— Да.
Доктор Омайра Торес се намеси, за да обясни спешната нужда да ваксинира племето. Селището вече бе открито, неизбежно беше скоро да осъществят контакт с чужденците.
— Както знаеш, Надя, без да го желаем, можем да ги заразим със смъртоносни за тях болести. Цели племена са изчезвали в продължение на два или три месеца поради някаква простуда. Най-страшна е дребната шарка. Имам ваксините, мога да имунизирам тези нещастни индианци. Така те ще бъдат защитени. Можеш ли да ми помогнеш? — помоли я красивата жена.
— Ще се опитам — обеща момичето.
— Как можеш да се свържеш с племето?
— Все още не зная, трябва да помисля.
Александър Колд пресипа лечебната вода в херметично затваряща се бутилка и я сложи внимателно в торбата си. Баба му го видя и поиска да знае какво прави.
— Това е водата, с която ще излекувам майка ми — каза той. — Намерих извора на вечната младост, този, който други търсят в продължение на векове, Кейт. Майка ми ще се оправи.
За първи път, откакто момчето се помнеше, баба му се отнесе към него с порив на нежност. Усети как нейните слаби и мускулести ръце го обгръщат миризмата й на тютюн за лула, гъстата й отрязана с ножица коса, сухата й и загрубяла като мокасини кожа; чу хрипливия й глас да произнася името му и допусна, че в края на краищата, може би баба му все пак го обичаше мъничко. Щом Кейт Колд осъзна какво прави, рязко се отдръпна, блъскайки го към масата, където го чакаше Надя. Двете деца, изгладнели и уморени, нападнаха фасула, ориза и хляба от маниока и едни полуизгорели и пълни с кости риби. Алекс нагъваше със зверски апетит пред изненадания поглед на Кейт Колд, която знаеше колко капризен е нейният внук към храната.
След като се наядоха, приятелите дълго се къпаха в реката. Знаеха, че са заобиколени от невидимите индианци, които следяха от гъсталака всяко движение на нааб-ите. Докато се плискаха във водата, усещаха върху себе си погледите им — все едно че ги докосват с рани. Стигнаха до заключението, че те не се доближаваха поради присъствието на непознатите и на хеликоптерите, които бяха забелязвали в небето, но никога не бяха виждали отблизо. Опитаха се да се отдалечат малко, мислейки си, че ако са сами, хората от мъглата биха се показали, но в селището имаше много движение и беше невъзможно да се оттеглят в гората, без това да привлече вниманието на останалите. За късмет войниците не се осмеляваха да се отдалечат и на крачка от лагера, защото историите за Звяра и начинът, по който бе изкормил един от техните другари, много ги бяха уплашили. Никой по-рано не беше изследвал Окото на Света и бяха чували за духове и демони, които обикалят този район. Страхуваха се по-малко от индианците, защото разчитаха на своите огнестрелни оръжия, а и самите те имаха индианска кръв.
Когато мръкна, всички, без часовите на пост, насядаха на групи около огъня, за да пушат и пият. Настроението беше мрачно и някой помоли за малко музика, която да повдигне духовете. Алекс трябваше да признае, че е загубил прочутата флейта на Джоузеф Колд, но не можеше да каже къде, без да спомене преживяванията си във вътрешността на тепуи. Баба му му хвърли убийствен поглед, но не каза нищо, досещайки се че нейният внук й беше спестил много неща. Един от войниците извади хармоника и изсвири няколко популярни мелодии, но добрите му намерения отидоха напразно. Страхът бе обхванал всички.
Кейт Колд отведе настрани децата, за да им разкаже какво се беше случило в тяхно отсъствие, откакто ги отведоха индианците. Когато си дали сметка, че са изчезнали, започнали веднага да ги дирят и, снабдени с фенери, излезли в гората като ги викаш почти цяла нощ. Льоблан допринесъл допълнително за общото безпокойство със своите „тактични“ предвиждания: били отвлечени от индианците и в момента сигурно ги ядели печени на кол. Професорът не пропуснал да опише образно начина, по който индианците от Карибите режели парчета от живите затворници, за да ги нагълтат. Признавал, разбира се, че не се намират сред карибяните, които били или „цивилизовани“, или избити преди повече от сто години, но никога не се знаело колко далеч могат да стигнат културните влияния. Сесар Сантос бил на границата да се нахвърли с юмруци срещу антрополога.
