— Може би по време на обяда — предложи Луси, като хвана под ръка съпруга си, позволявайки му да я поведе към трапезарията. Дейвид предложи ръката си на малката си сестра, оставяйки Робърт на опашката.
Тъй като му беше отредено място на другия край на масата, Робърт не можа да сподели познанията си с Луси. След като обедът приключи, Ричард ги поведе към градината на разходка.
— Татко, да разкажа ли сега? — попита Робърт.
— Не да разкажа ли, а мога ли да разкажа, Робърт — прекъсна го малката му сестра, тонът й толкова приличаше на този на гувернантката, че всички се разсмяха. Тя ги изгледа възмутена. — Ама точно така трябва!
— Права си, скъпа моя — успокои я баща й, прикривайки с усилие желанието си още да се посмее.
Луси прикри усмивката си, поднасяйки кърпичка към устата си.
— Добре, Робърт. Разкажи ни за Русия.
Робърт събра пети, отпусна ръце по шевовете на панталоните си, отвори уста, помълча малко и каза:
— Толкова дълго ме накара да чакам, че сега забравих какво исках да разкажа — призна той почти плачешком.
Брат му и сестра му избухнаха в смях. Дейвид се приближи до него и му каза нещо на ухо. Ричард се изчерви и удари с юмрук брат си.
— Вземи си думите обратно! — каза.
Преди някой от възрастните да може да реагира, момчетата вече се търкаляха на земята, стараейки се да си нанесат колкото се може повече удари. Баща им ги сграбчи отзад за яките и се опита да ги раздалечи.
— Престанете веднага — каза строго.
Принуди първо единия, а след това и другия да го погледнат право в очите. Когато беше напълно сигурен, че няма да продължат да се бият, ги пусна. Момчетата отстъпиха няколко крачки назад, като продължаваха да се гледат ядно.
— Е, ще кажете ли за какво беше боят?
Карълайн, която се беше уловила за ръката на Луси като за сламка по време на боя, сега подсказа със спокоен глас:
— Дейвид най-вероятно е нарекъл Робърт глупак. Винаги така му казва.
По-силният й брат направи крачка към нея, на лицето му се беше изписал гняв. Карълайн се притисна в Луси и скри лице в роклята й.
Преди момчето да се приближи още повече, Ричард застана помежду им.
— Дейвид, отиваш в кабинета ми и ме чакаш там — каза той тихо.
Свитите му устни бяха знак за сина му, че всякакви протести са излишни. Момчето хвърли бърз поглед към сестра си и брат си, после им обърна гръб и се запъти към къщата. Усмивката на победител, макар и лека, се появи на устните на Робърт.
— А ти, господинчо, ще ме чакаш в коридора пред кабинета, докато се освободя и дойда при теб — каза баща му.
Раменете на момчето се приведоха. То кимна и също се запъти към къщата. Ричард го последва с поглед, после въздъхна.
— Татко, Дейвид се отнася много зле с Робърт напоследък — каза Карълайн почти шепнешком.
— Така ли, сърчице мое? — попита я Ричард, коленичейки, за да може да я гледа в лицето. — И защо не ми го каза по-рано?
— Не исках Дейвид да пострада — каза тя, очите й се бяха напълнили със сълзи. Една се търколи по бузата й. Тя изтри нос с опакото на ръката си. — Той много ще ми се сърди. — И започна да подсмърча.
Ричард я вдигна, притисна я към себе си и я потупа успокояващо по гърба. После погледна над главата й към Луси, която стоеше безпомощна до тях.
— Хайде да се връщаме в къщата — предложи Ричард и въздъхна.
Ужасяваше се от предстоящите разговори със синовете си. Каквото и да кажеше на Дейвид, му се струваше, че няма да е най-подходящото. Знаеше, че момчето беше много близко с майка си, много повече отколкото другите им две деца, и много по-ясно осъзнаваше дълбочината на трагедията, която се беше случила с нея. Затова Ричард беше правил компромиси по отношение на него, вярвайки, че с времето Дейвид ще привикне с мисълта за случилото се и поведението му ще се оправи. Сега вече Ричард не беше много сигурен в това.
През последната година беше научил много. В миналото само жена му се беше занимавала с децата. Той ги беше виждал само когато се бе завръщал вкъщи. Чувствал се бе приятно в тяхна компания, но не беше взимал участие в ежедневното им възпитание. Често извън дома, в Лондон или на път по поръчение на правителството, той изобщо не беше осъзнавал от какви грижи се нуждаят те. А когато се беше замислял за това, просто си беше казвал, че гувернантката и учителят са всичко, което им трябва. Едва миналата година беше открил, че грижите за тях са нещо много повече. А и беше разбрал, без да задава много въпроси, че и съпругата му също като него не се беше интересувала много от Робърт и Карълайн, или поне през последните години от живота си не се беше интересувала.
Веднага щом влязоха в къщата, Ричард пусна Карълайн на пода.
— Ще постоиш ли с нея? — обърна се той към Луси. — Не исках толкова рано да станеш свидетел на нашите проблеми — добави той с извинителен тон.
След разменените помежду им думи същата сутрин беше взел решение да даде възможност на съпругата си да привикне към тях и ритъма им на живот, преди да започне да й предявява каквито и да било изисквания.
— Как можеш изобщо да си помислиш такова нещо! Как ще се почувствам част от новото си семейство, ако не ми позволиш да ти помогна? — каза тя тихо.
Беше пристъпила толкова близо до него, че момиченцето едва ли можеше да чуе за какво си говорят. Следващите си думи изрече по-високо:
— Надявам се, че на Карълайн ще й бъде приятно да пие чай в стаята ми. Ще я помоля да ми каже кои от дрехите, които съм си донесла, ще са подходящи за корабчето. Никога не съм се качвала на нещо по- голямо от лодка.
— Не си ли? — Карълайн протегна ръка и улови Лусината. — Татко взема Дейвид, Робърт и мен винаги когато времето е хубаво. Някога ще стигнем чак до Франция и може би до Уелс. Татко се е родил там — завърши тя важно.
Луси се усмихна първо на нея, после и на Ричард. Двете се заизкачваха по стълбата, а Ричард гледа след тях, докато се скриха от погледа му. После изправи рамене, на лицето му се появи строг израз и той се запъти по коридора, водещ към кабинета му. Робърт, който беше седнал с наведена глава на стол, прекалено голям за него, като чу стъпки, вдигна очи. А когато видя баща си, се изправи — на лицето му се беше изписал израз на надежда.
— Ще се видим след няколко минути, Робърт — каза баща му тихо.
Детето седна и раменете му отново се приведоха. Ричард отвори вратата си и прекрачи прага.
Глава четвърта
Скоро щеше да настъпи вечерта и Луси почти се беше отказала да се надява, че Ричард ще влезе в стаята й и ще й разкаже какво се е случило. Беше задържала Карълайн колкото е възможно, докато на момиченцето все още й беше интересно да разглежда дрехите на новата си майка и да бъбри с нея. Но накрая детето се беше отегчило и беше започнало да пита за баща си и за гувернантката си. Доста неохотно Луси я беше изпратила обратно в учебната зала.
Отвориха вратата и видяха, че момчетата вече са там и вечерят. Робърт им се усмихна, но Дейвид ги изгледа намръщено. После се втурна през вратата навън.
— Татко много ли ти се кара? — В това време Карълайн се беше приближила до Робърт. — Наказал ли е Дейвид?
— Не много — започна високо Робърт, опитвайки се да си придаде храбър вид. — Просто казах на
