— Луси, мислех, че съм бил достатъчно ясен в писмата си.
Задържа поглед за миг върху очите й, после седна, чувстваше се объркан от подновяването на спора по този въпрос.
Тя също за миг го изгледа, после сведе очи.
— Във всички свои писма просто ми пишеше, че не можеш да дойдеш. Не смятам това за ясно обяснение.
— Ти се съгласи да се омъжиш за мен чрез представителство. За мен това означаваше, че си подразбрала.
Ричард стана от леглото и застана до нея с намръщено лице. Представата му за първата сутрин след женитбата му не включваше караница с новата му жена.
— Разбрах, че ти отказваш да дойдеш в дома ми — додаде тя тихо.
Когато беше прочела писмото му, в което й заявяваше това, тя беше решила да се откаже от женитбата. Но щом при нея беше дошла Арабела, за да обсъдят подробности по тяхната женитба с Едуард, Луси си бе припомнила какви отстъпки пък брат й беше принуден да направи и затова бе написала на Ричард, че е съгласна. Но не беше могла да разбере каква е причината за подобно предложение.
— Можехме да се оженим тук. Предложих ти да поканиш и семейството си.
— И да оставя татко сам вкъщи? — попита тя ядно. — Не си го виждал от години. Всяко, даже и най- кратко пътуване му причинява невероятни болки. Приех предложението ти да се оженим чрез представителство, защото това беше единственият начин и той да присъства на сватбата.
— Можеше и да се откажеш от женитбата ни — напомни й той, сивите му очи предвещаваха буря, а тонът му беше изключително студен.
Беше ли обречен да страда от още един нещастен брак, чудеше се Ричард. Беше очаквал много повече от момичето, което някога беше познавал много добре.
Разпознавайки в гласа начина, по който звучеше нейният глас, когато криеше огромната си болка, Луси се придвижи към ръба на леглото по-близо до него.
— Но аз не исках да го направя.
Протегна ръка и улови неговата, също както като дете, когато той се опитваше да избяга от нея. Ричард отстъпи назад и ръката й увисна. В този миг Луси почувства как я обхваща същото отчаяние, както когато бившият й годеник — графът, беше приел отказа й.
— Какво те накара да се омъжиш за мен? Да не си мислила, че аз вероятно съм най-безопасният вариант в сравнение с други предложения?
Тонът му я обвиняваше в предателство. Беше се надвесил над нея, на лицето му ясно се четеше възмущение и обида.
— Безопасен по отношение на какво? — попита тя смутена. — Ричард, не те разбирам. — Тя стана от леглото и се изправи пред него, сините й очи бяха широко разтворени и в тях се четеше болка. В писмата му нямаше и намек за подобно поведение от негова страна — толкова жлъч и толкова гняв като че се беше насъбрала в него. — Сгреших ли в нещо?
Той отвори уста, за да й отговори, после я затвори отново. При вида на дългата й плитка, провесена над измачканата й нощница, той си припомни за малкото момиче Луси — твърде заето да се радва на живота, за да се замисля дали дрехите му са в ред; припомни си щастливите мигове, които някога бяха споделяли. Стиснатите му устни се поотпуснаха, след като си спомни с кого всъщност разговаря. Пое си дълбоко въздух и успя да се овладее.
— Ще го обсъдим по-късно. Госпожа Дейс сигурно вече те очаква — каза тихо, после с бързи крачки се запъти към вратата.
Погледът на Луси го последва. Когато той отвори вратата, тя се втурна след него.
— Ричард, нужно е поговорим. Сега! — запротестира тя.
— По-късно — отговори й той с любезен тон и затвори вратата пред лицето й.
За миг Луси като че не повярва на очите си, после я обхвана ярост — прииска й се да има нещо подръка, за да го хвърли подире му. После също толкова бързо, както се беше появила, яростта я напусна и отстъпи място на съмнението.
— Какво пък направих сега? — възкликна и започна да крачи из стаята.
Когато се вгледа в часовника, разположен на полицата на камината, се ужаси. Втурна се веднага към звънеца — чудеше се защо Бети още не се беше появила.
Затова, когато слугинята й се появи, тя я запита:
— Защо ме остави да спя толкова до късно? Накарала съм госпожа Дейс да ме чака.
— Господарят заповяда да не бъдете обезпокоявана — обясни Бети, докато приготвяше дрехите й за през деня, после извърна поглед към втората слугиня, която беше влязла заедно с нея в стаята. Тя носеше в ръцете си изпрана и изгладена риза.
— Ооо.
И лицето на Луси пламна в червенина, когато се вгледа в момичето — едва сега осъзна какво са си помислили всички от прислугата.
— Да помоля ли закуската ви да бъде сервирана тук или ще слезете долу? — попита Бети, връщайки Луси към действителността.
Зарадва се, като видя, че господарката й откопчава жартиерата си и долната й фуста се свлича на пода.
— Ще сляза долу.
После седна пред огледалото и остави Бети да се заеме с косата й. Може би Ричард беше разочарован от начина, по който изглеждаше, и бе прикрил огорчението си с гняв?
— Дали ще изглеждам по-добре с къдрици около лицето? — попита тя, въртейки глава наляво и надясно, което всъщност само затрудняваше слугинята й.
Бети, по чието лице не можеше да се прочете нищо, но която едва сдържаше любопитството си, не й отговори, докато не сложи и последната фиба на мястото й.
— Смятам, че много ще ви подхождат. Нося си ножиците, а и няма да ни отнеме много време да стоплим ютията. Сега ли искате да накъдря косата?
През последните няколко месеци се беше опитала да заинтересува Луси от новите модни прически.
— Сега ли?
Луси се опита да си спомни как изглеждаше с късите къдрици. В Сезона на представянето й в обществото, косата й бе подстригана късо, но през годините след нещастието беше израснала много дълга.
— Не днес.
Може би не се отнасяше за косата й, може би Ричард не беше харесал жената, в която се беше превърнала. Последния път, когато я бе видял, тя беше просто едно лекомислено хлапе. А сега сигурно бе разочарован, че е старомодна.
— Може би трябва добре да разучиш картините с рокли последна мода и да избереш нещо подходящо за мен — предложи тя на Бети и не можеше да се каже, че слугинята й не беше доволна от това.
След като помогна на Луси да облече жълтата си рокля от батиста, Бети предложи:
— Ако ще обикаляте имението, може би ще е по-добре да си вземете и бастуна.
Когато и последната медна кукичка беше закачена, тя подаде на Луси бастуна със сребърна топка. Луси го изгледа така, като че е змия, но го взе. Знаеше, че слугинята й е права и щеше да носи този символ на собствената си немощ с гордост.
Когато влезе в залата за закуска след малко, Ричард я погледна изненадан.
— Мислех, че ще закусваш в стаята си — каза той; докато й придържаше стола.
После заповяда да донесат топъл чай.
— Само когато наистина не се чувствам добре. Не обичам много да се задържам в стаята си, обикновено съм на крака доста по-рано — обясни тя с любезен тон, давайки знак в същото време на лакея, стоящ до масата. Даде му нарежданията си и той излезе от стаята.
После Луси се наклони леко напред, вниманието й бе насочено изцяло към мъжа, седящ срещу нея.
— Ще можем ли да поговорим днес? — каза тя храбро, макар да не бе сигурна, че й се искаше да чуе отговора му.