На следващия ден, следобед, най-накрая се появил един хеликоптер, който трябвало да ги спасява. Лодката с нещастния Жоел Гонсалес била стигнала без произшествия в Санта Мария де ла Ювия, където монахините от болницата се заели да се погрижат за него. Матууе, индианският водач, успял да получи помощ и сам придружил хеликоптера, в който пътувал капитан Ариосто. Чувството му за ориентация било толкова необикновено, че без никога да е летял, успял да прецени къде се намират в безкрайната зелена джунгла и да посочи точно мястото, където чакаше експедицията на Интернешънъл Джеографик. Щом слезли, Кейт Колд принудила военния да поиска по радиото повече подкрепления, за да се организира систематичното издирване на двете изчезнали деца.
Сесар Сантос прекъсна писателката, за да добави, че тя заплашила капитан Ариосто с пресата, с американското посолство и дори с ЦРУ, ако не им съдейства; така получила втория хеликоптер, с който дошли повече войници, както и Мауро Кариас. Не смятала да се махне оттук без своя внук — уверила ги, — дори ако се налага, щяла да обиколи пеш цялата околност на Амазонка.
— Настина ли си казала това, Кейт? — попита Алекс развеселен.
— Не заради тебе, Александър. Въпрос на принципи — изсумтя тя.
Тази нощ Надя Сантос, Кейт Колд и Омайра Торес се настаниха в една палатка, Людовик Льоблан и Тимоти Брус — в друга, Мауро Кариас — в своята, а останалите мъже се разположиха в хамаци между дърветата. Сложиха охрана в четирите края на лагера и поддържаха петромаксовите лампи запалени. Макар че никой не го спомена на висок глас, допускаха, че по този начин ще държат Звяра на дистанция. Светлините ги превръщаха в лесен прицел за индианците, но досега племената никога не бяха атакували по тъмно, защото се страхуваха от нощните демони, които изпълзяваха от човешките кошмари.
Надя, която имаше лек сън, спа няколко часа и се събуди след полунощ от похъркването на Кейт Колд. След като се убеди, че и лекарката не помръдва, заповяда на Бороба да остане на мястото й и се измъкна тихичко от палатката. Беше наблюдавала много внимателно хората от мъглата, решена да подражава на тяхното умение да се движат незабелязани; така откри, че това умение не се изразяваше само в прикриване на тялото, а бе свързано и усилие на волята да станеш нематериален и да изчезнеш. Необходимо й беше да се съсредоточи, за да достигне до умственото състояние на невидимост, при което можеш да застанеш на метър от друг човек, без да бъдеш забелязан. Тя знаеше кога постига това състояние, защото тогава усещаше тялото си много леко, след това сякаш се разтваряше, изчезваше отвсякъде. Беше й необходимо да се придържа към целта си, без да се разсейва, без да позволява на нервите си да я предадат — единственият начин да си скрит сред другите. След като излезе от палатката, трябваше да се промъкне на съвсем малко разстояние от пазачите, които обикаляха лагера; направи го без никакъв страх, защитена от невероятния мисловен обръч, който бе създала около себе си.
Усети се в безопасност едва в гората, осветена от бледата луна; имитира на два пъти крясъците на кукумявка и зачака. Малко след това усети до себе си мълчаливото присъствие на Уалимаи. Помоли магьосника да говори с хората от мъглата, за да ги убеди да се доближат до лагера и да се ваксинират. Не можеха да се крият безкрайно в сенките на дърветата, каза; дори и да се опитаха да построят ново селище, щяха да бъдат открити от „птиците от шум и вятър“. Обеща му, че тя ще държи настрана Рааканариуа и че Ягуар ще преговаря с нааб-ите. Разказа му, че нейният приятел има една могъща баба, но не се опита да му обясни силата да пишеш и да публикуваш в пресата — предположи, че шаманът няма да разбере за какво става дума, защото не познаваше писмеността и никога не беше виждал отпечатана страница. Ограничи се да каже, че тази баба е голяма магьосница в света на нааб, независимо, че нейната магия не действа много в Окото на Света.
Александър Колд, от своя страна, си легна в един хамак на чист въздух, малко настрана от останалите. Надяваше се, че през нощта индианците ще се свържат с него, но потъна в съня като камък. Сънува черния ягуар. Срещата с неговото тотемно животно беше толкова ясна и истинска, че на следващия ден не беше сигурен дали е сънувал, или това се беше случило в действителност. В съня си той ставаше от хамака и се отдалечаваше внимателно от лагера, без часовите да го забележат. Когато навлезе в гората, далеч от светлината на огъня и петромаксовите лампи, видя черната котка, застанала върху един дебел клон на огромно кестеново дърво; опашата й се поклащаше във въздуха, очите й блестяха в нощта като
