ослепителни топази така, както се бе явила в неговото видение, когато изпи вълшебния разтвор на Уалимаи. Със зъбите и ноктите си можеше да разкъса кайман, с мощните си мускули се носеше като вятъра, със силата и смелостта си можеше да се изправи пред всякакъв неприятел. Беше великолепно животно, царят на зверовете, син на Бащата Слънце, принц в митологията на Америка. В съня момчето спираше на няколко крачки от ягуара и така, както при първата среща в двора на Мауро Кариас, чуваше пещерния глас, който го поздравяваше с името му: „Александър… Александър…“ Гласът звучеше в мозъка му като гигантски бронзов гонг, повтаряйки отново и отново името му. Какво означаваше сънят? Какво беше посланието, което черният ягуар желаеше да му предаде?
Събуди се, когато вече всички в лагера бяха на крак. Реалният сън от предишната нощ го тревожеше, беше сигурен, че съдържа послание, но не успяваше да го разгадае. Единствената дума, която ягуарът бе произнасял при своите появявалия, беше неговото име — Александър. Нищо повече. Баба му се приближи с голяма чаша кафе с кондензирано мляко — нещо, което по-рано изобщо не би опитал, но сега му се струваше възхитителна закуска. В някакъв порив й разказа съня си.
— Защитник на хората — каза баба му. — Какво?
— Това означава името ти. Александър е гръцко име и означава защитник.
— Защо са ми дали това име, Кейт?
— Заради мен. Родителите ти искаха да те нарекат Джоузеф, като дядо ти, но аз настоях да те кръстят Александър, като Александър Велики — големия войн от античността. Хвърлихме една монета във въздуха и аз спечелих. Затова се казваш, както се казваш — обясни Кейт.
— Как ти хрумна, че трябва да нося това име?
— Има много жертви и благородни каузи, които трябва да се защитават в този свят, Александър. Едно хубаво име на войн помага да се бориш за правдата.
— Ще претърпиш несполука с мен, Кейт. Не съм герой.
— Ще видим — отвърна тя, подавайки му чашата.
Усещането, че са наблюдавани от стотици очи, изнервяше всички в лагера. В изминалите години различни държавни служители, изпратени, за да помогнат на индианците, бяха убивани от същите племена, които те се опитваха да защитят. Понякога първият контакт беше сърдечен, разменяха подаръци и храна, но внезапно индианците сграбчваха оръжията си и изненадващо нападаха. „Индианците са непредсказуеми и жестоки“ — каза капитан Ариосто, който беше напълно съгласен с теориите на Льоблан и поради това охраната не можеше да бъде свалена; трябваше да са непрекъснато в готовност.
Надя се намеси, за да каже, че хората от мъглата са различни, но никой не й обърна внимание.
Доктор Омайра Торес обясни, че през последните десет години работата й като лекар е била предимно сред миролюбиви племена; не знаеше нищо за тези индианци, които Надя наричаше хора от мъглата. Във всеки случай се надяваше да има повече късмет, отколкото в миналото, и да успее да ги ваксинира, преди да са се заразили. Призна, че при различни предишни случаи нейните ваксини пристигали прекалено късно. Инжектирала ги и въпреки това те се заразявали и няколко дни по-късно умирали със стотици.
В този момент Людовик Льоблан напълно беше изгубил търпение. Неговата мисия се бе оказала безполезна и той щеше да се върне с празни ръце, без новини за прословутия Звяр от Амазонка. Какво щеше да каже на издателите на Интернешънъл Джеографик? Че един войник е умрял, разкъсан при мистериозни обстоятелства, че са почувствали една доста неприятна миризма и че след неволно подхлъзване той се е озовал в екскрементите на неизвестно животно? Откровено казано, това не бяха много убедителни доказателства за съществуването на Звяра. Нямаше и какво да добави за индианците от региона, защото дори не ги беше видял. По най-глупав начин си беше загубил времето. Не му беше ясно кога ще се върне в университета, където го смятаха за герой и където беше защитен от ужилванията на пчели и други неприятности. Отношенията му с групата съвсем не бяха блестящи, а с Каракауе се превърнаха в пълна катастрофа. Наетият за негов личен асистент индианец престана да му вее с банановия лист още щом излязоха от Санта Мария де ла Ювия и вместо да го обслужва, той се постара да направи живота му по-труден. Льоблан го обвини, че му е сложил жив скорпион в джоба и мъртъв червей в кафето, също и че злонамерено го е завел на мястото, където го ужилиха пчелите. Останалите членове на експедицията търпяха професора, защото беше забавна гледка и можеха да му се подиграват под носа, без да се усети засегнат. Льоблан се взимаше много насериозно, и не можеше да си представи, че другите не го приемат така.
