татко… — Изведнъж забеляза неодобрителния поглед на Луси и се прекъсна насред изречението. — Ами той…
— Карълайн, мисля, че е време да се измиеш преди вечеря — каза строго Луси.
— Обаче аз искам да знам какво е станало — запротестира момиченцето.
— Хайде, отивай да се миеш — помоли я с любезен тон Луси.
Явно си личеше, че на момиченцето му се иска да продължи да спори. То като че искаше да попита нещо Робърт, но той поклати глава. Карълайн пое към вратата, но на всеки няколко крачки се спираше и извръщаше към Луси — все още очакваше, че новата й майка ще й разреши да остане. Затова започна да тъпче на едно място пред вратата на стаята.
— Приготви се за вечеря, Карълайн — повтори Луси доста по-строго отпреди.
Когато вратата се затвори зад нея, Луси насочи вниманието си към Робърт.
— Мисля, че баща ти доста ще се разстрои, ако разбере, че си разказал на Карълайн какво сте говорили насаме — сгълча го тя тихо.
— Е, добре, но…
— Каза ли ти какво е говорил с Дейвид?
Момчето поклати глава.
— А Дейвид каза ли ти?
Робърт се изчерви и отново поклати лава.
— Тогава какво искаше да разкажеш на сестра си?
Робърт не смееше да я погледне в очите.
— Ами, аз…
Припомняйки си, че Ричард му бе казал да го изчака в коридора пред кабинета му, докато говори с Дейвид, Луси се наведе към него, хвана го за брадичката и повдигна лицето му към себе си.
— Робърт, да не си подслушвал на вратата? — попита тя със строг тон.
Той се изчерви още повече и отстъпи назад.
— Така ли беше? — попита го тя отново.
— Ами, аз исках да разбера какво става — избъбри той и брадичката му затрепери.
Луси си напомни колко малък всъщност беше той, нямаше още седем години. Тя приседна на един стол и го притегли по-близо до себе си. Прегърна го и попита:
— Не знаеш ли, че не е добре да се подслушва?
Той сведе глава към нея и прошепна:
— Зная. Ще кажеш ли на татко?
— Зависи. Ще подслушваш ли друг път?
Луси се надяваше, че се справя добре със ситуацията. Оказало се беше, че е доста по-сложно да бъдеш родител, отколкото си беше представяла.
— Не.
Изражението на лицето му беше нещастно. Луси още веднъж улови брадичката му и повдигна лицето му към себе си — съжалението, което видя изписано там, я удовлетвори напълно.
— Не смятам, че този въпрос трябва повече да се обсъжда. Но, Робърт, това да не се повтаря. Разбра ли?
— Да.
Успокоен, че няма да се изложи на бащиното неодобрение още веднъж този ден, Робърт също я прегърна. Луси инстинктивно обгърна малкото телце, чувствайки особено удовлетворение.
Когато чу вратата да се отваря, Робърт подскочи, сякаш се срамуваше, че някой друг ще стане свидетел на спонтанно изразените му чувства. Обърна се, видя баща си и се вцепени — струваше му се, че баща му е чул всичко, за което са си говорили с новата му майка.
В същото време Луси се извърна, както седеше на стола и сърцето й ускори пулс. На прага стоеше съпругът й, наслаждавайки се на това, което беше видял. После се усмихна и на двамата.
— Къде са Карълайн и Дейвид? — попита той, разполагайки се на стола, на който сядаше винаги.
— Карълайн се преоблича за вечеря, а Дейвид е в стаята си — поясни скорострелно Робърт, думите му излязоха от устата толкова бързо, че Ричард едва разбра какво му се казва.
— Ти приключи ли с вечерята?
— Почти. Мама и аз разговаряхме.
След като брат му не беше в стаята, Робърт не се колебаеше да използва думата мама за новата съпруга на баща си. Няколко часа след пристигането си Луси му беше обърнала много повече внимание, отколкото някога беше правила истинската му майка през всичките години, в които бяха заедно. Луси усети в лицето й да нахлува кръв — гордееше се, че я бяха нарекли така. Тя беше негова майка. Погледна Ричард, усмихна му се и вътрешно си пожела децата никога да не страдат заради нея.
После Карълайн отвори вратата и влезе в стаята. Улови погледа на баща си, затича се към него и се покатери в скута му.
— Ще вечеряш ли с нас? — попита го тя, вдигайки глава нагоре и усмихвайки му се. — Аз не съм много гладна. Пихме чай с…
Също както и братята си, Карълайн не беше много наясно с ролята на Луси в живота си. Макар гувернантката и слугинята, която се грижеше за тях, както и баща й, да им бяха обяснили, че Луси е новата им майка, все още й беше трудно да изрече нужната думичка.
— Наричай я мама — помогна й баща й с усмивка.
Никой не беше видял кога Дейвид е влязъл в стаята. Но затова пък чуха думите му.
— Но тя не ни е майка. Нашата майка умря при пожара. Ти я остави да умре.
Насъбралият се гняв и мъка от смъртта на майка му, таен в сърцето на момчето, избухна. Изцяло във властта на чувствата си, Дейвид се втурна към баща си и започна да го удря с юмруци.
— Остави я да умре.
Изплашена от думите на брат си, Карълайн скочи и се втурна към Луси. Освободен от грижата за Карълайн, Ричард се изправи и посвети цялото си внимание на Дейвид. Надявайки се гневът на по-големия му син скоро да утихне, Ричард прие ударите му. Когато Дейвид се изтощи, той го прегърна и после го вдигна, сякаш беше малко дете. Момчето се разплака. Ричард пребледня. Оставяйки другите си две деца на грижите на Луси, той отнесе момчето в стаята му.
— Какво му стана на Дейвид? Защо удряше татко? — попита Карълайн, в очите й имаше сълзи, а лицето й беше пребледняло. — Татко пак ли ще го накаже?
Робърт, леко треперейки, се приближи към Луси.
— Не, сърце мое. Просто ще се опита да го успокои — увери я Луси.
Тя придърпа децата пред себе си, така че да вижда лицата им — и двамата изглеждаха много нещастни.
— Татко наистина ли е оставил мама да умре? — промърмори много тихо Робърт.
— Не, сигурна съм, че той никога не би направил подобно нещо — побърза да го увери Луси, надявайки се да е права.
— Но ти не беше там — напомни й Робърт.
— Но аз познавам баща ви толкова отдавна, още преди вие да се родите и зная, че той никога не би причинил нещастие някому — каза тя твърдо.
Децата се вторачиха в нея, сякаш можеха да познаят по лицето й дали говори истината. Карълайн въздъхна и се покатери в скута й. Робърт не се отказа да й задава въпроси.
— Защо Дейвид каза тогава, че татко е оставил мама да умре? — попита той, на лицето му се беше изписала упоритост — да открие какво се беше случило.
Отчаяно търсейки начин да ги убеди в невинността на баща им, Луси за миг се замисли и пое дъх. Най- накрая каза:
— Спомняш ли си как се борихте с Дейвид този следобед?
Макар да не се беше случило толкова отдавна, Робърт се замисли. После кимна.
— И ти каза, че го мразиш? Наистина ли го мразиш?
— Не — изрече го толкова тихо, че Луси се поколеба дали изобщо беше казал нещо.
— Тогава защо го каза? — попита го тя.
