въздишка пъхна зеления камък в джоба на панталона си и продължи напред, загрижен, защото беше загубил ценни минути, а не знаеше колко още трябва да върви, докато стигне до вълшебния извор.
Изведнъж пътеката свърши пред купчина струпани камъни. Алекс беше сигурен, че трябва да има начин да продължи напред, не беше възможно пътешествието му да приключи така внезапно. Ако Уалимаи го беше изпратил на това кошмарно пътуване в дълбините на планината, то бе, защото изворът съществуваше — целият въпрос беше да го открие; но можеше и да е тръгнал в грешна посока, да се е отклонил по някой от коридорите в тунела. Може би е трябвало да пресече млечното езеро и момичето не е било някакво изкушение, което да го разсейва, а водач, който да му помогне да намери лековитата вода… Въпросите започнаха да се стоварват с всичка сила като крясъци в мозъка му. Вдигна ръце към слепоочията си и опита да се успокои като дишаше дълбоко, както бе направил в тунела, заслушан в далечния глас на баща си, който го напътстваше. „Трябва да се съсредоточа в собствения си център, където има сила и спокойствие“ — прошепна. Реши да не губи сили, взирайки се във възможните допуснати грешки, и да се съсредоточи в препятствието пред себе си. През зимата на предишната година майка му го беше помолила да премести голяма купчина дърва от двора в дъното на гаража. Когато той я убеждаваше, че и Херкулес не може да го направи, неговата майка му показа начина: пръчка по пръчка.
Момчето се залови да разчиства камъните — първо облите, след това продълговатите, които излизаха лесно, най-накрая — големите скални късове. Беше бавна и тежка работа, но след известно време успя да отвори един тесен проход. Дихание от горещ въздух го удари в лицето, сякаш беше отворил вратата на фурна, и го принуди да се дръпне назад. Почака докато струята въздух излизаше, без да знае каква трябва да бъде следващата стъпка. Не знаеше много за миньорството, но беше чел, че във вътрешността на рудниците се случва да има изтичане на газ и допусна, че ако случаят беше такъв, е обречен. Усети, че след няколко минути струята отслабна, сякаш беше под налягане, и най-накрая изчезна. Изчака малко и след това подаде главата си през дупката.
От другата страна имаше пещера с дълбок кладенец в центъра, от който излизаха изпарения и розовееща светлина. Чуваше се бълбукане, сякаш долу кипеше нещо гъсто, което се пукаше на мехури. Не беше необходимо да се доближава, за да отгатне, че вероятно това бе гореща лава, може би последните остатъци от активността на много древен вулкан. Намираше се в сърцето на кратера. Обмисли възможността изпаренията да са отровни, но тъй като не миришеха лошо, реши, че може да влезе в пещерата. Промуши останалата част от тялото си през отвора и се озова върху под от горещ камък. Осмели се да направи крачка, после втора, решен да проучи помещението. Беше по-горещо, отколкото в сауна, и скоро целият плувна в пот, но имаше достатъчно въздух, за да диша. Свали ризата си и я завърза около устата и носа си. Очите му сълзяха. Разбра, че трябва да напредва крайно внимателно, за да не се хлъзне в кладенеца.
Помещението беше просторно, с неправилна форма, осветено от розовите отблясъци на огъня, който пращеше долу. От дясната му страна се разкриваше друга зала, която изследва опипом, откривайки, че е по-тъмна, защото светлината, осветяваща първата, едва достигаше до нея. Тук температурата беше по- поносима, може би от някакъв процеп влизаше студен въздух. Момчето беше на границата на издръжливостта си, плувнало в пот и жадно, убедено, че силите му няма да стигнат, за да върне по дългия път, който вече бе извървял. Къде е изворът, който търсеше?
В този момент усети силен полъх и веднага след това — страховита вибрация, която отекна в нервите му, сякаш се намираше във вътрешността на голям метален барабан. Запуши инстинктивно ушите си, но това не бе шум, а някаква непоносима енергия, от която нямаше начин да се защитиш. Обърна се, търсейки причината. И тогава го видя. Беше гигантски прилеп, чиито разперени крила може би бяха дълги пет метра. Тялото му на плъх беше два пъти по-голямо от неговото куче Пончо, а на голямата му глава зееше една муцуна, снабдена с дълги зъби на хищник. Не беше черен, а напълно бял — прилеп албинос.
