашлеви един шамар.
— Това е за уплахата, която ни накара да преживеем, Александър. Следващият път, когато изчезнеш от погледа ми, ще те убия — каза бабата.
Вместо отговор Алекс я прегърна.
Веднага дойдоха и останалите: Мауро Кариас, капитан Ариосто, доктор Омайра Торес и неизбежният професор Льоблан, който целият беше изпожилен от пчели. Индианецът Каракауе, мрачен както винаги, не прояви признаци на изненада при вида на децата.
— Как стигнахте дотук вие двамата? Достъпът до това място е невъзможен без хеликоптер — попита капитан Ариосто.
Алекс разказа накратко своето приключение с хората от мъглата, без да съобщава детайли, нито да обяснява откъде се бяха качили. Не спомена също и за пътуването им с Надя в свещения тепуи. Допусна, че не издава тайна, тъй като нааб-ите вече знаеха за съществуването на племето. Имаше очевидни признаци, че селището е било напуснато от индианците само преди няколко часа: маниоката се отцеждаше в кошниците, въглените в малките огнища още не бяха изстинали, месото от последния улов се пълнеше с мухи в колибата на ергените, наоколо все още се мотаеха някои домашни животни. Войниците бяха убили с удари на мачете безобидните боа и смазаните им тела се търкаляха по земята.
— Къде са индианците? — попита Мауро Кариас.
— Отишли са далече — отвърна Надя.
— Не мисля, че са стигнали много далеч с жените, децата и старците. Не могат да изчезнат, без да оставят следа.
— Невидими са.
— Да говорим сериозно, момиче!
— Аз винаги говоря сериозно.
— Искаш да ми кажеш, че тези хора летят също като вещиците?
— Не летят, но тичат бързо — обясни тя.
— Ти можеш ли да говориш езика на тези индианци, хубавице?
— Името ми е Надя Сантос.
— Добре, Надя Сантос, можеш ли да говориш с тях или не? — настоя Кариас нетърпеливо.