Мауро Кариас изпрати групи войници в различни посоки да претърсват джунглата. Мъжете тръгнаха с нежелание и много скоро се върнаха без новини от племето. Обследваха зоната от въздуха и с хеликоптерите, въпреки че Кейт Колд им даде да разберат, че шумът ще изплаши индианците. Писателката ги посъветва да чакат търпеливо: рано или късно индианците щяха да се върнат обратно в своето селище. Както Льоблан, и тя проявяваше повече интерес към Звяра, отколкото към индианците, защото трябваше да си напише статията.
— Знаеш ли нещо за Звяра, което не си ми казал, Александър? — попита тя внука си.
— Може би да, може би не… — отвърна момчето, без да се осмели да я погледне в очите.
— Що за отговор е това?
В този миг, по пладне, в лагера настана тревога: една фигура беше излязла от гората и плахо се приближаваше. Мауро Кариас й правеше приятелски знаци и я викаше, след като заповяда на войниците да отстъпят, за да не я изплашат. Фотографът Тимоти Брус подаде фотоапарата на Кейт Колд, а той взе една камера: първият контакт с едно племе беше уникален случай. Надя и Алекс познаха веднага посетителя, беше Ииоми, вожд на вождовете в Тапирауа-тери. Идваше сама, гола, невероятно стара, цялата набръчкана и без зъби, опираща се на една крива сопа, която й служеше за бастун, с кръглата корона от жълти пера, нахлупена до ушите. Стъпка по стъпка се доближи до стъписаните нааб. Мауро Кариас повика Каракауе и Матууе, за да ги попита дали познават племето, към което принадлежи тази жена, но никой не го знаеше. Надя излезе напред.
— Аз мога да говоря с нея — каза.
— Кажи й, че няма да им сторим зло, приятели сме на нейния народ, да дойдат да ни видят без оръжията си, защото имаме много подаръци за нея и останалите — каза Мауро Кариас.
Надя преведе свободно, без да споменава частта за оръжията, което не й се стори много добра идея, като имаше предвид количеството оръжия на войниците.
— Не искаме подаръци от нааб, искаме да си отидат от Окото на Света — отговори Ииоми твърдо.
— Безполезно е, няма да си тръгнат — обясни Надя на старицата.
— Тогава моите воини ще ги убият.
— Ще дойдат още, много повече, и всичките ти войни ще умрат.
— Моите воини са силни, тези нааб нямат лъкове, нито стрели; тежки и тромави са и са с меки глави, освен това се плашат като деца.
— Войната не е решението, вожде на вождовете. Трябва да преговаряме — умоляваше я Надя.
— Какво, по дяволите, говори дъртата? — попита Кариас нетърпеливо, защото от известно време момичето не превеждаше.
— Казва, че хората й не са яли в продължение на няколко дни и са много гладни — измисли напосоки Надя.
— Кажи й, че ще им дадем ядене колкото поискат.
— Страхуват се от оръжията — добави тя, въпреки че в действителност индианците никога не бяха виждали пистолет, нито пушка и не подозираха колко смъртоносни могат да бъдат те.
Мауро Кариас даде заповед на мъжете да оставят оръжията като знак на добра воля, но Льоблан, уплашен, се намеси, за да им напомни, че индианците имаха навика подло да нападат. Затова свалиха картечниците, но запазиха пистолетите на коланите си. Ииоми получи една гаванка с месо и царевица от ръцете на доктор Омайра Торес и се отдалечи натам, откъдето беше дошла. Капитан Ариосто се опита да я проследи, но за по-малко от минута тя сякаш се изпари сред растителността.
През останалата част от деня изчакваха, наблюдавайки гъсталака, без да видят никого, и в същото време трябваше да понасят предупрежденията на Льоблан, който очакваше контингент от канибали, готови да се стоварят отгоре им. Професорът, въоръжен до зъби и заобиколен от войници, стоеше разтреперан след посещението на една гола прабаба с шапка от жълти пера. Часовете минаваха без произшествия, с