Ужасен, Алекс разбра, че това животно, както и Зверовете, беше последният оцелял екземпляр от една много древна епоха отпреди хиляди, хиляди години, когато първите човешки същества са вдигнали чело от земята, за да видят смаяно звездите. Слепотата на животното не беше предимство за момчето, защото мощните вибрации бяха неговата система за виждане: вампирът знаеше точно какво представлява и къде се намира натрапникът. Поривът на вятъра се повтори: беше от размърдването на крилете, готови за атака. Не беше ли това Рааканариуа на индианците — ужасната птица кръвопиец?
Мисълта му полетя. Знаеше, че възможностите да избяга са на практика нулеви, защото не можеше да се върне в другата зала и да хукне да бяга по този коварен терен, без риск да падне в кладенеца с лавата. Машинално протегна ръката си към швейцарското войнишко ножче, което висеше на колана му, макар да знаеше, че в сравнение с размерите на неговия неприятел то беше някакво смешно оръжие. Пръстите му напипаха закачената на колана флейта и без много мисли, я отвърза и я поднесе към устните си. Прошепна името на дядо си Джоузеф Колд, молейки го за помощ в този миг на смъртна опасности после започна да свири.
Първите звуци отекнаха кристални, свежи, чисти в Урочасано място. Огромният вампир, изключително чувствителен към звуците, прибра крилата си и сякаш се смали. Може би беше живял няколко столетия в самота и тишина в подземния свят и тези звуци отекнаха като експлозия в мозъка му, почувства се като пронизан от милиони островърхи стрели. Нададе друг крясък на своята вълна, неуловима, макар и открито болезнена за човешките уши, но вибрациите се смесиха с музиката и вампирът, объркан, не можа да ги разчете със своето зрение.
Докато Алекс свиреше на флейтата си, големият бял прилеп се движеше назад, отстъпвайки малко по малко, докато спря неподвижен в един ъгъл като крилата бяла мечка: зъбите и ноктите готови за нападение, но парализирана. Момчето още веднъж се очарова от мощта на флейтата, която му бе помагала във всички съдбоносни моменти от неговото приключение. Когато животното се отмести, той видя тънка струя вода, която шуртеше по стената на пещерата, и тогава разбра, че бе стигнал до края на своя път: намираше се пред източника на вечната младост. Не беше обилен извор посред градина, както описваше легендата. Бяха едва няколко скромни капки, сълзящи по живата скала.
Александър Колд напредваше внимателно, стъпка по стъпка, без да престава да свири, като се приближаваше до чудовището вампир и се стараеше да мисли със сърцето, а не с главата си. Това беше толкова невероятно преживяване, че не можеше да разчита само на разума или на логиката, беше дошъл моментът да използва същата сила, която му помагаше да се катери по планините и да създава музика: интуицията. Опита се да си представи как се чувства животното и реши, че то сигурно е толкова уплашено, колкото и той самият. Намираше се за първи път пред човешко същество, никога не беше чувало звуци като тези от флейтата и шумът трябва да е бил оглушителен за него и затова стоеше като хипнотизирано. Спомни си че трябва да налее вода в кратуната и да се върне преди да е паднала нощта. Оказа се невъзможно да прецени колко часове бе прекарал в подземния свят и единственото, което желаеше, беше да излезе оттам колкото може по-бързо.
Докато изтръгваше само отделни звуци от флейтата, служейки си с едната ръка, протегна другата към извора, почти докосвайки вампира, но едва първите капки паднаха в кратуната, и водата от струята намаля докато изчезна напълно. Разочарованието на Алекс беше толкова огромно, че беше на ръба да се нахвърли с юмруци срещу скалата. Единственото, което го спря, бе страховитото животно, издигащо се до него като часовой.
И когато се готвеше вече да си тръгне, си спомни думите на Уалимаи за неизменния закон на природата: да даваш толкова, колкото получаваш. Прегледа оскъдните си притежания: компаса, швейцарското войнишко ножче и флейтата. Можеше да остави първите две, които така или иначе не му служеха много, но не искаше да се раздели със своята вълшебна флейта, неговия всесилен инструмент — наследство от прочутия му дядо. Без нея беше загубен. Постави компаса и ножчето на земята и зачака. Нищо. Нито една капка повече не излезе от скалата.
Тогава разбра, че тази лековита вода беше за него най-ценното съкровище на този свят, единственото, което можеше да спаси живота на майка му. В замяна трябваше да даде това, което му беше най-скъпо. Положи флейтата на земята, докато последните звуци трептяха между стените на пещерата. В същия миг немощната струйка вода отново потече. Зачака безкрайни минути, докато кратуната се напълни, без да отмества поглед от вампира, който го дебнеше. Беше толкова близо, че можеше да усети гробовната му миризма и да преброи зъбите му и почувства безкрайно съчувствие към него за Дълбоката самота, която го
